Ема Чейс
Опитомени (8)

Глава 8

Да се събудиш на чуждо място, малко е объркващо. Отварям очи. Слънцето нахлува през лилавите пердета и огрява спалнята. Навсякъде нахвърляни дрехи. Снощи с Ди поговорихме още малко и се оказа, че все пак не е правила секс с мазното момче. Каза, че като се прибрали, говорил по телефона с някакъв приятел. През цялото време, докато се появя, си лафил по телефона! Идиот! Попита ме дали би ме притеснило, ако е била спала с него и отговорът ми беше „Да“. После добавих, че бих го преживял… все някога.

Обувам боксерки и тръгвам след аромата на бекон и звука на музика от кухнята. Ди е до печката и припява с песента „Виждам в теб, красавице“.

Гласът е чаровно фалшив и дрезгав. Пее като разгонена котка. Червеникаво-русата й коса е вдигната високо и захваната с клечки за китайско. Боята от шарените кичури не е съвсем опадала. Единствената дреха, която носи, е синята ми риза. Когато песента свършва, аз започвам да ръкопляскам.

Тя се обръща с бъркалката в ръка.

— Добро утро.

— Хубава риза.

— След като ти правя закуска, реших да превърна сутринта в тотално клише и да облека ризата ти.

Приближавам се и сладко я целувам по устните.

— Гладен ли си?

— Умирам от глад.

Ди ми подава две чаши с портокалов сок и една чиния с бекон и бъркани яйца. Сядаме на малката й кухненска маса само с два стола и започваме да ядем.

— Много е вкусно — казвам.

— Истински биотурски бекон. Като крек е. Една хапка и никога повече няма да искаш да опиташ друго свинско.

Докато се храним, използвам възможността да огледам апартамента й. Преди бях прекалено зает да я карам да стене. Оказва се много по-подредено и чисто от очакванията ми. И напълно според очакванията ми — ексцентрично и шарено. Червен фотьойл, чиято дамаска е виждала и по-добри дни, до него малка кръгла маса със страхотна мозайка. Срещу тях бежов диван — изглежда доста удобен. На него е метнато меко кафяво одеяло. Възглавнички на цветя, всякакви размери и цветове. Висока лампа с ресни. По стените има само няколко снимки. Едната е на Делорес застанала до слаба жена със същия цвят на косата. Предполагам това е майка й. На другата е пак Ди на около тринадесет години прегърнала Кейт Брукс, която се усмихва с чаровните си шини, а другата й ръка е преметната през рамото на момче с кестенява коса. Предполагам, че това е братовчедът. И тримата са на ролери.

Преглъщам хапка от божествените яйца с бекон.

— Какво ще правиш днес?

— Трябва да отида до пазара в Бруклин, но след това нямам нищо.

— Искаш ли да остана с теб?

— Добре.

— Ще минем през нас да се изкъпя и преоблека и трябва да мина набързо през едно друго място, а след това можем да отидем в Сентръл парк.

Хубавото на този град е, че винаги можеш да измислиш какво да правиш. Дори ако седиш на пейка в парка и храниш гълъбите, пак правиш нещо.

— Звучи добре. Ще се облека.

 

 

Тридесет минути по-късно Ди е изкъпана и вече излизаме от сградата й. Косата й е вързана на кокче. Облякла е сива блуза без презрамки, черни кожени панталони и високи обувки на тигрови шарки. За щастие не са ми тръснали глоба заради паркирането на забранено място. Ди оглежда мотора и в очите й забелязвам одобрение. Прокарва ръка по кожената седалка така, както прокарваше длан по корема ми, и по-надолу, и по-надолу. Хващам ръката й и целувам дланта й.

— Не го гали, освен ако не го правиш с чувство.

Тя се вдига на пръсти и прошепва в ухото ми:

— Винаги го правя с чувство.

Вадя каската от багажника на мотора и я слагам на главата на Ди и я закопчавам под брадичката й. Тя е прелестна, секси и сладка — три в едно. Перфектна комбинация. Мога да я съблека и да я изям точно тук, на улицата.

Тя се качва на мотора, смигва ми и казва:

— Повози ме, Матю.

— Дръж се здраво — казвам и форсирам мотора.

Не всяко момиче обича да се вози на мотор. Доста са се качвали и са се стискали толкова здраво за мен, че са ми оставяли свирепи одрасквания и рани от ноктите си. Има я и другата крайност — веднъж една не се държеше достатъчно силно за мен и по едно време взе да пери ръце из въздуха и да вика екзалтирано. Едва не получих удар, когато за малко да се размаже на пътя. Слава богу, че нищо й нямаше.

Ди стиска съвсем нормално — едната й ръка е преметната през кръста ми, а с другата се държи за бедрото ми — изумително приятното чувство от притиснатите й до гърба ми гърди и опряната й в рамото ми брадичка.

С най-голямо удоволствие ще я повозя. И по двата начина.

Вадя писмата си от пощенската кутия и отварям вратата на апартамента си. Казвам й да се чувства като у дома си и влизам в банята. После се изсушавам, обувам джинси и карирана риза. Оставям я разкопчана и се връщам в хола при Делорес. Тя гледа през прозореца. Обличам карирана риза с дълъг ръкав.

— Мисля, че от сега нататък ще ти казвам „Момчето от Горен Уест Сайд“ — казва с усмивка.

— Може, но Бог ми звучи съвсем на място.

Отива до библиотеката.

— Страхотни снимки. — Гледа снимката с Маккензи, която направих миналата година. Маккензи праща въздушна целувка към камерата. Светлината акцентира върху изумителното й изражение — все още бебешко лице с лек нюанс на носталгия.

— Това е Маккензи. Племенницата, за която ти казах в сряда и която всъщност е племенница на… Дрю. А това са родителите ми. — Снимката е черно-бяла. Майка ми изглежда така, сякаш няма грам идея за какво иде реч, а баща ми е както винаги начумерен. Това са обичайните им изражения, всеки ден, по всеки един повод.

Изваждам чантата с фотоапарата си и проверявам дали има достатъчно лента. Проверявам и лещите.

— Имаш ли тъмна стаичка за промиване на снимки?

— Всъщност да.

В очите й грейва онзи поглед, с който започвам да свиквам — така гледа, когато е възбудена.

— Ще ми я покажеш ли?

Оставям фотоапарата и вдигам ръка.

— Веднага.

Стаята беше килер без прозорци. Има достатъчно място за плот за химически препарати и масичка, на която държа препаратите и съдовете за промиване. Осветлението е доста слабо. Затварям вратата зад нас и Делорес се оглежда. И ме залива онова чувство за седемминутно удоволствие в рая, което изпитвах на тринадесет. Но в онези години раят не беше така красив.

Тя бавно спуска ръце по тялото ми.

— Имаш ли представа колко секси е това, Матю?

— Да, имам известна представа — признавам.

Тя се притиска в мен и гърбът ми опира във вратата. Целува брадичката ми и я захапва.

— Ще ми направиш ли снимка някой път?

Свива колене и се свлича по тялото ми. Топлите й ръце оставят горещи следи по гърдите и корема ми.

— Със сигурност ще ти направя снимка — казвам и преглъщам. Тя обсипва корема ми с малки бързи целувки.

— Ще бъдем като Джак и Роуз от „Титаник“. Съвременна версия.

Дишам тежко.

— Джак е страхливец. Ако бях на негово място, бих я вързал с едно въже и бих я метнал в някоя спасителна лодка. После щях да се метна след нея.

Винаги обичам да отбелязвам факта, че ако Роуз беше направила това, което й казваше Джак, и двамата щяха да оцелеят.

Ди навлажнява устни, плъзга джинсите ми надолу и освобождава пениса ми, който вече изпадаше в агонизиращи болки. Увива длан около основата и започва бавно да движи ръка.

— Докато правиш тези снимки, искам да мислиш за това. И да мислиш за мен винаги когато влезеш в тази стаичка.

Плъзва ръка надолу и покрива главичката с устни. Езикът й се движи бързо. Коленете ми омекват, притискам се към вратата. Тя се отдръпва нагоре и после го поема целия.

— Мамка муууу — стена.

Устата й е гореща, мокра, тясна. Буквално виждам звезди посред бял ден. Със затворени очи. Тя бавно увеличава темпото и смуче по-силно. Ръката ми се заравя в косата й и се свива в юмрук.

Ди върти уста около него, а аз моля:

— По-бързо…

И тя изпълнява молбата ми, главата й се движи по-бързо и ме тласка към края. Едва дишам.

— Ди… да… Ще свърша.

Тя ме засмуква още по-силно. Свършвам с вик и дърпам косата й в юмрука си. Когато тя се отдръпва назад, тялото ми се плъзга по вратата и сядам на пода. Дишам, сякаш съм пробягал целия маратон на Ню Йорк.

Пресягам се към Делорес и я притискам към гърдите си. Целувам носа й, двете й бузи, и накрая устата.

Никога няма да го забравя.

Е, значи мисията е изпълнена.

 

 

— Шегуваш се, нали?

Махам каската и я заключвам за мотора.

— Не, напълно съм сериозен.

Ди не слиза. Не помръдва.

— Ще изчакам тук, ако нямаш против.

— Хайде, вече е към средата. Просто трябва да пусна плика.

— Чувал ли си някога израза „Да се потиш като курва в църква“?

— Престани да говориш така за себе си и да се омаловажаваш. Ако стандартът е такъв, щях да се потя като кон и да се треса от нерви и притеснение. Хайде.

— Трябва ли да пия кръв?

— Само ако си кръстена.

Ако не си се сетил вече, уточнявам, че сме пред църквата „Света Мария“. Неделя е, а в неделя аз ходя на църква… Отивам за края на месата. Имам някакво дълбоко вградено суеверие, че ако не отида, ще се случи нещо ужасно. Така става след дванадесет години в католическо училище.

Буквално я завличам вътре. Тя пристъпва внимателно, сякаш влиза в къща, обитавана от духове.

Мъж с прошарена коса облечен в костюм влиза през двойните врати с кошница за събиране на дарения. Съвсем навреме. Пускам плика си и се покланям вежливо. Гласът на проповедника ехти от високоговорителите. Минава към последната благословия. Ди ме гледа и прави каквото правя и аз. Преди проповедникът да свърши, чувам множество стъпки по стълбите. Поглеждам към страничната врата и забелязвам Сестра Беатрис с дузина деца от неделното училище, които вървят зад нея в редичка.

Сестра Б беше моето първо сексуално изживяване. Всъщност… моето първо самостоятелно сексуално изживяване. Мисля, че беше първото сексуално изживяване на всички в класа ни, в това число и на Дрю. Може да се каже, че с Дрю сме правили нещо като тройка — поделяхме си една жена, но всеки сам в банята или леглото си.

Чакай, това последното звучи доста перверзно, забрави го.

Пубертетът е тежко и объркващо време за момчетата. А още по-смущаващото в случая беше, че имахме ужасно секси учителка. При това монахиня. Когато открих радостта от мастурбацията, сериозно се увлякох, направо се пристрастих. За беда аз не само че душах питона, ами направо го късах на две.

Ако майка ми знаеше, със сигурност би се посъветвала с организацията за защита на детето, но баща ми никога не би направил такова нещо. В един от нашите по-човешки разговори, той ми каза, че в мастурбацията няма нищо срамно. Било нещо като електричеството — Бог не би ни го дал, ако не е искал да си го ползваме със здраве. Но както винаги, и в този случай се оказа, че всяко нещо трябва да се прави в разумни граници. След този разговор, аз се успокоих и се отдадох на самонаслада, без да вредя на никого, най-малко на питона.

Сестра Б се обръща към децата, изглежда ги и те веднага разбират, че трябва да млъкнат. После ми се усмихва.

— Матю, как е моето мило момче?

— Много добре, Сестро.

— Тази сутрин видях родителите ти. И те изглеждат добре.

Кимам, обръщам се към Делорес и казвам:

— Делорес, това е Сестра Беатрис, моята учителка в началното и средното. Сестра Беатрис, това е Делорес Уорън.

— Радвам се да се запознаем — казва с усмивка Сестра Б.

Ди помахва с ръка.

— М… здрасти.

Сестра Беатрис я поглежда загрижено.

— Изглеждаш притеснена, момичето ми. Какво има?

— Ами… аз не съм католичка. Никак даже.

Сестра Беатрис я потупва по рамото и казва:

— И Исус не е бил.

 

 

Отиваме в Сентръл парк и правя няколко страхотни снимки на Ди до фонтана. Снимам падащите от полуголите дървета листа. После си постиламе едно одеяло и лягаме на тревата. Есенното слънце днес е силно. Докато лежим, се питаме за различни неща — обикновени и не съвсем обикновени въпроси. Това е най-добрият начин да опознаеш един човек.

— Арестували ли са те някога? — пита Ди и си играе с копчето на ризата ми.

— Все още не. Теб?

Тя се усмихва:

— Арестували са ме, но никога не съм осъждана.

И тогава ми разказва за онзи единствен път, когато я спипали с братовчед й и Кейт през нощта в покритата ледена пързалка. Карали кънки часове наред, но шерифът ги хванал много по-късно. Били влезли с взлом. Шерифът ги закарал по домовете им с колата си. Майка й никак не била щастлива.

— Правила ли си секс на обществено място? — питам. От една страна ми е любопитно, а от друга… да го имам предвид в бъдеще.

— Мммм… да, но не мисля, че някой ни видя.

Прокарвам палец през косата й. Под слънцето червените й кичури изглеждат по-ярки, а русите са като от злато.

— Правил ли си секс на мотора си? — Мисля, че и тя пита, за да го има предвид в бъдеще.

— Да. И никак не е лесно, както би предположил човек. Но всеки трябва да опита секс на мотор поне веднъж в живота си. — После я питам: — Кой е любимият ти цвят и как пиеш кафето си?

— Нямам любим цвят. Винаги е различен. Според настроението ми. Не пия кафе. Опитвам се да стоя настрани от кофеина. Не е полезен за кожата.

Установявам, че Ди подбира храната си. Спомена, че иска да отиде до фермерския пазар в Бруклин да се запаси с копър и лимонена трева и някакви други неща, за които съм чувал само в най-скъпите ресторанти, където украсата на ястието е по-важна от вкуса. Тревите не влизат в представата ми за вкусно ядене, но тя се кълне, че нейната домашно приготвена гранола няма нищо общо с това, което предлагат в изисканите ресторанти.

— Цялото ти семейство ли са отдадени католици?

— Отдадени е доста силно казано — смея се. После се замислям и казвам: — Всъщност да, всички, с изключение на Дрю. Ако не броим някоя и друга сватба или кръщене, не е стъпвал доброволно в църква откакто бяхме деца.

Тя се обръща по корем и слага брадичка на гърдите ми.

— Как така Дрю се е превърнал в черната овца? Да не би да е видял на скалпа си татуировка 666 или нещо от сорта?

Усмихвам се. Убеден съм, че повечето от учителите ни имаха същото мнение за него.

— Не. Дрю и Бог си обърнаха гръб, когато бяхме на около десет години. Това беше годината, когато майката на Стивън, Джейни, се разболя от рак на гърдата. Родителите ни ни сложиха да седнем, казаха ни, че е болна, че ще я подложат на лечение и че трябва да се молим всеки ден и час лечението и процедурите да са успешни. Дрю прие новината много тежко. Не можеше да разбере защо от всички идиоти и малоумници на света Бог бе избрал такъв мил и добър човек като Джейни. Избрал не е думата, а позволил да се разболее от нелечима болест. Направиха й химиотерапия и спряха развитието на рака. Но когато бяхме в гимназията, ракът отново я повали и след няколко месеца нея вече я нямаше. Тя е първият човек в живота ми, който почина буквално пред очите ми. Бабите и дядовците ми са починали, преди да се родя. Лелите и чичовците ми са все още живи. Но Джейни почина на тридесет и осем. Дори тогава ми се струваше прекалено млада.

Устните на Делорес се извиват надолу съчувствено.

— Но нещата наистина загрубяха на погребението. Бащата на Стивън, Джордж беше развалина и за беда напълно безполезен. Цялото бреме остана за Стивън. Той трябваше да взема големите решения, да посреща гостите. Беше само на шестнадесет. А Александра и Стивън започнаха да излизат няколко месеца преди смъртта на майка му. — Гледам как едно ято от три врабчета лети в перфектен синхрон и продължавам: — И така в деня на погребението църквата беше отворена рано за последно сбогом само за най-близките на семейството. Стивън искаше да отиде пръв, за да може да остане няколко минути насаме с майка си. Аз и Дрю отидохме с него за морална подкрепа. Проповедникът в „Света Мария“ по онова време беше отец Гералд, от старата школа. Арогантен, груб. Истински задник. Идва при нас тримата и казва на Стивън, че майка му починала, понеже „не била чиста“. Ако била по-свята и вярвала в Него, той щял да я спаси. После каза, че смъртта й се дължала и на нашата липса на вяра и че ако сме се молили по-силно и с цяло сърце, Бог щял да отговори на молбите ни.

Устата на Ди остава отворена от ужас.

— Това е отвратително! Какво му каза Стивън?

— Нищо. Беше прекалено шокиран, покосен от мъка, за да отговори. Дрю обаче винаги е бърз и готов да стреля по такива хора. Става, завира лицето си в мутрата на Гералд и казва:

— Да ти го начукам, отче. И на магарето, с което си дошъл в църквата, и на него да му го начукам. Няма ли някое момче из църквата, което да напиеш със светеното вино, поне да изчукаш нещо?

Устните й се извиват нагоре.

— Колкото повече слушам за тоя Дрю, толкова повече започвам да го харесвам.

— Да. Лицето на отчето става лилаво от ярост и точно се кани да удари Дрю, когато родителите ни влизат. Гералд отстъпва, но само за този ден. На следващия ден положи всякакви усилия да изключат Дрю от училище. Каза, че ако не се извини, ще го изключат. Макар че на Джон никак не му харесаха думите на Гералд, успя да склони Дрю да се извини за проява на неуважение, но Дрю отказа да се извини на тоя „зъл ебалник“. Тогава Ани, майка му, започна да плаче и да обяснява как, ако го изключат, щял да й опропасти живота и „Боже, къде сбърках“. Ето точно тогава Дрю се огъна. Защото не искаше майка му да плаче. Написа извинително писмо на отец Гералд и изтърпя всички наказания. Ето защо Дрю може да цитира всяка една дума в Библията — защото Гералд го накара да я препише. До последната точка и запетайка. Всеки ден след училище. Когато най-накрая отмениха наказанието му, Дрю беше убеден, че католицизмът е просто изнудване, чиста проба рекет и че Бог не дава и пукната пара за никой от нас.

Ди накланя глава и ме гледа замислено:

— Но ти не мислиш така?

— Не. Питах Сестра Беатрис дали това, което каза Гералд, е вярно. Дали ако бяхме вярвали по-силно, щяхме да я спасим и Бог би отговорил на молбите ни.

— Какво каза тя?

Отговарям й с най-добрия си ирландски акцент.

— Матю, момчето ми, Бог отговаря на всяка една молба. Просто понякога отговорът е „Не“.

Ди се замисля и след малко казва:

— Ако е вярно, мисля, че е доста кофти.

— И аз казах същото — усмихвам се. — А ти? Семейството ти религиозно ли е?

— Да. Би могло да се каже. Майка ми винаги е била нещо като духовен учител. Лек привкус на мормонизъм, щипка протестантство, но нищо не се полепи по мен. Интересуваше се от Кабала много преди хората да чуят за тази наука от устата на Мадона и да пощуреят. Тези дни се е отдала на будизъм. За Тина Търнър проработи добре.

 

 

Когато се връщаме към мотора, вече е късен следобед. Прибирам одеялото и фотоапарата и точно тогава усещам аромата на хотдог. Идва от една количка недалеч от нас. Стомахът ми ръмжи от глад. Изваждам портфейла си и питам Ди:

— Искаш ли?

Тя поглежда към количката сякаш е зареден пистолет:

— Ами… не. Благодаря, но искам да живея и след петдесетата си годишнина.

Поръчвам си един с повече чили.

— Хотдогът, който можеш да си купиш от всяка количка в Ню Йорк… това е Ню Йорк.

— Същото може да се каже и за пицата на парче. Този хотдог е сърдечен удар, поднесен в хлебче. Знаеш ли колко нитрати има в това нещо?

— Точно затова има божествен вкус. Знаеш ли, за човек, който претендира, че всичко в живота му е „carpe diem“, имаш прекалено много резерви.

— Добре, добре. Един и за мен, моля — казва на продавача.

— Не искаш ли чили? — питам.

— Разбира се, че искам. Като ще е гарга, поне да е рошава.

— Харесва ми логиката ти — усмихвам се.

Заставаме прави до мотора и ядем. Тя първа изяжда своя хотдог, а аз се навеждам и облизвам капка сос от брадичката й.

— Мммм… върху кожата ти има дори по-прекрасен вкус.

Тя се смее. Прелестен звук.

 

 

Последната ни спирка за деня е фермерският пазар в Бруклин. Ди не може да купи всичко, което е планирала, поради малкия обем на багажника, но казва, че компанията ми си заслужавала и щяла да се разходи още веднъж до пазара през седмицата. Помагам й да занесе покупките до апартамента си и точно се каня да я поканя на вечеря, когато тя увива ръце около врата ми и ме целува в устата.

Вечерята може и да почака.

Пускам торбите на пода и я хващам за задника. Мачкам го, стискам го. Черните и панталони са тънки, но са ужасно дразнеща бариера. Ръцете й се заравят в косата ми, а аз я вдигам и увивам краката и около кръста си и давам на нетърпеливия си пенис онзи контакт, за който така силно копнее. Засмуквам долната и устна, ръцете и стискат и масажират раменете ми. Връхчетата на пръстите й излъчват успокояваща топлина. Зъбите ми дерат челюстта и. Обръщам се и притискам гърба й към хладилника. Тя стене. Ребрата и бедрата ни се трият.

И двамата дишаме задъхано. Засмуквам врата и. Тя стена:

— Матю. Матю… ще…

— Да, знам. — Устните ми се движат по горещата й кожа.

— Ще…

И в следващата секунда тя се изскубва от ръцете ми, удря ме по задника, предполагам неволно и хуква по коридора. Аз лежа на пода, дишам тежко и се опитвам да разбера какво, по дяволите, се случи, когато разпознавам звуците на обилно задавено повръщане.

Обзалагам се, че не си очаквал това, нали? Е, ставаме двама.

Стомахът ми се обръща от притеснение, скачам и хуквам. Слагам ръка на дръжката и питам:

— Добре ли си?

— Гениален както винаги. Добре ли ти звуча?

Седнала е пред тоалетната чиния и е сложила кърпичка пред устата си. Очите й са затворени. Простенва, но не по онзи изумителен секси начин.

— Ти и твоят глупав хотдог. Мисля, че наденичките са били развалени.

Като всеки обвинен без доказателство човек, аз веднага преминавам в защита.

— Не са били развалени. Ако бяха развалени, и аз щях…

Дори не мога да довърша изречението. Лицето ми пламва, стомахът ми се обръща, върти се около оста си, едва се докопвам до рулото пластмасови торбички за хартиени отпадъци, което забелязвам в ъгъла, и повръщам в него. Ди ме гледа и повръща още по-обилно.

Сещам се за Лардас в „Остани до мен“ и състезанието за надяждане, когато повърна и даде начало на серийно повръщане в цялото заведение. Ако не се чувствах толкова зле, вероятно бих се смял с глас.

След доста време успяваме да долазим до леглото. Аз по гръб, а тя свита като ембрион.

— Ти си виновен — проскимтява тихичко тя.

— Права си. Аз съм виновен.

— Мразя те. Не, не исках да кажа това. Харесвам те толкова много. Матю, мисля, че умирам.

— Ти не умираш. Виж аз наистина мога и да умра. Макар че мъжете сме физически по-силни, всички знаят, че понасяме болест и физическа болка десет пъти по-зле от жените. Ако не ми вярваш, питай някой друг мъж.

Ди отваря чекмеджето на нощното си шкафче и вади нещо.

— Какво правиш? — простенвам. — Престани да се движиш.

Не вярвах, че ще доживея да кажа такова изречение на някое момиче.

— Пиша предсмъртна бележка на Кейти да те арестуват за опит за убийство. Теб и съучастника ти, който ни пробута тая отрова.

— Ти си безсърдечна жена, Делорес.

— И добре, че го научаваш отсега — казва, макар че се сгушва в мен. Рисувам кръгчета по гърба и, за да я успокоя. После тя се обръща по гръб и взема ръцете ми в своите. Оставаме така, докато заспим.