Ема Чейс
Опитомени (9)

Глава 9

Странно колко се сближаваш с един човек, след като сте минали през ада на хранителното натравяне. Споделено страдание двадесет и четири часа. Такава интимност не може да се постигне с месеци, дори години. Познавам лицето на Ди, когато свършва и когато повръща.

В понеделник сутринта и двамата се обаждаме на работа и казваме, че сме болни. Не сме кой знае колко по-добре. Вземаме си душ един след друг и аз обличам един от анцузите на братовчед й. Обикновено бих се замислил много сериозно, преди да обуя на голо дреха на друг мъж, но тези са чисти, изгладени и прилежно подредени в гардероба на Ди. Предполагам, е минало достатъчно дълго време, след като ги е носил за последно, затова съм малко по-спокоен. Освен това мисълта да облека дрехите си от вчера никак не ми се нрави.

Делорес сяда до мен на дивана и слага крака на масата. Обула е големи пухени пантофи с някакво зайче. Мислех, че само децата ги носят. Облякла е и пухкав виолетов халат, който на друга жена би изглеждал всичко друго, освен секси, но не върху тялото на Делорес. Може би защото знам, че под него няма нищо друго, освен съблазнителна плът.

Пускам телевизора и започваме да обсъждаме кой филм да гледаме. Проблемът е, че Делорес има вагина и диапазонът на филмите, които харесва, варира от отвратителни до несъществуващи.

Не ме гледай лошо — просто казвам истина, с която е запознат всеки мъж в света. Чудиш се защо филми като „Английският пациент“ и „Речта на краля“ печелят Оскари? Защото вагината на всяка жена се разтваря и подмокря само като чуе Ралф Файнс и Колин Фърт. Е, да, „Смело сърце“ също спечели някой и друг Оскар, но просто защото е велик филм. Мел Гибсън? Някоя дама да е припаднала от екстаз? Не. Няма какво да обяснявам повече.

Ди естествено преминава в защита:

— Харесвам филми за приятели, защото ти връщат вярата и ти дават вътрешна сила. „Телма и Луиз“, „Приятели завинаги“, „Стоманени магнолии“ — този ми е любимият. Винаги си представям как с Кейт ще остареем като Уизър и Клер.

— Какво е стоманена магнолия? И по-важният въпрос, какво за бога е това име Уизър?

Тя е шокирана и ужасена от невежеството ми.

— Искаш да кажеш, че никога не си гледал „Стоманени магнолии“? Това е един от първите филми с участието на Джулия Робъртс.

Вдигам ръце във въздуха и протестирам:

— Няма никакъв начин да гледам Джулия Робъртс. Като дете Дрю беше подложен на една година филмови вечери с Джулия Робъртс и все още не се е възстановил. До ден-днешен по повод и без повод от устата му летят цитати от „Хубава жена“ и дори не може да контролира заболяването си. Не, не става.

— Какво ще гледаме тогава?

Преминавам през платените филми и забелязвам велик филм.

— „Конан Варваринът“. Най-великата любовна история на всички времена.

— Обикновено не бих имала нищо против да оплакна око с красивото тяло на Шварценегер, но сега не съм в настроение. Да гледаме „Стоманени магнолии“.

Клатя глава.

— Не, това са два часа от живота ми, които никога няма да мога да си върна.

Делорес слага нозе под дупето си и се изправя на колене. Лукава уверена усмивка се плъзва по лицето й — разпознавам знака, че е в настроение да се залови за работа. Навежда се над мен и ме поглежда в очите.

— По-добре ли си, Матю? Защото аз изведнъж се почувствах далеч по-добре.

Правя си бърз преглед на физическото състояние и казвам:

— Да, добре съм.

Усмивката й е по-широка и доста по-многозначителна.

— Да се обзаложим тогава. Който пръв накара другия да свърши, ще има право да избере филма. Какво ще кажеш?

Сега разбирам защо Делорес е добър химик — тя просто е пълна с новаторски идеи. Прокарвам зъби по долната си устна и казвам замислено:

— Става. За мен ще е огромно удоволствие да спечеля.

Тя накланя глава назад и разтваря леко халата си.

— Това няма да е нищо в сравнение с удоволствието, което ще изпитам, докато губиш.

 

 

Състезанието беше крайно оспорвано и ако беше Формула 1, щяха да определят победителя чрез фотофиниш. Но… Ди победи. Не мога да кажа, че плача със сълзи за претърпяната загуба. Ако губиш облог, приемаш загубата по мъжки.

Както и да е. „Стоманените магнолии“ отдавна се точат и с всяка изминала секунда потвърждават мнението ми за жените и филмите. Защото в този филм не се случва нищо. Абсолютно нищо. Започва със сватба, а сега Джулия Робъртс май ще умре. Друго какво? Нищо. Няколко момичета си говорят през цялото време, докато си правят фризури и после пак си говорят. Не спират да говорят.

Ди седи до мен и гледа с напрежение, напълно погълната от филма. Когато актрисата от „Смоуки и бандитът“ (тук играе майката на Джулия Робъртс) започва да говори по време на погребението, носът на Ди е червен и очите й са пълни със сълзи. Заглеждам филма и слушам как жената пищи и плаче и казва, че внукът й никога няма да разбере колко много го е обичала майка му.

И тогава изневиделица ми щуква една кошмарна мисъл. Започвам да мисля за Маккензи и как би се чувствала ако… не дай си боже се случи нещо с Александра. Кой ще й каже какво би изживяла, но никога няма да изживее без майка си? Стивън е страхотно момче, прекрасен баща, но майка, особено такава отдадена и… свирепо обичаща майка като Александра… тази любов е различна. Такава любов е много повече.

Голяма. Незаменима.

Макар че в апартамента на Ди няма и прашинка, нещо влиза в окото ми и се налага да го разтъркам, за да махна това, което се залепило за ретината ми.

И подсмърчам. Мамка му и алергии.

— Плачеш ли? — пита Ди изненадано и с леко развеселен глас.

Поглеждам я ужасен и казвам с погнуса:

— Не, не плача.

Поглеждам към екрана. Майката на Джулия Робъртс плаче и казва на всички, че е добре, но не спира да изброява всички неща, които може да направи с живота си, които вече е направила в живота си, и които детето й никога няма да може да направи.

Исусе, това е ужасно потискащо.

— Баси, тъжно е — казвам спонтанно и соча телевизора. — Как можеш да гледаш такова нещо и да не искаш да се застреляш в главата?

Ди покрива лице с ръце и се смее.

— Една от причините да харесвам този филм толкова много е, че може да ме накара да плача.

Добре? Какво е това? Все едно да кажа, че харесвам масата във вестибюла в апартамента на родителите си, понеже всеки път си удрям шибания палец на крака в нея.

— Защо?

— Понякога е хубаво да плачеш. Плакал ли си някога на филм?

Чувствам се обиден, че дори намира логика във въпроса си. Клатя глава, но после спирам и си спомням.

— „Роки 3“. Плаках на „Роки 3“, но това не се брои. Всеки, който не се задуши от сълзи, когато Мики умира, просто няма душа.

— Не съм го гледала — казва и свива рамене.

— Много изпускаш. Гледала ли си „Хищникът“? — Клати глава. — „Бягство от затвора“?

— Не.

И тогава се сещам.

— Чакай малко, нали братовчед ти е израснал с теб?

Да, дойде когато бях на около шест.

— Значи сте имали мъж в къщата. Как така никога не си гледала тези класически филми? — питам, макар че съм почти сигурен, че знам какъв е отговорът.

— Били гледаше това, което харесвах аз и никога не се е оплаквал.

Разбира се! И точно това е мигът, в който решавам да взема под крилото си това объркано и лишено от истинско мъжко присъствие и влияние дете.

 

 

Вечерта в понеделник вече се чувствам достатъчно добре, за да се прибера в апартамента си. Мислиш, че след двудневно отсъствие ще се радвам да се прибера, че домът ми липсва? И аз мислех така. Но ми се струва много… тих. Скучен.

Промивам снимките на Делорес, които направих в парка, и докато чакам в тъмната стаичка, мисля за последния път, когато бях тук. С нея. За влажната й топла уста, за меките нежни движения на езика й, за хлътналите й бузи, когато изсмукваше и последната капка от мен.

Споменът се разгръща с дива скорост и аз едва се преборвам с инстинкта да се проявя като пълен мухльо и да й се обадя да я моля да дойде. Успях, но само защото вече се разбрахме да се видим в сряда вечерта.

По моя преценка, сряда е ужасно далеч.

 

 

В сряда следобед се виждам с Александра за обяд.

Времето е меко и сядаме навън.

Отхапвам от бургера си. Александра преживя някаква салата със стриди. И тогава й казвам:

— Запознах се… с едно момиче.

Понеже съм израснал с Дрю, за мен Александра винаги е била сестрата, която нямам. Фактът, че нямаме общи гени и не се е налагало да живеем под един покрив, прави нещата много по-лесни и по-малко драматични, отколкото са между нея и Дрю. Тя се грижи за мен, защитава ме, но не се държи с мен като майка орлица и не ми казва какво да правя — нещо, което много успешно прилага върху Дрю. Дразни се от грешките ми, но не се чувства отговорна за тях. За мен Александра е перфектната сестра и близка приятелка. Още повече че не се налага да понасям болката в задника, която причинява на брат си. Заедно с всички останали главоболия.

— От брат си знам, че си се запознавал с доста жени.

Смея се.

— Тази обаче ми харесва.

Тя кима.

— Да. Ти и брат ми „харесвате“ доста мили, наивни и нищо неподозиращи момичета. Защо тази заслужава специална дискусия?

— Харесвам я в смисъл… наистина я харесвам.

Очите й се разширяват.

— Мили боже. Чудото на столетието! Звучи ми като нещо сериозно. Разказвай.

Свеждам поглед към бургера си и изведнъж изпитвам нещо като… Срам? Боязън?

— Казва се Делорес.

— Доста обикновено име.

— Но тя е… необикновена.

Лекси се опитва да измъкне още информация:

— Искаш да кажеш, че има три гърди? В такъв ли смисъл необикновена?

Смея се.

— Не, но дори и да имаше, нямаше да протестирам. Тя е… печена. Обичам да си говоря с нея… не знам дали ме разбираш? Казва, че не се интересува от обвързване, но се надявам да променя мнението и. Не съм се чувствал така от…

Александра вдига длан.

— Недей. Дори не споменавай името на онова вонливо животно. Опитвам се да ям.

— Както и да е. Не съм сигурен, че нещо ще излезе, но аз…

Така и не успявам да довърша изречението, защото някой мята в лицето ми леденостудена червена течност.

Има вкус на череша.

— Шибан лъжец!

Избърсвам очите си с ръка и се опитвам да ги отворя. Когато зрението ми се поизбистря, забелязвам Делорес. Стои на тротоара с чаша (вече празна) слърпи.

След секунда чашата лети към главата ми. — Какво стана с всички онези приказки как няма да се виждаме с други хора? Ексклузивни приятели със секс бонуси? Ако беше честен с мен, наистина бих те харесвала. Знаех си. Знаех си, че си поредният двуличен копелдак, който не обича да дели секс играчките си с другите, но няма никакъв проблем да си играе от време на време с различна играчка.

Докато завърши дългото си гневно изречение, двамата с Александра вече сме скокнали на крака.

— Делорес… — опитвам да обясня, но тя веднага ме прекъсва.

— Пет дни! Преди пет дни ми каза, че не искаш да чукаш други жени, и ето че те намирам тук със… със… със…

Лекси подава ръка:

— Александра Рейнхарт.

Унищожителният като горски пожар поглед на Ди се обръща към Лекси, но тирадата й спира.

— Рейнхарт? Откъде знам това име?

Най-сетне ми позволява да обясня.

— Това е майката на Маккензи.

Ако се загледаш добре, ще видиш как целият ни разговор за Александра и за детството ни минава през очите на Ди.

— Мак—-кензи, племенницата, с която нямаш кръвна връзка? — Сега вече обръща глава към мен. — Това означава, че това е…

— Момичето, с което съм израсъл. Сестрата на Дрю.

Александра обаче решава да поеме парада:

— Сестрата на Дрю. Съпругата на Стивън. Дъщерята на Джон и Ани. Имам много диагнози. А една конкретна мисля да приложа веднага.

Намирисва ми, че Александра знае за прякора, който сме й лепнали.

И това ме плаши.

Много.

Очите на Александра остават заковани в Ди, но говори на мен:

— Сега разбирам какво искаше да кажеш с това „тя е различна“. — После към Делорес: — Ти трябва да си Делорес. Матю точно ми разказваше за теб. Бих казала, че ми е приятно да се запознаем, но изчерпах седмичната си квота за слушане на простотии. — Александра прави кръгче около Делорес. Оглежда я. Както акула оглежда добре угоен тюлен. — Знаеш ли, Делорес, майка ми казваше така: „Макар че един истински мъж никога не би си позволил да удари жена, никога не се възползвай от тази привилегия“. Казваше също никога да не предприемам действия, които могат да предизвикат същите унищожителни противодействия.

Ди скръства ръце пред гърдите си, гледа с инат и не се огъва под неодобрителния поглед на Лекси.

— Матю ти е разказал за връзката между нас. Той ми е като втори брат. И от двамата, Матю е по-добрият. Помисли върху това, преди пак да метнеш нещо по главата му.

Ди започва леко да се огъва.

— Беше само заледен черешов сок.

Александра щраква с пръсти към мен.

— Дай ми ризата и сакото си.

Махам вратовръзката, събличам ризата и сакото и оставам в средата на улицата само по бяла тениска и сиви панталони. Ди се пресяга да ги вземе от ръцете на Лекси:

— Аз ще ги занеса на химическо.

Александра върти очи.

— Там няма да могат да почистят петната. За щастие имам домашно приготвена паста, която ще помогне. — После се обръща към мен: — Можеш да си ги прибереш в събота, когато дойдеш да вземеш Маккензи да я водиш в зоопарка.

Лекси слага ръка на рамото ми, целува ме по бузата и избърсва петната от черешовия сок от ухото ми.

— Трябва да тръгвам. Желая ти късмет. Ще ти е нужен.

Преди Александра да тръгне, Ди казва:

— Надявам се да се видим при по-добри обстоятелства.

Имам сериозни съмнения, че ще се видим отново. Матю е сладък, но не е глупав.

След това ми казва, че ще ме чака в събота, взема чантата си и тръгва. С Ди я проследяваме с поглед.

— Винаги ли е такава кучка? — казва почти на себе си Ди.

— Това й е работата — усмихвам се и прокарвам ръка през лепкавата си коса. — Какво за бога беше това, Ди?

Тя пак скръства ръце и започва да бърбори много бързо:

— Няма да се извиня. Беше съвсем естествена грешка. Казах ти, че не ме бива в тези неща. Очевидно прецаках дори схемата „приятели с бонуси“. Минавах насам случайно по време на обедната си почивка и те видях. Не можех да повярвам на очите си. Какво друго се очакваше да направя? Какво друго можех да си помисля? Ако искаш да ме разкараш, решението е твое, но няма да се извиня.

Хващам я за раменете, навеждам глава и й запушвам устата с дълга дълбока целувка.

— Нямам намерение да те разкарвам. И няма защо да се извиняваш.

Знам, знам какво си мислиш — Матю, ти си напълно откачил. Къде ти е акълът? Не, не съм луд. Просто нямам нищо против момиче с малко повече страст и жар. Малко чувство за притежание не е кой знае какво. Освен това, както вече беше обяснено от Барни Стинсън, може да е луда като църковен прилеп, но е толкова секси — никога не бих я изхвърлил от кревата си.

Разбира се, това не означава, че ще й се размине така лесно. Ето защо я притискам до себе си и отърквам лицето и косата си в нейната. Да разпространим любовта под формата на черешов сироп. И да я втрием.

Тя пищи, смее се и ме удря по гърба.

След доста време я пускам и казвам:

— Ето. Сега имаме равенство в резултата. — Целувам я по устните. — Отивам да взема бърз душ. — И тогава ми идва брилянтната идея: — Искаш ли да дойдеш с мен?

— Трябва да се връщам на работа — усмихва се и се опитва да махне лепкавото от бузите си.

— Но ще се видим тази вечер, нали? — питам.

— Разбира се.

Едва когато прави крачка да тръгне, забелязвам бялата лабораторна престилка върху черната й кожена рокля, пурпурен чорапогащник и високи кожени ботуши.

— Хей, Ди? — викам след нея.

Тя се обръща.

— Донеси лабораторната престилка тази вечер. И чифт предпазни очила, ако ползваш такива.

Може би си мислиш, че е много рано за такива игри, понеже сме едва в началото на връзката? Не. Едно запомни: Никога не е прекалено рано за игри.