Тоня Трайкова
Тихата светлина в процепа под вратата (19)

3

Как да живее човекът, загубил илюзиите си? Защо винаги се връща отново към тях като насекомо, привлечено от пламъка, въпреки че вече се е опарил? Светлината продължава да го влече, да трепка и да изпраща измамливи сигнали, че вярата му е още жива, че има всемирна любов и на света съществува надежда, която някога е съумял да намери в молитва, в заклинание или в нечии обятия. Иска му се отново да се приюти в нея, защото зад гърба му, в ъглите на стаята, по стените, в прозореца и навън, докъдето ти стигат очите, се простира нощта. Той стои на ръба й, тя е бездънна и пространствата й са населени с враждебни сенки.

Мишел се мяташе в леглото, едва бе успял да се унесе и някакъв сън бе го събудил. Той се обръщаше ту на лявата, ту на дясната си страна, придърпваше всеки път завивката на раменете си, търсеше позата, която да му позволи да се отпусне, прегръщаше възглавницата, чакаше да дойде Търговеца на пясък^[1], броеше овце. Тъй като това не помагаше, извикваше в съзнанието си изумрудени заливи и слънчеви острови. Накрая се отказа да се бори с безсънието, легна по гръб с ръце, сключени на тила, и се загледа примирено в силуетите на мебелите.

Обзавеждайки спалните, Рут бе заложила на по-съвременни решения с лек футуристичен уклон, тя прекарваше дните си сред антики и искаше поне като си почива, да се възползва от лаптопа си и от преимуществата на своя модерен век. Мишел харесваше дизайна на леглото, люлеещия се стол, който се открояваше върху тъмносинята стена, и вазата от ръчно изписано цветно стъкло. Асиметричната й форма му допадаше, изображенията изглеждаха така, сякаш се носят из въздуха. Имаше дървета, къщи, слънца и човечета, които се държат за ръце. Но ако нещо в стаята му доставяше най-голямо удоволствие, това бяха завесите на прозореца. Всеотдайната Рут беше ги изнамерила отнякъде, когато той й разказа за незначителната случка с водните кончета. Те бяха в преобладаващо синьо, по-плътните бяха вдигнати и завързани встрани, а пред тях беше спуснато прозрачно перде с щамповани стилизирани водни кончета в същия тон. Играта на светлините оживяваше техния танц, който беше изкуствен и не приличаше на онзи, който Мишел беше наблюдавал край вира.

От време на време по улицата минаваше автомобил и по стените се втурваха сенки, подгонени от фаровете, удължаваха се, изкачваха се към тавана и изчезваха, за да оставят стаята отново да потъне в среднощната си дрямка. Ококорен в тъмното, Мишел се опитваше всеки път да проследи техните очертания, но всичко ставаше толкова бързо, че не успяваше, чувстваше се някак излъган и се налагаше да чака нова възможност. Това му напомни за безразборните му връзки, за случайния секс с непознати и за празнотата, която бе оставала у него след това. Струваше му се невероятно, че колкото и силно да го бяха привличали, той не беше изпитал нищо повече от пиянска нежност.

През целия си живот бе обичал истински само Едит. Единствено тя можеше да разбере неговата болка. Беше доволен заради нея, когато след развода им отново се омъжи и роди момиченце. Едит притежаваше една своеобразна мъдрост, приемаше света такъв, какъвто е. Не търсеше щастието в прекомерен романтизъм, не се нуждаеше от допълнителни стимули, от екстаз или опиянение, радваше се на малките неща и сполучливо се абстрахираше от останалото. Тя беше го накарала да разбере какво е да имаш до себе си човек, за когото нещо значиш. Мишел я уважаваше заради нейните възгледи и широтата на духа й. Добронамереният начин, по който бе започнал да я възприема, потвърждаваше, че любовта му към нея си е отишла. Това бе станало постепенно, отношението му бе се прояснило с времето.

Не така обаче стояха нещата с Ема. Колкото и да си внушаваше, че му е вече безразлична, сега, когато бе заминала неочаквано, той не знаеше дали ще я види отново и страдаше. Тя бе събудила въображението му и чувствата към нея не бяха към тленната жена, а към небесното същество, което носи в себе си частица безсмъртие. Присъствието й бе запълнило огромната пустош, появила се в съзнанието му, след като бе изгубил Бога. И сега тя му липсваше.

Пакетчето, което Рут му предаде, беше грижливо опаковано с цветна хартия, той го отвори и изненадата му беше голяма, когато намери вътре копринената панделка на Селестин. В първия момент не посмя да я докосне и само усети как очите му се навлажняват. Ема беше му върнала нещо, което не беше нейно, но същевременно беше му направила подарък. Папионката от миналия век, принадлежала на някой от предците й, с която Едит бе украсила косите на дъщеря си, бе променила още един път своето първоначално предназначение. Тъй като Ема не беше му оставила друго писмо, а само малкото пакетче, тази толкова скъпа за него вещ беше се превърнала в послание. Но Мишел беше твърде развълнуван от жеста, за да търси неговата символика. Бе прекарал вечерта, втренчен в панделката-папионка, бе изучил простата й форма, симетрията на двете крилца, възела, мекотата на пастелния й цвят, всяка грапавинка и всеки нюанс по гладката й повърхност. Спомените, с които тя бе пропита, угаснаха, значенията, с които бе натоварена, отпаднаха едно след друго и накрая у него остана само усещане за небитие. То бе се промъкнало по-късно в съня му и бе го събудило някак смазан от безкрая на времето преди и след него, преди и след хората, които обичаше, преди и след Селестин. Нейният кратък живот бе се появил като светулка от тъмнината и бе потънал отново там, откъдето беше дошъл. Усещането не го напускаше, то го върна назад, в нощта, когато дойде в съзнание на носилката, положена върху моравата. Над него светеше звездното небе, а той наивно се надяваше, че следващият момент няма да настъпи, и се молеше времето да спре. Тогава бе видял отблизо грозното лице на смъртта, бе достигнал до края на отчаянието и бе разбрал, че Бог е напълно безучастен към неговата съдба. И сега си представи себе си като една фигурка с щръкнали коси, която уж приличаше на тези от детските рисунки върху вазата, но бе заобиколена от мрак. Преди да си легне, Мишел бе поставил панделката на Селестин на масата, където сребърният пръстен-убиец вече чакаше да изпълни предназначението си. Мишел не гледаше нататък, но знаеше, че те са там, и цялото му внимание беше съсредоточено върху тях. Сега му се стори, че те олицетворяват жестоки и страшни неща. Панделката и пръстенът съжителстваха в сумрака и връзката между тях беше като тази между престъплението и възмездието.

Колкото и да беше тихо, на Мишел му се струваше, че отнякъде се излъчват и откънтяват в главата му звуци на орган. Те сякаш го издигаха високо в небето и още по-нагоре в пространството и той увисваше в пълна безтегловност на пъпната си връв над бездната. Тежкият избор, който беше длъжен да направи, го караше да губи ориентация и, търсейки на нещо да се опре, той осъзна, че представите му за света са претърпели съществена промяна. В онази нощ, когато лежеше на носилката на моравата под звездите, той бе изгубил своята вяра. През дългите години оттогава бе изживял разпадането на собствената си митология. Мишел бе страдал от срутването на сакралния свят, с който бе свързан посредством нишките на духовната традиция още с майчиното си мляко. Катедралите и храмовете, където бе прониквал, за да търси покой и упование, бяха се превръщали заедно с предметите на християнската символика в безлични декори. Службите, на които бе присъствал, му се струваха лишени от съдържание и нито веднъж през цялото време не беше се изповядал. Постепенно принадлежността му към лоното на католическата църква бе заприличала на нафора, която бе приел и след това бе се видял принуден да изплюе. Колкото и да беше тъжно всичко това, колкото и той да се чувстваше осиротял, Мишел не можеше повече да се крие в заблудата, че друго по-голямо същество го закриля, води го за ръка и определя съдбата му. Вече беше се простил с упованието си в безучастното лице на Бога, беше дошъл моментът да погледне отблизо грозното лице на живота. Решението му да убие Тихол Илиев трябваше да постави заключителния акорд от фантастичната фуга за орган, която бе го съпътствала от раждането му и бе започнала да заглъхва в нощта, когато звездният свод бе заменил в представите му черковния. Някъде дълбоко в него самия, в кръвта му и с ударите на сърцето му туптеше пулсът на вселената, тя го приобщаваше към тайнствата на живота и смъртта и чрез нея той ставаше съучастник в загадката на съществуването. Съзнанието за силата на безкрая, стаена в дълбините на човешката му същност, го възраждаше, даваше му правото да бъде господар на собствената си участ и тая свобода му причиняваше световъртеж и го плашеше.