Тоня Трайкова
Тихата светлина в процепа под вратата (16)

3

— Хей, баровец, имаш ли един фас за Тарантулата?! — извиси наперено глас Ицо Хермеса. Левият сегмент на мустачките му беше обръснат от шегаджии — невинна закачка в сравнение с другите им обичайни изстъпления.

— Не пуша — отряза го Теню Единака.

— Здраве да е! — рече Ицо и тръгна примирено да пита следващия. Правеше се, че хич не го е еня за мустачките, обаче те бяха неговата запазена марка още от времето, когато беше се подвизавал като главен счетоводител. Сега неговата ученост с нищо не го предпазваше от обноските в затвора и за да се докара пред по-силните, той търчеше да изпълнява дребни поръчки. Не пропускаше да извади дивиденти от положението си на вестител и да блесне за кратко с отразената светлина от авторитета на някой друг.

Теню се изплю през зъби на земята и погледна изпод вежди към Тарантулата, чиято фигура с бръснат череп се извисяваше над останалите. Той беше тартор, ползваше се с привилегии, нищо, забранено от строгия затворнически правилник, не му беше чуждо. Беше гъст с надзирателите, в неговото море редовно акостираха кораби с пълни трюмове, ядеше питателна храна, беше щедър в почерпките и около него винаги се събираха използвачи. И сега беше заобиколен от цяла тайфа. На някои махмурлукът яко им личеше, лицата им бяха брадясали, а в очите им се четеше злонамереност. Онези, които им служеха за забавление, се въртяха угоднически около тях и си изкарваха в отплата по някой фас или по някой ритник отзад. Иначе всичко си беше постарому, затворниците използваха разходката в карето за далавери, виждаше се как току се озърнат и мушнат нещо скришом в джоба си. Който нямаше пари, плащаше с цигари, който нямаше цигари, можеше да вземе на кредит. Лихварите даваха, но после педантично си събираха вересиите, а платците гледаха да се издължат, защото иначе им се пишеше лошо.

Дворът беше в сянка, но времето беше ясно, Теню вдишваше чистия въздух и по навик се оглеждаше наоколо. Дежурният старшина стърчеше пред входа и си играеше с връзката ключове, увиснала до белезниците на колана му. Теню случайно срещна погледа му и си придаде разсеян вид. Въпреки че се намираше зад решетките, той внушаваше респект на началниците, слуховете за принадлежността му към мафията ги караха да се страхуват от него. Но той не умееше да се възползва от своите козове. В сравнение с такива като Тарантулата, Единака си беше темерут, чист анахронизъм, изкопаемо. Бе се капсулирал в себе си, нямаше си даже мобилен телефон и странеше от всички, най-вече от надзирателите. Не се числеше към доверениците им, нямаше си приказката с тях, не поемаше задължения за поддържане на реда и чистотата, а още по-малко можеше да се разчита на него да донася. Единственото му участие в колективния живот беше се ограничило в това да маже с кафяво сукманите на момите върху едно пано в салона, където се провеждаха самодейни мероприятия. Паното лъхаше на соц наивизъм и засилваше впечатлението, че времето тук е закъсало с някое и друго десетилетие. От прозореца на салона обаче се виждаше отлично местоположението на вишката, смяната на караула и външната ограда. И той внимателно запомняше всичко, което можеше да му бъде полезно.

По време на разходките в карето не зяпаше в краката си, а гледаше нагоре, където в квадрата, очертан от сградите, се виждаше късче небе. Понякога то беше синьо, друг път — покрито с облачета или дъждовно. Но независимо от времето, небето винаги се открояваше над неговия свят и го караше да жадува за другия отвън. Тогава му се щеше просто да стане гарван и да литне, преди надзирателите да са посегнали към кобурите.

Единака закрачи енергично из двора и се замисли за своите кроежи. От момента, в който бе разбрал, че за него няма да има законна справедливост и бе взел решението да избяга, бариерата беше изчезнала от съзнанието му и нямаше какво повече да го спре. Свободата беше от другата страна на оградата. Щеше да отиде да си я вземе. Докато съкилийниците му ходеха да плетат кошници, да трупат умения за ресоциализация и да се променят към добро с помощта на различни ефикасни програми, той се възползваше от тяхното отсъствие и копаеше в стената. Свираше се под най-долния нар, опираше брадичка върху ръкава и, примижавайки срещу прахоляка и дребните частички, изкъртваше с лъжица мазилката около тухлите. Събираше хоросана в ъгъла, а като го водеха до умивалнята, го изнасяше на малки шепи в джобовете си и там го хвърляше в казанчето. Успя да свие и парче тел, която служеше за пускане на водата. Извади от пантата вратичката на отдушника, разглоби металната рамка и измайстори от нея две скоби. Колетът от Камелия с кат нови дрехи и хавлия му даде допълнителен материал за въжета.

Теню би предпочел да избяга нощем, защитен от мрака, но на моменти издайническият светлик му се струваше по-малко опасен от другарите му по килия. От известно време гледаше на тях отвисоко и със съжаление: той щеше да се измъкне, бе с единия крак отвън, а те бяха обречени да останат. В затвора, мрачен като първобитна пещера, те щяха да живеят някакво подобие на живот и да приличат на жалки сенки и праисторически рисунки по стените. Той не беше като тях, не можеше да се примири с тая участ и всяка сутрин усещаше дивия зов на слънчевата светлина във високия прозорец. Теню Единака тръгна към другия край на двора, където се сля с навалицата и погледна крадешком нагоре. Висок бор закриваше отчасти изгледа на задната фасада, която приличаше на географска карта с всякакви причудливи континенти. Той се вторачи изпитателно по посока на дупката и установи, че тухлите изглеждат нормално и следите от вмешателство не личат.

Старшината продължаваше да го дебне, беше заядлив, можеше да те провокира и да ти изнамери всякакви прегрешения. Карцер беше любимата му дума и я произнасяше със садистично наслаждение. Въпреки че бе поел сутрешната смяна, не беше си дал труда да се избръсне и четинестата му брада бе набола. За него се говореше, че отглежда свине, затворници с по-леки присъди негодуваха, че му бачкат без мангизи, а печените прасенца ги яде друг. Той самият бе заприличал на нерез и около него витаеше усещане за грухтене и кал. Единака изглеждаше външно спокоен, но почувства неясна заплаха и по гърба му полазиха тръпки. Беше станал мнителен и очакваше всеки миг опасността да изникне отнякъде. По пътя към умивалнята и в карето се озърташе назад, като че ли се боеше от нападение. При всяка възможност надничаше под нара, а посред нощ се сепваше в съня си и се вслушваше в шумовете. Все по-често се улавяше да вижда Камелия, да усеща прегръдката и допира на ноктите й. Вече не знаеше как да удържа инстинктите си. Сутрин правеше лицеви опори, за да потуши енергията, която напираше да изригне от недрата му. Перспективата за промяна бе отворила една вратичка в съзнанието му и всичко таено, мачкано и потъпквано така дълго бе се отприщило като бент и бе го заляло. От водите на бента бе се пръкнала една нова инкарнация на предишната му същност, едно неуправляемо получудовище, което обичаше и жадуваше за отмъщение точно както преди, но със стократно по-голяма сила.

Всеки следващ ден му натежаваше като багаж, който носиш по пътя към гарата. Забелязваше неща, които по-рано не бяха му правили впечатление. Търпението му изневеряваше. Дразнеше се от шума и безпорядъка, от проснатите дрехи, от капките, които се събираха в долната им част, отронваха се и правеха вадички по пода. Особено тягостно му ставаше, когато тъмничарите щракнеха вечер ключа и се отпочнеше събуването на чорапи, обръщането на джобове, бъркането в дюшеци, шумоленето и скърцането. Никой не се съобразяваше с останалите, всеки се превръщаше в център на света, бързаше да остане насаме със себе си, да си достави някакво удоволствие, да проведе телефонен разговор, да запали цигара марихуана, да се стопи в неясния унес на забравата. В спрялата въртележка на дните всички те бяха заприличали на заковани за пода дървени кончета. Единствено в тези моменти рутината се отдръпваше като море при отлив. Някой сякаш натискаше копчето, манежът се завърташе, те започваха да се движат и ги обливаше светлината на химерите. Колкото и мизерно да беше тяхното малко имагинерно бягство в големия затвор, те му се наслаждаваха. А на него килията му ставаше още по-противна.

Тази вечер не беше като другите и с напредването на времето го изпълваше възбуда. Крачеше напред-назад, пръхтеше като жребец, който жадува да препусне далеч от всякакви прегради и тясното затворено пространство го влудява. Ноздрите му бяха разширени, очите му шареха, вената на челото му бе изпъкнала и пулсираше. Вратите на килиите зееха, тъмничарите не бяха щракнали ключа и всички затворници бяха се изнесли в коридора. Като в театър на абсурда ядяха, пиеха и разсейваха скуката със зрелища, които коренно се различаваха от самодейните спектакли в салона, но очевидно им бяха по вкуса. Черпеше Тарантулата, който беше станал баща. Управата беше му отказала по този повод да се отслужи литургия в затворническия параклис и той отбелязваше случая със запой. Теню съзря сред пируващите бледото лице на човека, изографисал една икона на Богородица на олтара в параклиса, спомни си ясно чертите й и му се стори нелепо толкова съкровеният акт на едно раждане да се празнува по тоя начин и при подобни обстоятелства. Другите явно не се терзаеха от такива дилеми, високият им говор кънтеше, градусът на въодушевлението нарастваше. Няколко души се наредиха в кръг, сложиха шише в центъра му и го завъртяха. Един каяк, когото наричаха Ръждивия, защото беше риж, се затресе от смях, съблече фланелката си и я запрати във въздуха. На него се падна да си избере кой да утоли половия му нагон и победният му вик не остави съмнение, че е избрал. Съседът по нар на Теню, онзи с тенекиения ланец, се шмугна към най-отдалечения ъгъл, изкатери се като маймуна по отвесната към по-широката хоризонтална тръба на парното и се залепи отгоре върху нея. Ръждивия, който няколко пъти беше се гаврил с него, обиколи церемониално кръга, като се перчеше с татуираните си бицепси, посочи го с пръст и му даде знак да слезе. След кратка пантомима, в която двамата си размениха само жестове и кукиши, последваха по-решителни действия. Ръждивия докопа беглеца за крачола и го задърпа, онзи се вкопчи в тръбата, а един затворник с вид на морски пират взе да го бучка с патерицата си. Скоро схватката приключи и той се свлече като парцал на пода. Никой не обърна внимание на стоновете му и стриптийзът продължи сред всеобщите подвиквания и смехове.

Теню не се присъедини към компанията, стомахът му беше свит на топка, не беше нито гладен, нито жаден и не му беше до развлечения. Крачеше напред-назад в килията сякаш тя беше гаров перон, където след малко щеше да се установи бързият влак. Чудеше се как е могъл да чака толкова дълго, на кого и на какво се е надявал и защо не се е опитал да избяга по — рано. Неговата чаша беше преляла. Не можеше да остане повече тук нито ден, нито час. Решителният момент бе настъпил. Прерови скривалищата, където беше виждал някои затворници да държат телефоните си, намери един, обади се на Камелия да тръгне веднага и да го чака на източната страна на оградата. След това изтри повикването. В коридора Тарантулата и Ръждивия бяха се разгорещили и се гавреха с двама нещастници. Бяха ги накарали да се съблекат както майка ги е родила, сложиха им нашийници и ги поведоха на каишка, като ги принуждаваха да лазят и да ядат от една паница, поставена на пода. Самите жертви не смееха да се опъват, оставяха се да ги дресират като кучета и изпълняваха командите. Навеждаха глави, поемаха с уста храната, дъвчеха и преглъщаха, после източваха вратове и гледаха да докопат във въздуха мръвките, които им подхвърляха. Даже се вживяваха в ролите си, джафкаха се взаимно и се ръфаха помежду си с беззъби усти.

Защитниците на човешки права имаше за какво да гракнат. Охранителните камери имаха обхват върху тези сцени, образът се предаваше на монитор на долния етаж в кабината на дежурния, но той не се вестяваше, никой не идваше да прекрати издевателството. Затулен зад решетката, Единака наблюдаваше оргията и изчакваше да види какво ще стане. Беше се нагледал на какво ли не и беше обръгнал, извращенията и побоищата бяха част от ежедневието. По-беззащитните си го отнасяха и от надзирателите, но когато попаднеха в ръцете на самите пандизчии, играта загрубяваше, превръщаше се в играчка-плачка. Жестокостта на пияните мъчители му се струваше сега еднакво противна с угодничеството на техните жертви. Единият от тях, наречен Шматката, особено се стараеше да се докара пред публиката. Той пролази към кокала, изкриви глава, захапа го като псе и го донесе обратно. Ухили се раболепно, понечи да оближе с език ръката на господаря си, но онзи го смушка в хълбока и го поведе към стартовата линия, където другият вече чакаше да се надбягват. Започнаха залагания, всеки си избираше фаворит в гонката. След дадения сигнал голите мъже се запрепъваха на четири крака, Шматката едва се държеше на тънките си пищяли, по дръгливите му бутове, които непрекъснато се местеха, личаха синини, между тях подскачаха гениталиите му, коремът му висеше и му се брояха ребрата. Не беше в първа младост, усилието му дойде в повече и на финала очите му щяха да изхвръкнат. С гладкия си череп, със сивото си изпосталяло лице и с широко отворената си уста с окапали предни зъби можеше да послужи за типаж, приличен на съществата, които населяват кръговете на ада. Но и другият не падаше по-долу с гердана си от шарени мъниста, с увисналата си кожа и белези от предишни дресировки и побоища. Като че ли пошлостта на случващото се им доставяше наслада, както и това да са част от порока, да бъдат третирани като отрепки, да се поддават на натиска без съпротива, от страх или поради низостта на собствената си природа. И когато им забиха за награда по един кокал в задника сред бурните смехове и подигравките на присъстващите, те продължиха да се кривят по най-шутовски начин. Ако някъде имаше ад, той сигурно бе населен именно с такива персонажи, бе оживен от подобни сцени и носеше същото усещане за падение, безизходица и провал на човешкото.

Единака хвърли още един поглед към кръга, който беше се стеснил. Мъжете бяха изцяло погълнати от шоуто и тъй като познаваше тяхната перверзна изобретателност, той прецени, че ще има предостатъчно време. Огледа се още веднъж, не видя нищо подозрително, потъна обратно в килията и с пъшкане се навря под нара. Зазиданата дупка в стената се червенееше пред очите му. Тъй като винаги бе копал денем, мястото сега му се виждаше различно. Сенките падаха под друг ъгъл, бяха по-плътни и можеше да вземе фъндъците по пода за вторачени в него мишки и малки пакостливи духове. Долу имаше достатъчно осветление, но той би се справил и с вързани очи, толкова беше свикнал с формите на тухлите, шуплите и грапавините по тях, разстоянията помежду им и участъците, където можеше да пъхне пръсти и като натиска с длани, по-лесно да разхлаби градежа. Колкото повече напредваше, толкова повече губеше обичайната си предпазливост, разрани си ръцете, имаше чувството, че ако не успее да избяга, ще умре. Постепенно свали вътрешния слой, избута с лакът парчетата до стената и се зае с външния. Тухлите в него бяха по-топли, слънцето бе ги огрявало до късно. Задържа една в ръцете си и се загледа през отвора в нощното небе.

Новата луна висеше в пространството край силуета на бора, над нея плуваха облаци с позлатени краища. Светлата й завита линия почти докосваше с долния си край тъмния кръст, който се открояваше върху покрива на параклиса, и заедно изписваха знак, чието значение той не можеше да разгадае. Гледката го накара да затаи дъх.

След малко извади въжетата от дюшека, намота едното около лакътя и сгъвката на палеца си като прежда на мотовилка; коленичи до нара, пристегна с възел другото и го прехвърли навън. Прекръсти се, пролази заднешком към дупката, хвана се здраво, оттласна се и увисна в празното пространство. Долу се сниши в сянката и остана дълго да се ослушва. Един котарак, който лочеше от локвичка във водосточната тръба, се шмугна край него.

От момента, в който бе пристъпил към действие, страхът му изчезна. Действаше като автомат. Усещаше себе си като добре смазан механизъм, чиято функция е предварително програмирана и той се явява само като изпълнител на нечия чужда воля. Не се налагаше да мисли къде да стъпи и къде да се хване, крайниците му сами намираха точното място и извършваха точното движение. Откри улука, спусна се до покрива на параклиса, приведе се. Само хвърлей го делеше от уличната лампа. Тя се издигаше от другата страна точно над завитата бодлива тел, която оттук му изглеждаше като паяжина с накачени по нишките й черни паяци. Теню се отправи натам. Короната на бора се разгръщаше на няколко пръстена, прекъснати от оголени участъци със засъхнала смола и чуканчета от клони. Той ги използва вместо стъпала, като предварително изпробваше дали няма да поддадат. В един момент наоколо закръжиха папатаци и той попадна в светлия сноп на лампата. И тогава отекнаха изстрелите. Стъклото се пръсна, множество дребни парченца се разхвърчаха на всички страни. Единака инстинктивно извърна лице. После се отърси от вцепенението, изръмжа, добра се до по-горен клон и като пружинираше върху него, освободи част от въжето, засили се, преметна го и закачи скобата за лампата. Изкачи се още малко, напрегна мишци, прехвърли се върху нея и без да обръща внимание на нагорещената ламарина и бодлите на оградата, се заспуска от външната страна точно когато следващият залп изтрещя над главата му. По-нататък някои неща му се губеха. Въжето не стигна, другото все още висеше на рамото му, но нямаше време за губене, скочи от високо, преряза го болка в глезена. Камелия беше вече там, даде му знак с фаровете и потегли към него. Той заподскача на един крак, стовари се в движение на седалката, извика: „Карай!“ и дръпна вратата.

Воят на полицейски сирени, съпроводен с лай на кучета, още не беше пронизал нощта. Наоколо цареше измамно спокойствие. Теню лежеше на задната седалка, покрит с якето на Камелия, която зъзнеше. Тя не се сещаше да вдигне стъклото, само следеше зорко пътя, спазваше стриктно правилата, спираше на светофарите, не превишаваше скоростта и гледаше да избягва основните артерии. Когато стигнаха до скривалището в полите на планината, дрезгавото небе започваше да изсветлява. Тревата пред склада за наркотици беше висока, ключът на порутената пристройка — на обичайното място. По лицето на Единака се стичаше кръв, имаше цицина на челото, целият беше избоден, изподран и охлузен, глезенът му беше посинял. Камелия почисти раните, пристегна навехнатото с кърпа, извади с пинсетата си за вежди няколко стъкълца от поразените места и му направи чалма. Спа в прегръдката й.

На другия ден, като се събуди, той примижа срещу слънцето. По тялото му се разля топлина. Боса и със запретнати ръкави, любимата му миеше прозореца, нанасяше с гъба сапунена вода, търкаше с вестник и си тананикаше. Един кичур от бретона й пречеше и тя току издуваше устни и духваше нагоре, за да го отмести. „Какъв прекрасен сън“ — каза си Теню Единака и остана така да я съзерцава. Опита се да задържи мига колкото е възможно по-дълго.