Тоня Трайкова
Тихата светлина в процепа под вратата (11)

5

От известно време Мишел Марсо избягваше Ема. Разказът й пробуди неговата враждебност. Той сам бе пожелал да чуе нейната версия за случилото се, но разкритията й го потресоха. Освен това си втълпи, че ако Ема беше свидетелствала тогава пред френската полиция, нещата щяха да имат различен развой, ако не доказателства, то поне щеше да има налице извършител. Твърдението й, че Тихол Илиев е изключително опасен, не я оневиняваше. Навремето тя бе застанала откъм тъмната страна. Предателството й не беше конкретно към него, а към други неща.

Мишел не минаваше вече през магазина за антики и Ема напразно се обръщаше при всеки сигнал на звънеца над входната врата. Гордостта й я караше да се бунтува. Не разбираше защо я избягва. Ако не можеше да й прости, защо тогава изобщо бе започнал тази история. Бяха изживели нещо заедно. Трябваше ли и то като всичко останало да започне да се руши? Но той бе станал предпазлив. На неговата възраст трябваше да помисли за бъдещето. Нуждаеше се от жена, която да му сервира вечерята и сутрин да се събужда до нея. А какво му даваше тя, откраднати мигове. Той не проявяваше огорчението си, но беше ясно, че дискретните срещи вече не са му достатъчни. Искаше да притежава нещо сигурно и Ема да е изцяло негова. Не му стигаше само да бъде грижливо скривана част от живота й.

Колко още щеше да продължава това? Ема усещаше по кожата си хладните тръпки на отрезвяването. Тя беше склонна да съзира в начина, по който я докосваше и любеше, някаква принуденост, чийто произход не бе успяла да определи. Мишел ставаше все по-малко склонен да й прощава, че е обвързана. По неизвестна за нея причина, той не проявяваше предишната преданост, мъжкото, агресивното в него като че ли бе отстъпило място на поведението на някой, който вместо да дава сила, сам се нуждае от нея. Учуденото дете на природата губеше своя магнетизъм, превръщаше се в най-обикновено.

Същевременно Никола й изглеждаше обнадежден. Забелязваше по устните му да се мярва усмивка. Чуваше го да си свирука. Ема все още го обичаше и влечението, което я теглеше към Мишел Марсо, не беше изтрило чувствата към съпруга й. Навикът да живее в тесните граници на това, което все още ги свързваше, й даваше увереност. Тя дори се улавяше да го ревнува. Все по-често вечер го заварваше обръснат, нахранен или с изрязани нокти. Това, че Силви бе я отменила в ежедневните й задължения, не я караше да изпитва признателност.

Доскоро бе гледала на Никола като на даденост. Вече не беше толкова убедена, че той е за нея заслон, където винаги може да се скрие. Съмняваше се в неговата вярност, която впрочем нямаше право да изисква. Но в края на краищата, където и да търсеше щастието си Никола, съпруга му беше тя и нейният дълг към него си оставаше неизменен.

Сутрин слънцето издължаваше сянката й върху пясъка, където личаха следите на нощни птици. Странните им викове бяха я държали будна и тя едва дочакваше да съмне, за да излезе навън. Ходеше пеш до църквата във Вендуин. С пясъчния си цвят, с високата осмоъгълна кула на камбанарията и с петлето на ветропоказателя на върха, тя й напомняше за замъка от фантазиите й и я изпълваше усещане за рушимост. Ако беше отворено, Ема влизаше вътре и се молеше за Мишел, когото не искаше да изгуби, за Никола, когото не можеше да изостави, и за собствената си грешна душа.

Мишел беше изчистил и пребоядисал яхтата и пореше вълните с нея, но предпочиташе да взема със себе си Шарл, който изпадаше във възторг от кратките им морски пътешествия. Като го гледаше, Мишел се чудеше защо никога не му бе хрумвало да доведе в Де Хан семейството си. Това вече не можеше да стане и той си даваше сметка колко възможности бяха пропуснати и колко неща си бяха отишли безвъзвратно.

Понякога излизаше сам с яхтата, навлизаше в морето, хвърляше котва и седеше дълго на палубата. Гледаше как водата се плиска в борда, оставяше се на усещането за безкрая и му се искаше да се разтопи във въздуха. В тези моменти съжаляваше за всичко, което животът му бе отнел.

Идеята, че любовта на Ема може да го спаси, да прочисти съзнанието му като вятър, нахлул през капандурата на тавана, започна да му изглежда неуместна. Той продължаваше да я обича, но осъзнаваше, че не може да очаква нищо от тази жена, тя само го караше още повече да губи почвата под краката си. Разочарованието бе го отвело отново в бара, където веднъж бе намерил разтуха вечерта, когато закара Ема и Никола до дома им. Сексът със случаен партньор даваше израз на необходимостта му да отхвърля всякакви забрани, ставаше за малко пристан на отчаянието му.

Все повече му липсваше Лазурният бряг, липсваха му палмите и онова южно море, което беше толкова различно от тукашното и никога не създаваше грижи с приливи и отливи. Но най-много му липсваше Ерик. И ако синът му беше с него на яхтата, поне щеше да има с кого да си поговори.

Хармонията, която го заобикаляше, му напомняше за изчезването на онази другата хармония, в душата му. Нямаше го покоят, който ни води към нещо съзидателно. Той отново беше станал заложник на болката. Тя не му даваше мира и той започна да вижда в отмъщението единственият начин да се освободи от нея.

Доскоро Мишел Марсо наистина искаше отмъщение, но не каквото и да е и не на всяка цена. Представяше си го като честен дуел. В действителността то не приемаше подобни очертания. Времената на печалните рицари отдавна бяха отминали. Подлостта бе заменила благородството, а компромисът беше се настанил като начин на съществуване. Отделни личности, а и цели народи се примиряваха с това да ги спъват, докато ги лъжат, да ги приспиват с обещания, докато грабят и провалят живота им. Те ставаха лесна плячка на покварените си управници, мълчаливи заложници и жертвени агнета, заточеници в собствената си родина. Изпитвайки към тях снизходително съжаление, Мишел не разбираше колко много неговата съдба прилича на тяхната и колко е коварно злото, с което те бяха се видели принудени да се примирят и срещу което той се чувстваше длъжен да се изправи.