Тоня Трайкова
Тихата светлина в процепа под вратата (14)

1

Нена махна назад за довиждане към двамата старци пред портата и подкара колата край дувара. В огледалото за обратно виждане проблесна за последно облицованият с медна ламарина покрив на новата къща и се скри зад дърветата. Тихол беше построил тоя дом за родителите си, но те не искаха да се местят, бяха си добре в своя. Майка Генка, като влизаше там да почисти, се събуваше и се кръстеше; не разбираше защо е трябвало да се хвърля на вятъра толкова грешна пара. Предпочиташе пред тая разсипия да може по-често да вижда внучките си. Тя не искаше да се преиначава, приемаше с недоумение подаръците, които Аглая й пращаше, все неща, с които нямаше пред кого да се похвали. Копаеше си лехите с мотиката, постеше и палеше кандилото с лика на Света Богородица, както винаги беше правила и тя, и нейната майка, и баба й.

Нена включи климатика, наду любимата си поп фолк балада и заприглася на певицата. Насочи се по безлюдните улички към селския площад. Освен една забрадена в черно женица, която размахваше вилата си край купа сено, други хора не се мяркаха и планинското селце дремеше в някакво безвремие. След очуканата табела зад хълма Нена сви край обраслите стърнища и запустелите ниви към асфалтирания път. Шосето беше оградено от двете страни с редици от богато разклонени дъбове и орехи, движението беше замряло и тя задминаваше отделни автомобили и каруци, натоварени със слама. Отдясно се очертаваха заоблените линии на ниски зелени възвишения, зад тях се възправяше Балканът, отляво се простираха обширни жълти ожънати полета и други с лавандула, оцветени в лилаво, а в далечината се открояваха в различни оттенъци на синята гама планински върхове. От време на време се появяваше самотен силует на дърво, високо в небето се стрелкаха лястовици.

Нена не обръщаше внимание на гледката, беше й криво. Чувстваше жажда и си представи една голяма чаша със сок от ананас с много лед. Два дни от лятната й почивка на Черноморието бяха изгубени. Приятелят й бе заминал сам и тя се косеше, че не е с него. Майка Генка беше получила коремни болки и трябваше някой да се погрижи. Нена се видя в чудо с нея. За прегледа в Правителствена болница беше се издокарала с някаква допотопна басма. Вместо да си донесе свестни дрехи, беше сложила в куфарчето грубите си терлици от домашна вълна. Като че ли изпитваше удоволствие да я разиграва, влачеше се като костенурка и щяха за една бройка да си изпуснат часа, разля урината за изследване и не можа да даде друга, а по време на клизмата нещо се затутка и изпоцапа пода. Изследванията й не показаха нищо сериозно, болките се дължаха на газове, бяха утихнали след прочистването на червата и на връщане поне не охкаше. За сметка на това, през цялото време й бъркаше името, наричаше я Гена и тя трябваше да я поправя.

Беше се справила криво-ляво, но още я беше яд, че Аглая натресе тоя ангажимент на нея и трябваше да се занимава с простотии, докато приятелят й купонясва, а Гена се вози на гондола по Канале гранде. Тя и годеникът й бяха я поканили с половин уста, но Нена бе им отказала. Имаше си свой живот, а и между тях двете съществуваше скрита вражда, която това, че толкова си приличат, само подсилваше. Разбира се, можеха да бъдат лесно разпознати по бенката на бузата или лизнатото на челото. Но те непрекъснато си сменяха прическите, правеха си малки татуировки или си поставяха пиърсинги, като всяка се стремеше да подчертае своеобразието си. Обикновено между близнаците съществува силна връзка, но те някак си я пренебрегваха, избягваха се взаимно. В пансиона спяха в отделни стаи, в клас тя седеше на първия чин, сестра й — на последния и в дните за свободно излизане всяка се забавляваше със своите приятели, без да се интересува какво прави другата. Като изключим седмиците на остров Фиджи, подарък по случай седемнайсетия им рожден ден, те предпочитаха да прекарват ваканциите си на различни места и изтъкваха пред родителите си, че са вече твърде пораснали, за да носят еднакви дрехи и да ходят навсякъде като залепени.

Нена спря пред един неохраняем прелез, огледа се в двете посоки, проследи линиите на релсите, които се губеха сред прорасли треви, и продължи да кара по разбития път редом с разпенена рекичка, която по-надолу образуваше в ниското дълбок вир. В него бяха се потопили няколко бивола. Слънцето вече клонеше към залез, сенките на дърветата и електричните стълбове се удължаваха. Сети се, че в последното село преди главния път към София беше забелязала каменна чешма. Зави, прекоси тясно мостче, като внимаваше да избягва дупките, и първите къщи на селото скоро се появиха. Повечето бяха окичени с асми и с цветя, край оградите имаше цели туфи от хортензии. После следваше запуснат буренясал имот с кирпичена постройка в дъното и китните дворчета пак изникваха.

Стадо биволи бе се струпало на шосето и тя се принуди да спре. Виждаха се острите им рога, яките им хълбоци, тежките им вимета, които се полюляваха, докато местеха копита в прахта. Чуваше се мучене и дрънкане на звънци и хлопки, което се сливаше с ударите на камбаната за вечерня. Вниманието й бе привлечено от селско хлапе, то се провираше между тях и дърпаше за юлара едно магаре. Беше нещо си наумило, търсеше къде да се качи, за да може от високото по-лесно да го яхне. Стадото не помръдваше и тя настойчиво натисна клаксона. Пастирът я изгледа начумерено, размаха гегата и й освободи място да мине.

Тя потърси къде да паркира, остави колата на самия тротоар, където някакъв човек товареше в ръчна количка дърва за огрев от голям куп. Заобиколи нетърпеливо биволите, стигна до чешмата, наплиска си лицето, наведе се към чучура, подложи шепата си под силната струя и пи. Като вдигаше глава, видя на очукания ръб на каменното корито две стъпала в подпетени гуменки, тънки пищяли, охлузено коляно, къси панталонки, избеляла тениска. Хлапето беше стигнало до целта, дърпаше с всичка сила въжето на юлара, опитваше се да докопа гривата, обаче магарето се инатеше, подскачаше и хвърляше къчове. В един момент повлече хлапето, то размаха ръце, направи няколко стъпки против волята си по ръба и изгуби равновесие.

Нена не дочака края на сцената, нещо й мина през ума, някаква асоциация, тъмна сянка, стана й гадно, искаше час по-скоро да се махне и забърза обратно. Биволите бяха приближили и тя попадна насред стадото. Тръгна да си проправя път между тях, но те й се пречкаха, заставаха точно пред нея, гонеха мухите с опашки, виждаше отблизо едрите им глави, извивките на рогата, кървясалите очи. Тя се ожесточи още повече, забута ги с ръце, завика им да се махат и ги заудря с юмруци по хълбоците, по извитите гърбове, по изпъкналите под дебелата кожа ребра и където свари.

Близначките бяха пристигнали с майка си във вилата им в Ница около месец преди злополучното парти. Предстоеше им едно безметежно лято с морски вълни, палми и залези, които можеха да наблюдават през отворения прозорец на стаята си. Те бяха самотно израснали деца, свикнали да се задоволяват с компанията на гувернантката, не бяха посещавали детска градина и не бяха завързали приятелства в училище. Не бяха участвали в игри на гоненица и криеница и, ако се случеше да се крият, то беше, за да избягнат наказанието след някоя беля или за да шпионират възрастните през дупката на ключалката. Аглая беше амбициозна майка и ги караше да свирят на пиано, даже беше им намерила и учител, мосю Давидоф, плешиво конте с дълги бакенбарди, мустачки и кръгли очилца. Докато се упражняваха с гамите, тя се присъединяваше весело към тях и сядаше пред клавишите. На Нена й се струваше, че мосю Давидоф задържа дланта си върху ръката на майка й по-дълго от необходимото, за да поправи постановката на пръстите й. После двамата се затваряха зад тапицираната врата на будоара й и Аглая се показваше още веднъж само за да нареди никой да не ги безпокои, докато трае разговорът им.

През онова лято Аглая ги водеше на един плаж, където все още можеха да слушат щурците и да вдишват уханието на смола от боровите горички, далеч от шумотевицата, шарените чадъри и тълпите, които заливаха крайбрежието. Потегляха в посока към Кап д’Антиб, преминаваха край замъка, за който им беше казала, че принадлежал на графиня дьо Бомонт, и попадаха в райско местенце с много зеленина, надвиснала над скалите, и кристалночиста вода, в която можеха да се видят рибки. Там се спускаха по тясна пътека до брега и разпъваха шезлонгите на неголяма плажна ивица. Пясъкът беше толкова мек и приятно топъл, че Нена предпочиташе да легне направо върху него, както си е намазана с маслото против изгаряне, и да гледа небето през дупчиците на сламената си капела. Към обед, но не прекалено късно, за да не си развалят апетита, майка им изваждаше от хладилната чанта сладолед с аромат на цитруси и напитки, които те пресушаваха направо от шишето.

Близначките спокойно можеха да се печат без горнище, защото гърдичките им още бяха плоски. Те бяха започнали да се разглеждат по-често в огледалото и въпреки уверенията на Аглая, че през пубертета ще започнат да се издължават и променят, бяха получили комплекси. Аглая ги насърчаваше да си намират по-женствени занимания, но свиренето на пиано ги отегчаваше и те предпочитаха да карат велосипед, да вземат часове по езда, да плуват или да пробват различни акробатични номера. Жонглираха отлично с топчета за тенис на маса, а след толкова опити в правенето на циркаджийско колело върху пясъка, бяха го усвоили до съвършенство.

Застанеше ли слънцето в зенита си, отиваха в някой ресторант и там те си поръчваха вкусни равиоли, а майка им — плодове. Понякога на плажа ги изненадваше мосю Давидоф, обут с бял панталон, облечен с разкопчана риза на палмички и с капитански каскет на главата. Носеше захарни пръчки за тях и голям пощенски плик за Аглая, който тя старателно скатаваше на дъното на плажната си торба. Беше получила загар, носеше цял бански костюм и шапка с извита периферия. Нена следеше под око стройната й фигура, просветлелите от слънцето кичури, които се спускаха към раменете, а зад тях прозираха сребърните й обеци. Беше открила, че само те двете със сестра й биват изненадани от появата на мосю Давидоф, защото винаги, когато той дойдеше, в хладилната чанта го чакаше бутилка шампанско. Аглая му я подаваше, той я отпушваше с галантен жест, разсипваше пенливото вино в две чаши с високи столчета, а тя звънливо се смееше.

Изпълнила майчинските си задължения, Аглая поверяваше близначките на грижите на гувернантката и по средиземноморски маниер се отдаваше на следобедна сиеста. По-късно се приготвяше и хукваше по бутици и галерии, където избираше модни парцалки за себе си и картини за стените. Тя не одобряваше модернизма и предпочиташе да поръчва копия от творби на стари майстори. Наблягаше на портретите, въобразявайки си едва ли не, че е богатата наследница на благородните дами и господа, изобразени върху тях. Нещо като издънка от рода на графиня дьо Бомонт.

За близначките това бяха последните безгрижни дни от детството. Надничането през ключалките беше им разкрило неща, които смътно усещаха, знаеха любопитни подробности за гувернантката и когато тя проявяваше строгост или започнеше да си кълчи езика да им говори на френски, те се кискаха в шепите. А когато я одумваха насаме, смехът им все по-често звучеше някак смутено. Преди не бяха се вглеждали в другите и в себе си, но южното слънце и морският бриз събуждаха в тях неясни копнежи и скоро щяха да започнат да зреят като малките твърди плодове на смокините в задния двор. Природата вече беше им изпратила някои ранни знаци за властта си върху телата им, те чувстваха, че това ще продължи и изпитваха известно недоверие в нейната добронамереност. Проявяваха изострено внимание към всеки белег на женственост у дамите, които ги заобикаляха, едрия бюст на мадмоазел и фрагментите от голотата й, зърнати през ключалката, игривите пламъчета в погледа на майка им в присъствието на мосю Давидоф. Гувернантката не се лишаваше нито от храна, нито от любов и познанията за секса, получени пред вратата на стаята й в късните нощни часове, съперничеха с тънкостите на френската граматика, които денем им преподаваше. За разлика от нея, Аглая не си позволяваше да прекрачва границата и дори и да флиртуваше със своето конте, не стигаше до крайности. А и съпругът й бе намерил време да прескочи до Ница. В негова чест бяха излъскали подовете, парапетите, сервизите и свещниците до блясък, бяха направили специални приготовления в кухнята и бяха запалили външното осветление. Същата вечер домашното оживление бе помрачено от случката с прислужницата. Скрити зад крайчеца на завесата, те наблюдаваха любовната й игра с градинаря, дългата им целувка, начина, по който той прокарваше ръце по ханша й и я гледаше, защото беше хубава, по-млада и по-хубава от майка им и от гувернантката. Тя се отскубна игриво от прегръдката му, плесна го по бузата и тъй като той отново я обгърна с ръце, направо му удари един шамар, за да не я вземе за лекомислена. Той се разсърди и се втурна нагоре по мраморните стълби, а тя само се изсмя, повдигна рамене, сякаш казваше, че няма да тръгне да го гони, събра краищата на полата си, седна на ръба на фонтана и прехвърли вътре нозете си. В този момент цялата се затресе, ръцете й затрепкаха, опитваше се да се хване за нещо във въздуха, но не можеше да контролира движенията си, последваха няколко силни конвулсии, главата й се сведе напред и тялото й полека се свлече надолу към водата. Близначките бяха се хванали за ръка и всяка стискаше силно дланта на другата. Не разбраха какво точно се е случило. Отгоре фонтанът се виждаше като един светъл кръг, в който прислужницата се вписваше като тъмна черта. Тя лежеше по гръб на повърхността и отдалеч изглеждаше мраморна като амурчетата, надвесени над нея. В съзнанието им постепенно се пропи и остана усещането за мъртва красота, което ги изпълваше със злорадство.

Нищо не убягваше от погледа на двете момиченца и колкото и видът им да беше все още детски, те растяха. Разочарованието, че няма да станат хубавици, се засилваше и между тях се появи лека неприязън. Това ги притесняваше, защото всяка беше свикнала с другата като със себе си, но беше й станало неприятно да се вижда в нея. В главиците им, които Аглая разрошваше в порив на нежност по време на уроците по пиано с мосю Давидоф, се складираха една след друга поуките от уроците на живота и бяха понякога толкова сложни, че ги объркваха съвсем. Майка им бе разпространила версията, че прислужницата си е намерила любовник и е напуснала, те знаеха, че не е вярно и не можеха да си обяснят защо вместо истината, тя изрича лъжа. Не смееха да я попитат и си казваха, че може би така трябва. Светът на възрастните им изпращаше противоречиви сигнали и те трудно се ориентираха кога се касае за любов, кога за страст, кога за омраза или за безразличие и разбираха единствено коравосърдечието, което пасваше толкова добре със собствената им детска жестокост.

С наближаването на партито за рождения ден на баща им, Аглая все по-често ги оставяше сами, не излизаха никъде, гувернантката ги дразнеше и те се плезеха зад гърба й, даже капакът на пианото беше спуснат. Ако времето беше лошо, скучаеха, липсваха им развлечения и вече не можеха да се понасят. Караха се по най-дребни поводи и разправиите прерастваха в бой. Те се вкопчваха една в друга и се бореха дълго и яростно върху някое легло, докато не се намереха на земята заедно с кувертюрата и бродираните ръчно декоративни възглавници. След дъжда ровеха в градината да търсят червеи, накъсваха ги на парченца и ги слагаха в тенджерката от кукления си сервиз, заедно със стъпкания нарочно за целта охлюв и листенца от чемшир. Природата беше ги лишила от красота и те изпитваха мрачно наслаждение да я откриват навсякъде около себе си и да я унищожават. Не се опитваха да разбират или да си обясняват злобата си, живееха като две опитомени зверчета и през по-голямата част от времето бяха все още безгрижни, та те бяха просто деца.

Появата на малката гостенка на партито прикова незабавно вниманието им. Най-сетне във вилата идваше някой на тяхната възраст и това знаменателно събитие придаде съвсем различен смисъл на нещата. Те проточиха вратлета, за да я разгледат по-добре, като се бутаха една друга и се опитваха да заемат по-удобно място за наблюдение. Тя се изкачваше заедно с родителите си по парадното стълбище, което отново беше цялото осветено и мраморните стъпала, площадките, фонтанът и листенцата на бръшляна по балюстрадите — всичко празнично блестеше и примамваше. Сега повече отвсякога им се прииска да слязат долу, гувернантката беше ги сложила да спят, но шумът от музиката и гласовете им пречеше, приповдигнатото настроение и цялата тържествена атмосфера възбуждаше любопитството им и те се чувстваха в стаята си като наказани. Стъпките на майка им по коридора ги сепнаха, те изтичаха да се мушнат под завивките, но тя не им се скара, само им съобщи, че навън ще има куклен театър и могат да слязат.

При други обстоятелства щяха да се промъкват между гостите, да подслушват разговорите и да коментират полугласно прическите и тоалетите им, но сега те не обърнаха внимание дори на отсъствието на мосю Давидоф и никой не ги интересуваше с изключение на тяхната връстница. Скоро я откриха пред сцената, където кукленият театър още не беше започнал, постараха се да ги забележи, повикаха я и тя изтича при тях.

После всичко стана както бяха разказали на баща си, но не съвсем. Бяха премълчали една малка подробност, за която никой освен тях не знаеше и те самите никога не бяха говорили за нея. Всяка бе приела за себе си, че онази вечер не се е състояла и е била просто един лош сън. Ако можеха да върнат времето назад, вероятно биха постъпили другояче. Но тогава бяха реагирали напълно инстинктивно, бяха се поддали импулсивно на някаква тъмна сила, която беше замъглила съзнанието им. Тъй като си забраняваха да си спомнят, те не бяха се опитвали да си я обяснят.

Малката им приятелка доверчиво бе се включила в играта. От препускането по стълбите бузките й бяха порозовели, големите й сини очи блестяха, а ирисите им имаха златничко около зениците и теменужено по края. От цялото й същество бликаше жизнерадост, детският й смях звънтеше и сякаш се въртеше около нея и я обгръщаше. Те двете също се забавляваха и тя, окуражена от одобрението им, се удари по челото, като че ли беше забравила нещо и непременно трябваше да им го покаже. Обърна се и се запъти към фонтана, птичките на раменете й закълваха невидими зрънца, бяха направо като истински, със сини перца на крилата и опашките, оранжеви човчици и миниатюрни черни перли вместо очи. Роклята й се разтвори, широкият колан на талията беше завързан отзад на джувка, която затрепка като пеперуда, кацнала върху цвете. Зад гърба й те се спогледаха.

И тогава всяка видя другата. В суматохата бяха се облекли набързо с рокли, чиято прекалено дамска кройка вместо да им придаде женственост, подчертаваше липсата й, не бяха се сресали, лицата им бяха почернели от слънцето, веждите им бяха гъсти и тъмни, а под тях острите им погледи се срещнаха и се пронизаха. Всяка видя в другата себе си, като в огледало, и пак погледна към Селестин. Тя беше успяла да се изкатери и направи няколко стъпки по ръба на фонтана. Фигурката й се открои на фона на водните струи с цялото си неосъзнато изящество, а косите й станаха прозрачни и невинната линия на овала на лицето й се очерта върху тях като нарисувана. Тя искаше да им достави радост и от нея се излъчваше нетърпение.

Като по даден знак двете близначки поеха дълбоко дъх, направиха циганско колело, после още едно, още едно. Виртуозната акробатика носеше устрема, с който ястребът се спуска от небето и тигърът прави великолепния си скок към плячката. Дишаха тежко, гърдичките им хриптяха, целият свят се завъртя пред очите им, виждаха ту небето, ту земята и там някъде между небето и земята беше тя…

Блъснаха я едновременно. Не успя дори да извика, не се уплаши, само личицето й изрази учудване. Беше малка като тях, но красива, толкова красива, че те не можеха да го понесат.