Тоня Трайкова
Тихата светлина в процепа под вратата (33)

3

Църквата във Вендуин беше автентичен декор за концерта на артистите в съботната вечер на Trammelant. Изчистените линии на тухления градеж се отличаваха със строгост на формите, които, макар и да бяха присъщи на готиката, не притежаваха богатството на пищните й образци. Масивни колони с украсени капители отделяха централния кораб от страничните, между тях се очертаваха плавни извивки, в сумрака се извисяваха островърхите арки на сводовете, можеше да се различи дъбовият амвон в стил рококо и срещу него чудотворният кръст с разпнатия Христос. Прожектори изпращаха два лъча към централния хор, където се виждаха духовници, облечени в бяло и насядали встрани от осветеното пространство. Въпреки че не се отслужваше меса и събитието беше по-скоро светско, акустиката и огънчетата на свещите придаваха на атмосферата съкровено звучене.

Мишел Марсо стоеше зад една колона и слушаше изпълнението на талантливо малко момче. Чистият детски глас можеше при други обстоятелства да извика сълзи в очите му, но сега той се опитваше да се съсредоточи върху своя етюд. Смяташе да представи танц между Арлекин и Коломбина и за целта беше направил някои корекции в костюма си. Носеше шапчица, посипана с лъскави конфети, и наметка с големи бели кръгове-копчета отпред, върху която падаше яка от набрана около врата дантела. Лицето му бе покрито с фон дьо тен. След приключението в българската столица избягваше друг грим.

Марионетката си беше същата. В момента се намираше под прозрачно покривало, недалеч от олтара и масата за богослужение. Според мизансцена, трябваше да я вземе оттам и да танцува с нея. Тя не представляваше нищо друго освен купчина от тюл и парцали и само от него зависеше каква функция ще й придаде. Мишел се изкушаваше да промени замисъла на постановката изцяло. Черният ангел можеше да символизира толкова много неща, включително и порасналата му дъщеря. Каквато и да беше привидността на неговото изпълнение, той можеше да го насити със скрити послания и неясното съзнание за това го правеше нетърпелив.

Лила беше го убедила да се спрат на „Аве Мария“ за музикален фон на етюда му. Тя му показа партитура с версията за цигулка, реализирана от Цимерман, чиято първооснова била, както му обясни, клавирна импровизация на Гуно върху прелюд на Бах. Имаше и текст, латинските думи бяха до голяма степен разбираеми, той запомни молитвата и даже я изпя в инструментален съпровод, докато репетираха. Сега в ума му изникваха откъслечни фрагменти от нея и той механично си ги повтаряше. Чувстваше се особено. Вече не мислеше за това, че ще излезе отново пред публика след толкова време, не мислеше за публиката, за Рут и Пиер, за Ерик и Лизет, за Патрис и Шарл, които бяха там някъде сред останалите зрители, не мислеше дали Ема е дошла. Съзнаваше, че тази вечер е много специална, усещаше как болката отново се появява и назрява в гърдите му, расте и го изпълва. Изпита потребност да отдаде последна почит на Селестин.

Лила се появи зад него, усмихна му се насърчително. Даде му знак, че ще свири оттук и е време. Сложи цигулката под брадичката си, вдигна лъка. Мишел Марсо кимна, пристъпи, озова се в светлината на прожекторите, спря и примигна учудено. Както беше привел раменете си, приличаше на неподвижна птица. Звуците на мелодията се разляха под високите сводове на черквата, откънтяха в кръщелната купел от син полиран камък и достигнаха до дъното на централния кораб, където оскъдните остатъци от залеза просветваха във витража на прозореца. Мишел се отправи към олтара, повдигна прозрачната завеса. Видя отблизо лицето на Черния ангел, изглеждаше необикновено бледо, от венчето на челото сякаш се излъчваше невинно ухание. Той хвана пръчиците, изнесе марионетката навън. Стори му се, че тя току-що се е родила за живот. Задвижи дясната ръка с конците, обърна главата към себе си, нежният профил се открои върху тъмния фон на църковната стена с чипото носле, малката розова уста и страните, обагрени от зората. Изящните пръсти го погалиха. Мишел върна милувката, разгърна ръцете си като крила за полет, издигна куклата над главата си и я задържа полегнала в хоризонтално положение във въздуха. Черният воал се разстла върху нея като покров. В прозирната материя заиграха отражения, тя изсветляваше на места, а гънките й хвърляха тъмни оттенъци върху неговото съсредоточено лице. Спусна я внимателно, завъртя я около себе си, направи пълен кръг; воалът се плъзна встрани, блузата в светъл прасковен цвят изгря под леката пелеринка, разноцветните панделки се разхвърчаха на всички страни, полите се разтвориха и леките ефирни материи затанцуваха във вихър от форми и отблясъци. Чрез пластиката на своето тяло той изразяваше вълненията на душата си. Водеше Черния ангел, направляваше движенията му, които постепенно придобиваха неочаквана свобода и в един момент усети, че танцът вече не му се подчинява изцяло и притежава самостойност. Това не беше просто игра, а живот, един напълно действителен живот. Богатите дипли го обгръщаха, лицето на ангела ту го гледаше в упор, ту се закротяваше за миг на рамото му, ту се извисяваше над него и сияеше като пълна луна. Големите сини очи бяха широко отворени, сякаш търсеха миг безсмъртие.

В притихналата зала се чуваше само цигулката. Мелодията се извиси, той замърда беззвучно устни и я придружи с нестроен речитатив: „Ave Maria, gratia plena. Dominus tecum… Sancta Maria mater Dei, ora pro nobis…“^[1]. Накъсаните слова се изливаха едно след друго, объркваха местата си, губеха формата си и оставаше само смисълът: „Аве, Мария, пълна с благодат. Моли се за нас, грешните, сега и в часа на нашата смърт.“

Мишел притисна марионетката до себе си, коленичи, сведе глава и затаи дъх. С крайчеца на окото си виждаше сребристите нишки на черния воал, които трепкаха като далечни звезди. Цялото му същество беше съсредоточено в мига. Остави красотата да го води отвъд готическите сводове на храма, отвъд словата и музиката, нагоре, към безкрая. Там някъде беше небесната същност на Селестин. Той се докосна до нея, измоли прошка и чрез този сакрален акт се освободи от миналото.