Тоня Трайкова
Тихата светлина в процепа под вратата (23)

4

Ема излезе от дома си в стария еврейски квартал, недалеч от катедралния храм „Света Параскева“. Тя обичаше кооперацията с тясното стълбище, познатия лъх на изба и мухъл, прозорците с излющени черчевета, гълъбите по первазите, малкото дворче, където едва се разминаваха хората и уличните кучета. До зелената желязна врата имаше претъпкани кофи за боклук, те посрещаха обитателите с рояци мухи и смрад. Прекършен от скорошна буря клон бе се надвесил над разкъртения паваж пред входа и поради неразбирателство между съседите кой да го отреже, заплашваше всеки момент да се стовари върху нечия глава. Ема хвърли поглед към църквата и продължи по тротоара. След изолирания живот, който бе водила в Де Хан, се чувстваше неадекватна и заплашена от големия град, гледаше да не се спъне в някоя крива плочка и се пазеше от калните пръски на автомобилите.

А и въздухът беше тежък, по небето се кълбяха облаци, внезапни пориви на вятъра завихряха прахоляк и боклуци, някаква враждебност витаеше наоколо и струеше от сградите и от лицата на минувачите. Въпреки лъскавите витрини и изобилието от стоки в магазините, правеше впечатление, че много от къщите са все така запуснати. Някои от тях с нищо не отстъпваха като архитектура на вилите в Де Хан, но напомняха на красиви коне под скъсан чул, мазилката им беше изпопадала, а дограмата на прозорците — изгнила. Все още можеше да се види наоколо кооперация, поразена от бомба през войната и оставена в този вид поради бедността на обитателите й.

На пресечката с булевард „Княгиня Мария Луиза“ Ема зави наляво, в просторната панорама пред очите й се очертаха съвременни постройки, някои от които бяха увенчани с рекламни надписи. Линията на покривите им — равен, островърх, равен — й заприлича на диаграма на сърдечен ритъм. Недалеч от мястото на някогашния дъсчен цирк „България“, се открояваше синагогата с малкия черен купол на върха, кацнал върху големия като шапчица на равин; пред нея се виждаше часовниковата кула на халите. Заедно с банята с многоцветната й украса от майолика и джамията, в чиято конструкция личеше майсторството на Синан, те очовечаваха с присъствието си показната тежест на Ларгото. Разкопките на Древна Сердика в подстъпите към метрото бяха обезобразени от някакъв недомислен опит да бъдат консервирани. Просторен навес закриваше част от гледката, като че ли тя е гръд на хетера и в нея има нещо едва ли не непристойно.

Отсреща планината бе станала морава, бе притъмняло, катедралата „Света Неделя“ изпъкваше на площада с каменното си безмълвие. Вятърът развяваше клоните на плачещата върба край апсидата й. Покривът бе реконструиран след атентата от 1925. Покушението срещу мирните богомолци, събрани на опелото на убит депутат, бе предизвестило по своеобразен начин безбожните тоталитарни времена; посегателството срещу елита бе продължено след две десетилетия от най-масовото изтребление на държавници в Европа. Регенти, министри, депутати, царски съветници, генерали и висши офицери бяха осъдени в името на народа и избити на гробищата, край изровени от бомбардировките ями. Святото място с нищо не напомняше за пролятата кръв. Следите от варварските разрушения бяха заличени. По плавните извивки на кубетата сега бяха накацали гугутки.

Възрастен мъж я приближи и тя го чу да казва:

— Подарете ми някоя стотинка, моля.

Носеше протрит шлифер, който се издуваше при всеки повей. Направи й впечатление колко интелигентен изглежда и се зачуди как така е изпаднал до това положение. Ема бръкна в чантичката си и му подаде метален лев.

— Дай и на мен, лельо — рече мърляво гаврошче, което сякаш беше изникнало изпод земята. Лицето му беше безочливо, ноктите — черни, беше кожа и кости. Кой знае откога не беше яло, къде беше спало, грижеше ли се някой за него. Криеше ръка зад гърба си, сигурно се друсаше с лепило.

Говореше се, че редом с останките от античната римска цивилизация, под земята съществува и друга — съвременна и не така славна. Несретници, обеднели до крайност, клошари от тези, които ровеха по кофите за боклук, пропаднали алкохолици, престъпници, избягали от закона, малки крадци и просяци, организирани в банди, бездомници и всякакви изпаднали до дъното на живота същества съставляваха обществото, което населяваше софийските подземия. Денем тоя народ изскачаше на повърхността, припечелваше на своята запазена територия, предизвикваше човешкото милосърдие. Вечер се прибираше с доходите от просия, кражби и продажба на отпадъци, приютяваше се в подземните бункери, имаше за покъщнина само най-необходимото, отопляваше се даром покрай тръбите на парното, светеше си с газени лампи и с откраднат ток от жиците, хранеше се, както свари, и водеше ежедневна борба за оцеляване. Мизерията на тези хора не беше неизвестна на жителите на столицата, всеки беше се сблъсквал с нея.

Ема даде пари и на циганчето и то изчезна, както се беше появило. Не беше го виждала друг път. Тя познаваше просяците в тази част на града, слепия певец на стълбите до продавачките на цветя, сакатия ром с патериците, който с учудваща бързина те следваше и сипеше благословии за здраве и благоденствие, наркоманчето с неговата история как му откраднали портмонето. Имаше и бездомници, които в най-върлата зима спяха на самия тротоар, завити през глава, и сутрин хората, които отиваха на работа, ги заобикаляха. Най-много беше я поразила една женица с нейното жилище от кашон недалеч от бутика на „Картие“. Беше я виждала да премита снега, но не и да проси. Даже веднъж беше предложила на баща си да я поканят да прекара с тях коледните празници. Той бе й отговорил: „А какво ще й кажеш на следващия ден, когато ще трябва да се върне в кашона?!“

Сега никой от тези окаяници не се виждаше наоколо. Бе притъмняло съвсем и започна да духа така, че направо те отвяваше. Тя забързано прекоси подлеза, затича, потърси къде да се скрие от дъжда и се насочи към ротондата „Свети Георги“. Едва успя да се шмугне вътре, когато бурята връхлетя. Пороят се стовари от небето със страшна сила, мътните струи, примесени с град, падаха стремително надолу. Безбройни топчета лед се блъскаха безразборно в плочника, подскачаха сред фонтани от пръски и калните вади ги отнасяха. Сякаш стотици обезумели хлапета запращаха надолу с прашките си бели камъчета, към тях се присъединяваха други и малката им армия се увличаше все повече, а играта им прерастваше в лудешка надпревара. Настана същински хаос, въздухът вибрираше, прорязваха го светкавици и оглушителни гръмотевици отекваха над воя на вятъра, стенанието на капчуците и адското трополене, което идваше отвсякъде. Ема се принуди да притвори и остана за малко в преддверието, чиито благочестив покой бе нарушен от яростните набези на градушката върху покрива на древния римски храм. Тя се загледа в свещта, забодена в основата на някогашен декоративен пиластър, после проникна в централното куполно помещение. Сводестите прозорци бяха изпълнени с апокалиптичната картина на падащия град. Върху разкъртените червени тухли на римския градеж бяха се запазили живописни слоеве и можеха да се различат фрагменти от стенописи — фигури на пророци, ореоли, растителни мотиви и една добре запазена одухотворена глава на ангел, а отгоре над тях доминираше централният образ на Христос. Ако не беше шумът, Ема щеше да успее да се порадва на усамотението. Може би точно от това се нуждаеше, да постои в това средище на няколко епохи, да потъне в съзерцание, да остане в усещането за безвремие, да се вгледа в себе си, да разбере коя е и какво всъщност иска. Но бурята навън не спираше и сякаш хлапетата бяха изчезнали, всичко беше излязло извън контрол и небето хвърляше с пълни шепи своето проклятие.

По-късно Ема напусна скривалището си, прекоси разстоянието до арките, които водеха нагоре към булеварда. Пред стъпалата бяха се образували разлети локви, покрити с няколко пръста лед. Беше обута с летни чехли и студът на мразовитата вода я преряза. Стори й се, че прониква до вътрешностите й. Почувства се не само бездомна, но и обречена. Тръгна без посока. Наоколо почти не се мяркаха пешеходци, по улицата течаха реки, движението, обикновено натоварено, бе замряло. По тротоара бяха се образували бели купчинки, валяха се клечки, листа и малки клонки, довяни незнайно откъде.

Статуята на „Света София“ привлече погледа й като магнит. Геобразната форма на една улична лампа се издигна за миг над нея и наподоби греда на бесилка, след това гледката се изчисти и закрилницата на града се открои върху просветналото небе с цялата си езическа хубост. Тя определено не излъчваше посланията на християнската символика, вместо богородичен воал носеше корона, вместо свят гълъб на ръката й бе кацнала мъдра сова и вместо броеница държеше лавров венец. Широките ръкави на дрехата й не напомняха свещеническо расо, техните дипли хармонираха с извивките на развятата пола, дълбокото деколте, изпъкналите зърна на гърдите и стройната талия. Цялата й фигура беше раздвижена от вътрешна динамика и, както беше кацнала на високия си пиедестал, тя сякаш щеше всеки миг да полети. В тази жизненост нямаше и следа от смирение, а по-скоро царствено спокойствие, присъщо не толкова на владетелите, колкото на победителите. Лицето й, както дланите и босите й стъпала, беше позлатено и слънчевата светлина, която прозираше иззад изтънелите облаци, му придаваше мистичен блясък. Ако беше богиня, тя не идваше от тъмни догматични векове на гонения и клади, а от бялата пяна на ширнало се до хоризонта древно море. Никаква приповдигнатост не личеше в израза й, никакъв знак на суета, лекомислие или тленност не нарушаваше усещането, което невидимо я обгръщаше и струеше от тъмните й очи. Тя радваше и същевременно респектираше и плашеше, защото от нея бликаше загадъчност, но и свобода.

Ема не бе се помолила пред иконите в ротондата, докато чакаше бурята да спре, само бе задържала вниманието си върху ангела, и сега, като гледаше статуята, в съзнанието й изникваха еретични мисли. Тяхното естество не беше в духа на тоталитарния атеизъм, той й беше съвършено противен и чужд. Ема видя в статуята на „Света София“ просто свобода, въплътена в произведение на изкуството. На нея не й пречеше, че скулпторът не е изваял светицата според каноните на православната църква. Тя не изпитваше потребност да търси божественото в рамките на някаква религия. Дори й се струваше, че християнската митология, по силата на своето дълговечие и отдалеченост във времето, вече не отговаря на собствените й представи за света и космоса.

В обширното пространство пред очите й ортодоксалните църкви и католическата, синагогата и джамията щедро предлагаха духовно общение с Всевишния. В храмовете, които се възвисяваха наоколо, и в тези по света, някой, някога беше намерил път към своя Бог, бе го досъздал с помощта на своята фантазия, бе му приписал това, което той самият не притежаваше: безкрайност и безсмъртие. В негово име бе се пречиствал и възвисявал, в него бе намирал оправдания за доброто или злото в себе си и бе битувал слаб в неговото могъщество, несъвършен в неговото съвършенство.

Възпитана от родители, които не бяха кръстени, и в стила на разбунената си хипарска младост бяха успели да й внушат, че „Бог е любов“, Ема беше склонна да смята, че е така. Тя не знаеше къде е домът й, нито мястото й под слънцето, не беше от победителите с позлатени лица и длани, а стъпалата й още бяха замръзнали от ледената локва. Знаеше само колко много любовта й липсва, колко й липсват сега простичките конкретни неща, радостта, светлината, смехът, чашата споделено кафе, милувката и желанието за живот. Ликът на ангела от ротондата подхождаше на чувствата й и с неговото замислено човешко изражение й беше по-близък от величествената статуя на покровителката на града, която блестеше на своя пиедестал.