Тоня Трайкова
Тихата светлина в процепа под вратата (29)

5

За софийските подземия се носеха легенди, те представляваха един свят, обгърнат със загадъчност, като че ли беше непознат архипелаг, лунна повърхност. Единичните му изследователи, проникнали в тунелите, твърдяха, че на места са открили следи от живот и са намерили обзаведени с вехтории укрития и складирана по ъглите плячка. Сведенията, понякога доста подробни в детайлите, бяха откъслечни, касаеха определени участъци и не можеха да послужат за съставяне на пълна картина. Знаеше се например за съществуването на тунела „Бронкс“ — свърталище на наркомани; не беше тайна, че под водещите държавни учреждения има комплекс от свързани помежду си бомбоубежища, построен по времето на соца и наречен тунел на властта. Едва ли обаче имаше някой, който да е в състояние да нарисува карта на въпросния свят в неговата цялост, да обясни къде са границите на отделните му сектори, има ли изкопани проходи между тях. Трасетата кръстосваха цялата столица: магистралният тръбопровод на парното, кабелната мрежа, множество бункери, предназначени за скривалища, стари римски катакомби и какви ли не още потайности се криеха под представителните постройки в центъра и се разклоняваха чак до покрайнините. Не всички подстъпи към тунелите бяха недостъпни, на много места имаше шахти. През тях се промъкваха клошари и бездомници, говореше се, че живеят на групи. Иначе звучеше немислимо някой самотник да търси убежище в мръсните клоаки, където не стъпва човешки крак.

Теню Единака обмисляше как да проникне в подземията. Хората на Тихол Илиев бяха по петите му. Следваха го отдалеч и не го изпускаха от поглед. Носеха черни костюми. Бяха петима, колкото пръстите на едната ръка, дългата ръка на Булдога. Напразно бе смятал, че държи всички козове. Нещата бяха се развили стремглаво, бяха станали непредвидими, той бе изгубил всякакъв контрол върху заложения от самия него експлозив, не можа да предотврати взрива и когато огненият ад настъпи, само стоеше отстрани и гледаше. Бе се оказал неспособен да промени каквото и да било. А от главата на бившия му конкурент не падна и косъм. Веднага след това преследвачите го погнаха, бяха устроили хайка и нямаха намерение да го оставят да изчезне безнаказано. Само неделното оживление по улиците ги възпираше да действат брутално. Това, че не стреляха, означаваше само едно: готвеха се да го ликвидират по-късно, без много шум. Той нямаше намерение да им се дава, щеше да стане невидим, да потъне вдън земя.

Единака закуцука към пешеходната зона, за да се скрие в навалицата. Широкият булевард се губеше в далечината, в дъното му се извисяваше синята заоблена линия на Витоша, под високите дървета от двете му страни се открояваха разноцветните тенти и чадъри на бистрата, които бяха пълни с народ. Кой знае защо, му хрумна колко хубаво щеше да бъде, ако можеше да почерпи тук Камелия едно кафе. Сутринта се държа зле с нея, даже я зашлеви, като настоя да дойде с него и му препречи пътя. Камелия прие примирено неговата грубост, беше свикнала, че те двамата не са като другите хора.

Преследвачите му се промъкваха сред минувачите и го следваха неотклонно, без да скъсяват разстоянието. Стига да пожелаеха, щяха лесно да го настигнат, бяха добре обучени и тренирани, а болката в глезена му пречеше да напредва по-бързо. Докато вървеше по многолюдните отсечки, беше в относителна безопасност. Това обаче не можеше да продължава безкрайно. Явно бяха инструктирани да го заловят, преди да са го открили полицейските патрули. Рано или късно щяха да атакуват. Единака беше наясно, че този път ситуацията няма нищо общо с кокошкарското му бягство от затвора.

Запита се къде е най-близкото място, където може да намери път към подземните лабиринти. На площад „Гарибалди“ се намираше сградата на бивше министерство, под нея трябваше да има бункери и скривалища, нямаше начин да не е свързана с тунелите. Пое по „Денкоглу“, в края на улицата спря под фронтона с дългобрадата статуя на Гутенберг, увери се, че напред е чисто, с крайчеца на окото видя в далечината черните гавази; бяха завили след него, даваха крачка и пътьом се прегрупираха. Беше им писнало да си играят на котка и мишка.

Единака не обърна внимание на музиканта, който разгъваше акордеона и огласяше площада с елегичен романс, озърна се още веднъж във всички посоки, измери с тежък поглед сградата от горе до долу. Налагаше се да действа вабанк. Мина покрай масичките от двете страни на входа й и решително влезе вътре. Портиерът тръгна срещу него, но преди да успее да реагира, той го приклещи в ъгъла до дървения парапет и опря пистолета си в гърба му. Онзи пребледня, беше видимо изненадан, че екшънът, който се разиграва, е действителен. Разбра веднага какво се иска от него и оказа съдействие. Макар че видимо не се противеше, си личеше колко му е противно. Като че ли нарочно се бавеше, не криеше пренебрежението си и правеше всичко с подчертана мудност, сякаш му беше безразлично. Жестовете му бяха флегматични и се мръщеше така, като че ли някаква конска муха му бръмчи в лицето. На Теню не му беше до неговите фасони, притисна дулото под мишницата му и го повлече със себе си. Накара го да отключи, избута го през вратата, чиито долен ръб опираше в белия квадрат на мозайката. От другата страна спря за миг да си поеме дъх и се огледа. Стълбището, което водеше към тунела, беше цялото почерняло от дребни мушици и завиваше край ниши и отворени помещения. В едното бяха складирани изпочупени мебели, кашони с пожълтели вестници и непотребни вещи, портрети на бивши управници, извехтели пана, демодирана озвучителна техника и всякакви боклуци. Запъти се нататък, като блъскаше заложника пред себе си. Избра един по-читав стол и му даде знак с глава да седне. Държеше го на мушка. Изръмжа му през зъби да не гъква, наведе се и вдигна някакви парцали от пода. Бяха стари пердета за прозорци, раздра ги, изви ръцете му назад и го завърза. Пребърка му джобовете, изхвърли пакета с цигарите, прибра запалката. Запуши му устата с мръсна дрипа и, без да обръща внимание на погнусата, изписана по лицето му, вдигна насмешливо два пръста за поздрав и му обърна гръб. Зад вратата се чуха гласове. Той грабна един избелял флаг, изхлузи плата от дръжката, въоръжи се с нея като с тояга, стъпи в нещо меко, пътьом запали лампата на площадката и заслиза по стръмните стълби. В основата им се плискаше вода. Нагази до колене в нея. Беше ръждива, застояла и лъхаше на отходна канализация и гнилоч. По повърхността й и във въздуха също гъмжеше от дребни мушици, цяла напаст. Таванът над него беше висок и той вървеше изправен, като ги отпъждаше от лицето си. Както бе предположил, тук действително имаше скривалища, в оскъдната светлина, която все още се прокрадваше край него, различи вратите им, изронените им стени, оголените тухли, петната от мухъл. Навсякъде висяха огромни паяжини. Някои му препречваха пътя. Той ги разчисти с дулото, изплю се през зъби и продължи нататък. Скоро водата заприлича на гъста каша, намаля, а мракът се засили. Започна да се спъва в грапавини и неравности, подхлъзна се, обувките му джвакаха, придвижваше се опипом и ту размахваше тоягата пред себе си и разгонваше гадини, ту се опираше на нея да си почине. Дишаше тежко и се ослушваше за гласовете горе. Слухът му беше се изострил до крайност. Чу да капе вода. Звукът откънтяваше, като че ли идваше от някакъв кладенец. Усети с кожата на лицето си влага и по-топъл въздух. Захапа пистолета и светна за кратко със запалката да се ориентира. Основният тунел продължаваше право напред, вдясно имаше друго по-тясно разклонение, където различи тръби с диаметър колкото човешки бой. Шансът да го отведат до някоя по-отдалечена шахта беше голям. Тръгна натам без колебание и се запромъква между тях. Температурата рязко се повиши, от течовете се вдигаше пара, стана му трудно да диша, в продължение на стотина метра изолацията беше се разпаднала и около него се разхвърча стъклена вата. Тръбите нямаха свършване, а той напредваше трудно, като се стараеше да се придържа към средата на пътеката. По едно време го сепна силен грохот, върху него се посипа мазилка и пръст. Прегърби се и стисна очи. Някъде горе минаваше трамвай. Той го изчака, изтръска се колкото можа, удари лакътя си в нещо, разтърка костта. Светна пак за кратко. Под тръбите стърчеше краят на железен парапет, който по-нататък обточваше ъгъла на малка ниша в стената и стръмно завиваше надолу. Единака се приведе, промуши се в нишата, залови се за него и се заспуска към следващото ниво, изкопано още по-дълбоко в земята. Краката му неуверено търсеха къде да стъпят. Имаше чувството, че пропада в бездна. След експлозията нещо беше се пречупило в него. Ако още упорстваше, го правеше по инерция.

Едва доловимо скърцане го накара да застине неподвижно, стори му се, че пак чува гласовете и постоя така заслушан. Този път ги различи по-ясно. Висеше в нищото, чудеше се докъде се е докарал. В затвора поне беше на сигурно място. Тук хората на Булдога щяха да го очистят хладнокръвно на мига. Нямаше лесно да им се даде, беше въоръжен, но се виждаше вече труп. В ниското долови шум на течаща вода, остави се да го води, като движеше пред себе тоягата като слепец. Стигна до подземна река, стъпи в нея и я прецапа. Плиткото корито бе застлано с тиня и хлъзгави камъни и той едва се добра до брега. По-нататък тунелът се разклоняваше като чатал на прашка в две посоки. Очите му бяха привикнали с мрака, но в левия ръкав беше тъмно като в рог. Вдясно съзря в дъното бледо сияние и се упъти натам. Оказа се по-далече, отколкото изглеждаше. Не беше достатъчно силно, за да му освети пътя. Беше жълтеникаво петънце с трепкащи лъчи и той вървеше като омагьосан към него, следеше как се уголемява и се превръща постепенно в ясно откроен отвор. Щом приближи достатъчно, Теню Единака съобрази, че източникът на светлината няма как да е естествен, забави още повече крачка, сдържа дъха си и надникна. Помещението започваше със скална маса и напомняше на пещера, нататък бе достроено с тухли и беше просторно. В основата му бяха струпани строителни отпадъци, покрити с големи парчета мокет, които бяха затиснати с камъни. В горната му част, от стената излизаше дебел сплитък от кабели и завиваше към отсрещната страна. Теню задържа погледа си върху иззидания изход. Оттам щеше лесно да намери достъп до външния свят.

В центъра беше обособено нещо като стая. Мебелировката й се състоеше от предмети, които се въргалят край кофите за боклук. Пластмасова каса, обърната обратно и покрита с вестник, служеше за маса. Върху нея бяха наредени няколко буркана с обичайни кухненски продукти: брашно, сол, червен пипер; купичка с чесън и лук, бутилка олио. От кабелите се спускаше жица, на която висеше електрическа крушка и осветяваше жена. Тя кърмеше дете. Беше седнала по турски върху продупчен дюшек. Сплъстената й коса беше сплетена на плитка, пребрадката беше се смъкнала на раменете. Лицето й беше безизразно, леко улаво. Устата й беше зяпнала, очите — притворени. Изглеждаше като задрямала. Детето беше завито с лека препаска, махаше с босите си крачета и докосваше с малката си ръчица голата й гръд.

Теню Единака съзерцаваше сцената така, като че ли е недействителна. Беше преживял какво ли не, ала видението го зачуди. Какво правеше беззащитната майка с невръстното си чедо на това опасно място? Тук ли беше домът й; защо бе жива заровена под земята? В строежа на кой прочут майстор-зидар беше вградена и чия слава изкупуваше с подобна участ?! Както беше слаба и изпита, жената му заприлича на някоя страдална Богородица. Поиска да я отведе, да й даде малко пари, някак да й помогне. Почувства се виновен пред нея заради света.

Добрите му намерения се изпариха веднага щом до слуха му отново достигнаха гласовете на неговите преследвачи. Ако останеше тук, само щеше да й навреди. Копоите на Булдога нямаше да й простят. Трябваше да се махне на часа. Той погледна още веднъж към изхода отсреща, където преди малко му се беше сторило, че се крие неговото спасение. Без да губи повече време, се обърна и закуцука обратно. Един плъх се шмугна в краката му, като влачеше зад себе си дългата си опашка, тъмнината наоколо пак започна да се сгъстява. Докато напредваше, си даде сметка, че е станало тихо, гласовете бяха изчезнали, чуваше само топуркането на стъпките си и собственото си дишане. Дали гонителите му бяха изгубили следите на разклона, или го чакаха в засада? Той извади пистолета си от колана, където беше го мушнал, за да не уплаши жената, свали предпазителя и продължи.

В края на тунела внезапно го ослепи ярък лъч, прокънтяха изстрели. Теню Единака отскочи машинално встрани, изпразни пълнителя си в прожектора и се свлече на земята. В първия момент не усети никаква болка. Даже успя да зареди, пролази няколко метра в настъпилия мрак, без да обръща внимание на куршумите, които свистяха край ушите му. Зае позиция, приготви се за отбрана. Чу ги да шепнат, появи се пламъче и той се прицели право в него, някой изохка. Нападателите му продължиха да стрелят напосоки и спряха. Известно време се съвещаваха полугласно. Той се притаи, стисна зъби и се провлачи, колкото можа, на лакти навътре в тъмния проход. Бяха го уцелили в бедрото, само драскотина, но от раната в гърдите му струеше кръв, попиваше в ризата, наквасваше я, намокри дланта му. Повикаха го по име, изчакаха, после се разшаваха, защракаха със запалки, заговориха на глас. Видя движението на огънчетата, долови откъслечни думи, чу стъпките им, които се отдалечаваха в посока към подземната река.

За миг му се прииска да им се обади, да се издаде, да ги задържи, да не остава така, смъртно ранен и съвсем сам. Но се отказа. Помисли си за Камелия, за това как на сутринта след бягството му от затвора тя миеше прозореца, подухваше нагоре, за да отмести падналия кичур на челото й, а слънчевите лъчи я огряваха. Запита се какво беше спечелил, като избяга. Толкова беше искал свободата, бе си я представял като някаква обетована земя, ала сега тя му се стори недостижима. Тя, свободата, беше рай, а той бе попаднал право в пъкъла. Устата му се напълни с кръв, усети плъховете. Полазиха го, излизаха от тъмното, от дъното на мрака, прииждаха, бяха много, цели пълчища.