Тоня Трайкова
Тихата светлина в процепа под вратата (18)

2

Ема стоеше пред прозореца, откъдето понякога наблюдаваше морето, и следеше разсеяно нощната пеперуда, която се блъскаше в стъклото. В последно време предпочиташе да спи тук, в стаята на партера. Никола и без това не я чакаше, когато тя си лягаше след него. Той никога не слизаше, това място си беше само нейно. В горното чекмедже на скрина беше пренесла някои необходими вещи, нощница и бельо, в долното държеше дневника си и пожълтелите снимки.

Ема не усещаше уханието на орловия нокът, което беше привлякло пеперудата, защото бе затворила, за да не чува мяукането на една улична котка. Напоследък животинката обикаляше около къщата, дремеше на площадката пред задната врата, която водеше към градината. Когато тя се прибираше, изскачаше отнякъде, шмугваше се в краката й и гледаше да се отърка в глезените й. Ако Ема се опиташе да я прогони, тя се отдалечаваше на безопасно разстояние и оттам се втренчваше нахално в господарката на дома, без да помръдва от мястото си. Ема се ядосваше на постоянството, с което котката печелеше територия и й налагаше волята си, веднъж, когато я завари вътре, настанена царствено на дивана в салона, тя я прогони и се оплака на Никола.

— А, това сигурно е писанката на Силви — предположи той. — Става й жал, като я слуша, има милостиво сърце.

Ема с усилие се въздържа да не каже нещо.

Започна да се озърта на всяка крачка, затваряше внимателно вратите и хвърляше дребни градински камъчета по посока на бурените, избуяли край оградата. Но каква полза, котката продължаваше да броди наоколо.

Един следобед Ема се прибра рано. Мореше я летен грип, тресеше я и Рут я изпрати да си ходи. Завари писанката да се разхожда по кухненската маса, която беше неразтребена и около чиниите се въргаляха рибешки глави и кости. Картинката й дойде в повече, остави всичко, както си е, и затътри крака надолу по вътрешната стълба. Легна си веднага и заспа. Като се събуди, пое към кухнята да си направи чай. Разбра, че Никола и Силви са се върнали от разходката. От оживения им разговор бликаше веселие. Още преди да стигне до площадката, спря и неволно се заслуша.

— Много те обичкам, миличко — казваше Силви на съпруга й.

— Не колкото аз теб! — закачи я той.

— Аз те обичам повече! Не ме гъделичкай! Милост! — заливаше се от смях Силви.

— Не мога да се спра, толкова си мекичка!

Краткият шум от боричкане бе последван от звучни целувки.

— Трябва да тръгвам, съкровище.

— Недей! Вече ми липсваш!

— И утре е ден! А ти си помисли какво ще правим с бебето.

В последвалата тишина Ема се улови машинално за парапета. Наблюдаваше се отстрани, като че ли не беше тя, а друг човек. Нямаше представа как трябва да реагира. В известен смисъл бе предполагала какво се случва в нейно отсъствие, но потвърждението я завари неподготвена. Без дори да го иска, тя си припомни колко много бяха се обичали с Никола, как бяха мечтали да имат деца, припомни си грижите, с които бе го обградила, всичко, което бе се опитала да му даде и той бе отхвърлил. Толкова я заболя, че в един момент претръпна. Събра цялата си смелост, прекоси площадката и влезе в кухнята. Като се има предвид деликатността на ситуацията, двамата не изглеждаха много смутени.

— Ема! Ама ти тук ли си?! — попита изненадано Никола и извърна лице към вратата.

— Да, Никола, нещо се разболявам — отвърна тя, като се стараеше гласът й да не я издаде. Иначе Никола нямаше как да забележи колко е разстроена.

— Има много гаден грип — намеси се Силви, която си връзваше косата на конска опашка. По лицето й, озарено още от смеха, нямаше и следа от несигурност. Беше толкова обикновена и точно заради това — привлекателна. Ема усети почти осезаемо нейната естественост. Като гледаше поруменелите й бузи и белите равни зъби, без да иска й завидя за способността да отхапва своето от живота, без много да му мисли. Колкото и да я ненавиждаше в тоя момент, Ема не можа да не забележи колко жизнерадостна е съперницата й, как успокоително действа на околните нейното присъствие. Трябваше да признае, че самочувствието й е напълно оправдано.

— Хайде, аз ви оставям — рече засмяно Силви и помаха. — Приятна вечер!

— Приятна вечер! — пожела й Никола, като вдигна глава в посоката, откъдето издрънчаха гривните й.

Ема си отдъхна. Явно не разбраха, че неволно е станала свидетел на тяхната интимност. Като цяло, всички се справиха много добре. Тя също бе запазила самообладание. Какво пък?! В цялата работа имаше и нещо хубаво. Старата къща беше се сдобила с нов темел. Вече не беше изцяло грижа на стопанката й да я предпазва да не грохне съвсем. Силви без никакво усилие беше успяла там, където тя, Ема, се беше провалила. Състоянието на Никола чудодейно се подобряваше. Имаше и страхотна новина, той очакваше наследник! Определено всичко мина чудесно. И котката не беше там.

Не беше ли?!

Писанката бе навлязла крадешком в територията й и не беше й оставила нито време за отбрана, нито посока за отстъпление. Най-безцеремонно бе й отнела малката сигурност, която имаше, беше поставила на карта цялото й бъдеще. И сега мяукането й проникваше през затворения прозорец, жално, измамно, като повик на улична жена.

Тя си представяше гъвкавото тяло на Силви да се приплъзва под голото тяло на Никола, разтворените й бедра да потръпват, когато тя го поема в себе си. Беше й непоносимо да надниква в градината на страстта им, която беше дала плод. Сляпата чувственост на Силви приемаше спонтанно Никола и не се интересуваше от нищо друго. Ема беше тази, която наистина бе страдала заради него, бе понасяла безропотно неговите настроения, депресиите, нервните изблици. Беше се борила и беше се уморила до крайност. Силви беше изгряла на тоя тъжен фон с прелестната си посредственост, беше се появила, за да внесе оптимизъм.

Ема не можеше да размишлява трезво. Гордостта й отказваше да приеме измяната, да се примири с това, че не е желана и даже се е превърнала в пречка. Никола и Силви не знаеха, че тайната им е разкрита, но тя знаеше. Колкото и да си повтаряше, че тя е съпругата, не можеше да отрече, че не тя, а Силви носеше новия живот в утробата си. Тя, Ема, ставаше излишна.

Напразно търсеше опора в чувството си към Мишел Марсо. Блъскаше се в стената, която той отново бе издигнал. Не можеше да приеме, че в празните й джобове няма и трошица от доскорошните чудеса. Пред нея се възправяше самата порта на ада и тя трябваше да остави там всяка надежда. Да остави всичко, както затворник оставя ценните си вещи, преди да влезе в килията.

Ема сама си беше виновна, беше седнала на два стола едновременно и бе паднала по средата. Ничия обич не се оказа безусловна като нейната, не надхвърли обикновения егоизъм на онзи, от когото бе очаквала да я получи. В един момент и Никола, и Мишел Марсо й се сториха чужди, непоправимо чужди. С мириса си на старо дърво тъмната къща й напомни порутена черква, където няма вече нищо свято.

Болеше я толкова силно, че й се искаше да я няма. Струваше й се, че душата й напуска убежището си, за да търси утеха в някоя невидима душа, зареяна случайно наблизо. Но нали така се умира! Тя запристъпя из стаята. Взря се в прозореца, откъдето толкова пъти бе съзерцавала гледката на нощните светлинки в морето. Хаотичните черти, които рисуваше с полета си пеперудата по стъклото, й се сториха безцелни, а животът — безсмислен. Запъти се към скрина, извади пожълтелите снимки. Задържа тази на Ангел. Видя го да крачи приведен срещу вятъра, да стъпва несигурно по заскрежените камъни на калдъръма с лъскавите си черни обувки с окаляни бомбета…

Параментите на панталона му също бяха опръскани с петънца засъхнала кал, които се изкачваха отзад по ръбовете като керван от мравки. Краката му бяха изтръпнали от умората на този ден, различен от другите дни, с които бе привикнал. Яката на пардесюто му бе вдигната нехайно нагоре, но отпред бе разтворена и вятърът блъскаше реверите към гърдите и шията му, където сутрешният възел на вратовръзката бе все още безупречен. Притиснат внезапно от сенките на високите сгради, чиито еркери почти се докосваха, той вдигна машинално ръка, разхлаби възела така припряно, че горното копче на ризата отхвърча настрани и падна на бордюра, последвано от няколко немирни снежинки.

Сутринта над града бе минала топла вълна, колкото да излъже дряновете по левия бряг на реката, да разкаля улиците в долните махали и алеите на гробището. Привечер студът отново бе сковал земята, под напорите на вятъра неприбраните чаршафи от прането плющяха като знамена на скупчени в тъмното войници, които се предават. Присвил очи срещу засилващия се сняг, той премина под арката на Хисар Капия, заклатушка се нагоре и зави по „Съборна“ към върха на хълма. Виждаше размазано светлините на къщите и начупените им силуети, които изпъкваха върху все още бледото небе. Снежинките го боцкаха по лицето, завираха се в миглите му, кацаха по черните му мустачки. Събираха се по периферията на филцовата му шапка, като че ли и тя беше стряха — малка черна стряха на къща, чиито прозорци тъмнееха: къща-черупка с разтворени капаци на прозорците, където вятърът си играеше и нямаше кой да му попречи да препуска из пустите стаи. Вцепенението бе го обхващало постепенно, прониквало го бе с нарастващия студ и с тежестта в гърдите. Спираше и се опираше в зидовете с длани, чиято кожа беше разранена. Не знаеше къде отива, но знаеше, че не иска да се върне вкъщи, беше пил, но не беше пиян. Беше в края на силите си, но бе престанал да обръща внимание на тези неща. Когато се подхлъзна, той се олюля и се строполи до един уличен фенер. Шапката му се търкулна встрани и поръси снежен прашец в трепкащата светлина. Той полази след нея, без да мисли за коленете си, нито за която и да било част от тялото или облеклото си. Остана така, без да има желание да помръдне. Приличаше на голямо куче, приютило се на завет до зида. Погледът му падна в основата на фенера, покрита с чугунен фриз от стилизирани форми. В оскъдната светлина, идваща от запотените му стъкла, се зае да чертае с показалец върху тънкия слой сняг. Изписа име, което изговори с дрезгав глас. Анет. То излезе от устата му заедно със струйката на дъха. Взря се в начертаните криволици, доколкото му позволяваше мигането на газовия фитил. Ямките на буквите полека се изпълваха със снежинки. Във времето неговият творчески акт беше незначителен, но той беше вложил в него такава духовна енергия, че по челото му изби пот. Нов порив на вятъра завихри снежинките и пред възпалените му очи се оформи ефирна фигурка, която затанцува надолу по средата на улицата, като се въртеше и отдалечаваше толкова бързо, че той не можеше да я догони. Посегна към нея, сякаш искаше да я докосне, но в същия миг тя се разпадна и във въздуха останаха да летят само белите пера на ветрилото й, а по дланта му полепна мъртвина.

Ема сви пръсти, като че ли искаше да задържи снежната балеринка в шепата си. Бе доизмислила и преживяла последния ден от живота на Ангел като свой. Това й донесе известна утеха.

Досега не съумяваше да реши какво да предприеме. Беше наранена, но в случая чувствата й нямаха значение. Не възнамеряваше да говори с Никола, нито да се намесва в отношенията му със Силви, те трябваше сами да поемат отговорност. Съзнаваше, че и тя носи вина за станалото, и нямаше намерение да се бори за онова, което по право й принадлежи. Не й беше ясно обаче как ще се преструва на наивна, ще лицемерничи и ще чака мътилката да се избистря. Просто трябваше да замине за известно време, какво друго й оставаше.

На следващата сутрин съобщи на Никола, че й се налага да пътува до София. Видимо изненадан, той не направи никакво възражение. Ема не се сдържа и му намекна, че е спокойна за него, защото го оставя в добри ръце. Като причина за внезапното заминаване тя изтъкна влошеното здраве на баба си Анет. Същото извинение използва и пред Рут, обеща и на двамата да не се бави. Не се видя с Мишел Марсо преди да тръгне. Остави за него малък пакет, който Рут се нае да му предаде.