Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Форматиране
Silverkata (2022)

Издание:

Автор: Тоня Трайкова

Заглавие: Тихата светлина в процепа под вратата

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Реклама Пони“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: българска

Художник: Борислав Ждребев

ISBN: 978-954-9467-49-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17553

История

  1. — Добавяне

VI

1

Сезонът беше в разгара си и Рут и Ема имаха доста работа. Звънецът на вратата дрънкаше час по час. Повечето туристи влизаха само да разгледат, но Рут проявяваше любезност към всички. Изпълняваше представителните функции и оставяше помощницата си да върти магазина. Ема вече не я възприемаше безрезервно, както преди, откриваше неточности в преценката си. Вярно, беше я наела и Ема й беше благодарна, но се държеше с нея като благодетелка, използваше я максимално, оставяше й неприятните задължения, беше я превърнала в чистачка и момче за всичко и често се разполагаше със свободното й време така, като че ли то й принадлежи. Рут Марсо си беше същата, жизнена, приятна, с добре поддържан външен вид, но сега Ема я познаваше добре, съзираше истинските подбуди зад думите й и това до известна степен я отблъскваше. Прямотата на Рут нещо куцаше, увереността й издаваше съзнание за непогрешимост, което е характерно за ограничените хора. Култът към самата нея беше неизменен, тя винаги беше права, знаеше и разбираше всичко. Никой не можеше да я убеди, че бърка, а когато нещата опираха до нейния интерес, по принцип не подлежаха на дискутиране. Ема не се заблуждаваше от привидното й приятелско отношение, а начинът, по който се изказваше за редовните клиенти, когато коментираше покупките им, вкуса им или извънбрачните им връзки, ставаше противен. Вярно, имаше чувство за хумор и я разсмиваше с находчивите забележки, които правеше зад гърба им, но двуличието й караше Ема да мисли, че говори по същия начин и по неин адрес, особено сега, когато добрите времена на връзката й с Мишел бяха отминали. Антикварката беше престанала да подпитва и да сводничи, както умело го правеше, с намеци и уж случайно, без да влага умисъл. Същевременно, тъй като вече не очакваше от нея да запази позицията си на фаворитка, не се стараеше да любезничи, държеше се по-хладно и я караше да се чувства на моменти като натрапница.

Оживлението в магазина и интересът към антиките нарастваше, както всяка година с наближаването на Trammelant[1]. Тогава наставаше пикът на туристическия сезон, хиляди посетители заливаха курортното селище. В деня на празника живописната гара на трамвая се превръщаше в център на атракцията. Сградата й съчетаваше елементи от нормандски стил, ар нуво и ар деко, край нея се събираха пътници, които сякаш идваха от 1902 — годината, когато тя беше построена. Жените оправяха литналите панделки на широкополите си шапки, придържаха ги, за да не ги отвее вятърът, а мъжете повдигаха сламени капели за поздрав и се взираха наоколо през лорнетите си. Някои се качваха в специалния трамвай от предвоенните години, който беше същински музеен експонат, и заставаха по платформите на откритите му вагони, където всички можеха да ги видят. Файтони с впрягове от накичени коне и ретро автомобили със свалени гюруци посрещаха елегантните гости и ги откарваха в квартал „La concession“. Там силуетите им се открояваха сред множеството и придаваха автентичност на сградите, чиито старинни фасади в пастелни тонове украсяваха крайбрежното авеню. Господа в рединготи и с официални цилиндри съпровождаха дами със слънчобрани, настаняваха ги край масичките по тротоарите или подаваха пътьом дребни пари на човека с латерната, спрял на някой ъгъл. По търговските улици продавачи на открито нареждаха сувенири, плодове и цветя по сергиите, носеше се мирис на палачинки, на печени наденички и скариди, които се приготвяха в големи черни тави и се предлагаха на място под разпънатите шатри.

Въздухът се изпълваше със звуците на джаз, пътуващи улични музиканти надуваха тромпетите и се надсвирваха с местния духов оркестър, покрай възрастните се промъкваха малчугани, носеха балони и захарен памук и спираха пред естрадите, където илюзионисти и акробати показваха номерата си. По-нататък танцьори отдаваха дължимото на фламандския фолклор. Кавалери с накривени такета потропваха в такт с ритъма на музиката и водеха под ръка девойки с бели престилки и платнени шапчици, завързани под брадичката, после заставаха неподвижно и гледаха отстрани как партньорките им се въртят шеметно в кръг, недалеч от въртележките и виенското колело, което се извисяваше над пъстрата шумотевица.

Всички говореха за Trammelant. Патрис шиеше жилетка за Шарл, специална, с джобче, от което да виси ланец на часовник. Лила щеше да участва в концерта на артистите в църквата на Вендуин и откъм прозорците на дома им долитаха тоновете на често прекъсван цигулков каприз или на капричио, чиито вариации се повтаряха до втръсване. Мишел Марсо също беше получил покана от някой си отец Обер, а Лила беше изразила готовност да му акомпанира и очакваше той да се спре на подходящ музикален фон за неговия куклен етюд.

Мишел беше закопнял да застане отново пред публика. На тръгване от Антиб той беше взел със себе си Черния ангел, който беше ценен за него по сантиментални съображения. Засега не бе показал марионетката на никого и я държеше в голямата картонена кутия, заедно с трикото и панталоните си от брилянт. Той съзнателно бавеше момента, оставяше Черния ангел, където си е, запълваше времето си с други занимания и чакаше.

Не разбираше как може хората да се ангажират с празника до такава степен и да се подготвят отрано с толкова нетърпение. За него Trammelant беше просто ден, недостижим като пристан в буря, струваше му се създаден за другите, за онези, които следват с платната си попътния вятър. Той беше изпаднал зад борда, беше стигнал до положение да не може да се зарадва на най-обикновени неща.

Ерик беше му изпратил съобщение, че възнамерява да дойде за Trammelant. Смяташе да пътува с мотоциклет. Молеше за джобни и добавяше, че ще бъде придружен.

— Къде е тръгнал! Това са повече от хиляда километра! — възпротиви се Мишел пред Рут.

— Ти самият ги измина неотдавна — забеляза тя. — Ерик е голямо момче.

— Е, да! Но да идва точно сега!

— Ще приготвя стаята за гости! — обяви Рут без повече приказки.

Мишел нямаше нищо против идеята по принцип. Дълбоко в себе си той също одобряваше решението на Ерик да дойде чак дотук да ги види. Нямаше търпение да го прегърне, беше му домилял. Ако можеше дните и нощите, които го деляха от празника, да са вече зад гърба му, да се озове край сина си, да потънат заедно в безгрижието на Бел епок! Моментът обаче не беше подходящ. Пиер Льоблан беше уредил чрез посредничеството на професор Делажу достъп до античната колекция на Тихол Илиев в София и очакваха потвърждение. Междувременно резервациите за хотел и самолетни билети бяха направени, а Мишел полека-лека свикваше с ролята си. С присъщото си съвестно отношение към работата, той старателно изграждаше образа, усвояваше походката, стойката, гласовия тембър, правеше каквото зависи от него. Ролята се опираше изцяло на импровизацията, щеше да го отведе извън пространството на сцената и далеч от неговите марионетки, в непознатото. Той беше се вживял до такава степен, че спеше със старинния пръстен-убиец на показалеца си и често се сепваше нощем от усещането за фаталното ръкостискане. Толкова беше съсредоточен и напрегнат, че приличаше на изопнат лък.

Рут не съзря никакво неудобство в пристигането на внука си, изобщо не отчете как се чувства Мишел, как се е затворил в себе си и се отнася с подозрение към всичко.

— Пълна глупост! Да се изтърси точно сега! — не мирясваше той. — И при това придружен!

— Скъпи, те няма да пристигнат утре — успокои го Рут. — Преходът ще им отнеме няколко дни, ще спират да разглеждат забележителности. Представи си само живописните пътища, панорамите, острия връх на катедрала зад завоя, замъкът, който полека се разкрива сред дърветата! Ами китните хотелчета, чашата рубинено кампари по залез, нежните пръстчета, които ще го държат през кръста, докато кара…

— Предавам се! — вдигна ръце Мишел и отиде да изпрати парите.

Пред една цветарница се поспря край керамичните вази, саксиите и малките кошнички, подредени отпред, вдъхна ароматите, които се излъчваха от букетите, възхити се на розите, на девствените извивки на калиите, чиито огромни жълти тичинки изглеждаха — напротив — еротично, спомни си как бе избирал цветя за Ема преди нощните им срещи на плажа. Напоследък съзнателно я избягваше. Предпазливостта му го възпираше да мине да я поздрави. Боеше се да не се размекне и да й довери плановете си, а тя да го разколебае или, не дай си Боже, да го предаде. Не би споделил с нея и за ролята, в която смяташе да се превъплъти. Въпреки перуката, грима и купения за целта тоалет, тя го караше да се чувства напълно оголен.

Като цяло, Мишел Марсо бе нещастен в любовта си. Това, че тя не може да се осъществи, не беше повод да изчезне. Наближаването на предстоящите опасности даже я правеше по-силна. Запита се защо се появява там, където изобщо не й е мястото, израства като фиданка на ръба на някоя висока скала и въпреки всички пречки се разлиства и се бори за живот. Как да постъпиш с нея, ако те докосне, какво можеш да сториш, освен да я наблюдаваш отдалеч. Да стоиш където си, да не се приближаваш, просто да си казваш: „Колко е красиво това, то беше мое.“

Мишел не устоя. Желанието да види Ема надделя над разумните съображения. Влезе в цветарницата и се зае да избере нещо подходящо за случая. Божурите му се сториха прекалено ярки, лалетата — безлични, отхвърли и лилиумите заради тяхното ухание. Накрая купи стрък бяла орхидея, опакована в стъклена кутийка, която прибра в джоба на сакото си.

 

 

Ема прие да я изпрати след работа и тръгнаха пеш по брега. По плажа все още имаше отделни летовници: едни прибираха чадърите и сгъваха шезлонгите, други, загърнати в хавлии, се отправяха към кабините, деца довършваха своите замъци, някаква жена на средна възраст беше легнала направо върху хладния пясък, като че ли искаше чрез неговия допир да изживее негата на отиващия си ден. По небето се събираха облаци, слънцето още не беше залязло и прозираше през изтънелите им участъци, те изсветляваха по краищата, разкъсваха се на пухести късчета, отпред бяха калносиви, в дълбочина — бели и на места блестящи, а над самия хоризонт беше се очертала бледопурпурна ивица. Морският бриз издуваше ветропоказателите — разноцветни раирани маншони, които увенчаваха върховете на високи мачти и приличаха на смешници на кокили.

Мишел беше си свалил сакото и го носеше метнато през рамо, Ема вървеше боса редом с него и държеше чехлите си в ръка. Не съжаляваше, че се е съгласила да се разходят, беше й хубаво да са заедно. Всичко в него й действаше като милувка. Вятърът си играеше с къдриците му и лицето му й изглеждаше някак свое. Като се обърна да я погледне с тези негови проницателни сини очи, много й се прииска да го целуне.

Говореха за обикновени неща, но гласът му й казваше повече и тя усещаше да я залива безпричинна веселост. Приповдигнатото й настроение обхващаше и него. Мишел малко се ядосваше в началото, че се оставя смехът й да го увлича, но си каза, че това е вече без значение. Стремежът му към нея, този напълно изчистен стремеж, беше изначално обречен и сега напираше да се изяви с цялата си сила в настоящия миг. Бликаше отвътре, насищаше въздуха с онова безгрижие, което се явява без особена причина, изпълва ни с очакване и прави живота да изглежда безкраен. Ема изпитваше радост от присъствието му, то я обгръщаше с мекота и тя се затрудняваше да определи какво я кара да се чувства така, каква е тая неясна субстанция, която се излъчва от него. Колко глупаво беше от нейна страна да си помисли, че всичко е свършило, че изворът в гърдите й е пресъхнал. Появата му бе променила света, обонянието й се изостри и заедно с дъха на морето в ноздрите й проникна мирис на волност. Идеше й да се смее и да плаче едновременно и изпитваше благодарност за това, което й се случва. То нямаше връзка с дълга и отговорностите на ежедневието й, беше извън обстоятелствата на живота й, моментна илюзия, изначална същност и небесен дар.

Закапа дъжд.

— По дяволите! Пак ли? — Мишел разтвори ръце по познатия й вече начин. — Всеки път, когато съм с теб, небето започва да хленчи.

— Направо ридае! — засмя се Ема, като гледаше през прозрачната завеса как морето променя цвета си и гларусите кръжат тревожно над вълните. Мишел вдигна сакото си и направи заслон над главите им, дъждът се засили.

— Да се скрием! — предложи той и двамата затичаха към белите кабини.

Един закъснял летовник тъкмо излизаше и, като ги видя да се приближават, остави открехнато, посочи нагоре, усмихна им се и се отдалечи с широки крачки под разтворения си плажен чадър. Влязоха на сушина.

— Вир-вода си.

Мишел прокара пръсти през косата й. Неговата също беше мокра и бе полепнала по челото и страните му на прави заострени кичури. Ема трепереше, въодушевлението отпреди малко я напускаше. Да флиртува на плажа по пътя към дома си беше едно, но да остане насаме с Мишел, с всичките спомени и с желанието да я люби — друго. Дъждът трополеше по покрива на бунгалото, което изглеждаше неуютно със закачалките по стените и дървената скамейка, занитена за пода. Той усети отчуждението й, бръкна в джоба на сакото за орхидеята:

— Виж какво ти нося, заприлича ми на теб с това бяло, като сняг в полето.

На Ема й стана приятно, че спомена полето, но същевременно в тона му й прозвуча лек упрек. Не беше справедливо да намеква за някаква нейна студенина, не беше тя го изоставила в крайна сметка. Той долови, че се затваря в себе си, и се разприказва:

— Днес ходих да надничам под полите на цветята. Някои направо бъкат от еротика. Но орхидеята ме заплени. Тръгнах към нея, нагазих в преспите…

Той примижа, нахлупи въображаема шапка над ушите, преметна шал на врата, протегна ръце и изобрази някой, който върви срещу виелицата. Тялото му се изви под напора на вятър, краката му затъваха, направи две крачки и се сведе към нещо, попаднало в зимната буря по някаква случайност. Ако се съдеше по пластиката на жестовете и по израза на лицето му, то беше ценно за него. Само скептичните трапчинки, които се появиха по страните му, напомниха, че играе и като че ли се извинява за този момчешки порив. Ема се прехласна и когато той пое цветето и се изправи до нея, му позволи да я закичи.

— Миришеш на сцена — каза тя.

Мишел се поусмихна едва-едва, съзнаваше таланта си, но беше лишен от суетност. Той положи ръце на раменете й, тя се смути, докато я галеше и разкопчаваше несръчно мократа й блуза. Едва наболата му брада леко я боцна, когато се наведе към гърдите й. Дланта му се плъзна към извивката на корема и ханша. Тя се залюля като тръстика под порива на вятъра, смъкна надолу полата си, прекрачи я. Мишел проследи с показалец линията, по която току-що бе се плъзнала, стигна до глезена, върна се обратно. Не бързаше, наслаждаваше се на нейната голота, на формите на тялото й. Напомняше му на онези кобилки на хиподрума, които потропват с копито и целите трептят от нетърпение. Ако можеше да се скрие в нея и тя да не вижда грозотата му, белезите от безпътствата и нощите, прекарани в размисли и безпокойства. Ема беше притворила очи и седефената орхидея проблясваше в косите й. Устните й предизвикваха неговите, докосваха ги и после, когато той се опиташе да я целуне, му бягаха. Дишаше учестено като някакво животинче в клетка, което търси да изскочи на открито. Изпитваше боязън, че той ще изчезне някъде, ще го изгуби, а с него и себе си, и света. Той вече не играеше, целият беше се устремил към нея. Моментната й безутешност се стопи, когато го усети в себе си. Вече не беше сама и той не беше сам, всеки съществуваше чрез другия и заедно, като едно цяло, те зазвучаха с хармонията на тоя необясним свят. И той, и тя чувстваха, че това няма да се повтори. Мигът приличаше на огън в странноприемницата, изгубена във виелицата на зимното поле. Беше съсредоточил в себе си тайнството на зачатието и самият живот напираше да се изрази чрез него и да се осъществи.

Преди да се разделят, Ема погледна Мишел в очите; стори й се, че синьото на ирисите леко потъмня и промени цвета си, както преди малко морето:

— Жалко, че няма да дойдеш с мен в Антиб, там не вали толкова — каза той, обърна се, без да се сбогува, и пое по пътеката сред дюните. Ема остана да гледа след него, сякаш искаше да запомни силуета му и следите, които той оставяше със стъпките си върху мокрия пясък, докато се отдалечаваше.

Бележки

[1] Традиционен градински празник, б.а.