Ема Чейс
Опитомени (5)

Глава 5

В четвъртък вечерта има набиране на средства, организирано от Колумбийския университет в хотел „Уолдорф Астория“. Обикновено бих изпратил чек и с радост бих пропуснал вечерята, но Александра е един от организаторите, така че присъствието е задължително. Макар че грижите по Маккензи са си работа на пълно работно време, Александра винаги е успявала да върши по много неща едновременно и е супер амбициозна. Така са повечето от майките в нейните среди — седят си в луксозните апартаменти в Манхатън и имат пари за харчене. Александра иска да даде тези пари на обществото. Или… да ги върне по-точно. Освен това, мисля, че филантропията й помага да не прекъсва връзките си с обществото, понеже животът е попаднал в черна дупка — Барни Симпсън, герданчета от макарони и срещи с други майки, които могат да й разкашкат мозъка за нула време. Стивън казва, че ставала по-поносима, когато планирала някакво събитие. Но когато големият ден наближи, Александра има склонността да изпада в нервна кризи и се превръща… в кучка.

Само предупреждавам.

Застанал съм с Дрю и Лекси в единия ъгъл на помещението и тримата гледаме облечените в официални костюми и много скъпи рокли хора. Събитието се очертава да има грандиозен успех. Подават се ордьоври, лее се алкохол, хората приказват и се смеят. Макар че изражението й е спокойно, очите на Александра се мятат във всички ъгли на залата. Прилича на снайперист, който се цели от голямо разстояние и в момента оглежда за потенциални опасности.

— Може ли вече да си ходя? — пита Дрю сестра си.

— Не — казва Александра с раздразнен тон, което ме навява на мисълта, че едва ли я моли за първи път тази вечер. — Това е парти. Яж, пий, иди говори с хората.

Дрю се мръщи.

— Откога не си ходила на парти? Това не е парти. Това е повод за старите богати лели на Ню Йорк да извадят лъскавите рокли с реснички и да ги разходят дотук, като между другото използват събитието да сравнят кой с колко каратов диамантен пръстен се е накичил. Но виното е хубаво. Отличен избор — казва Дрю и отпива.

Лекси отпива от своята чаша:

— Алкохолът развързва езиците и кесиите.

— А текилата кара дрехите сами да падат — вметвам.

Точно в този момент забелязвам огромна тлъста жена с коса, вдигната на кок — кошер. Роклята й е зелена. Сякаш е свалила плата от някоя маса за билярд и се е загърнала в него.

И върви право към нас.

— Да се надяваме, че текилата е заключена и някой е погълнал ключа — мърмори тихо Дрю.

— Александра, скъпа моя — квичи жената. — Направо си надминала себе си. Това соаре ще се обсъжда дни, седмици наред.

Лекси скромно притиска длан към гърдите си.

— Много сте любезна, госпожо Синклер.

Синклер. Името ми е познато. Стари кинти. Много на брой. Дядо й е направил малко цяло състояние от производството на стомана, когато строителството в Ню Йорк е набрало страшна сила. Племенникът й е напълно разорен главен изпълнителен директор, известен с легендарната си страст към кокаина. Ето един урок от мен: парите не могат да ти купят класа, но определено могат да ти донесат един танкер беди.

Александра се обръща към мен и казва:

— Познавате ли моя верен и мил приятел Матю Фишър?

Обществото на имащите в Ню Йорк е като клика — ако не си приятел на някой от нашите, или ако не си част от нашата клика, не искаме да имаме нищо общо с теб.

— А, да. Ти си синът на Естел.

Кимам с уважение:

— Радвам се да се видим отново, госпожо Синклер.

— А познавате ли брат ми Андрю? — продължава Александра.

Дрю, джентълмен както винаги, й се усмихва любезно и казва:

— За мен е удоволствие.

Очите на жената грейват, докато го оглежда от главата до петите. След това започва да си прави вятър с подпухналата си ръка.

— Не, не сме се запознавали, но… съм чувала много истории за теб.

— Гнусни инсинуации — намига й Дрю.

Ако се съди по червенината на бузите й и бързото й дишане, Синклер ще припадне всеки миг. Това би прибавило щипка вълнение към скучната вечер. Но, уви, тя не припада. Някаква стара приятелка, с която не са се виждали от години, идва и я завлича нанякъде.

Дрю прави пореден опит:

— Ето сега вече мога да си тръгна?

— Престани. Още не сме седнали да вечеряме — изсъсква Александра.

Дрю не скимти, но е на ръба, усещам го. И тогава започва да говори от името и на двама ни:

— Но аз не искам да съм тук. Дойдох, усмихвах се, написах ти чек. За разлика от повечето хора тук, имам далеч по-важни и интересни неща за запълване на свободното време.

Преди спорът да стане ожесточен, Александра се заглежда в някого в другия край на залата. Очите й се разширяват, но лицето й помръква. С Дрю проследяваме погледа и.

И точно тогава я виждам.

Почти всеки мъж има в миналото си една жена като тази. Някои нещастни копелета имат повече от една. Момичето, което го е изчукало, разбило сърцето му, смазало самочувствието му. Казват, че първата прорезна рана е най-дълбока. Но тази ми заби ножа чак до кокала.

Шекспир е казал „сърце на змия прикрито зад лице като цвете“. Ако не знаех, че са живели в различни времена, бих се заклел, че го е писал точно за нея — Розалин Николет Дюбоа Карингтън.

Запознахме се през втората година в Колумбийския и бяхме гаджета цели две години. Розалин е интелигентна, чаровна, язди кон почти професионално. Не се интересуваше от партита и барове. Предпочиташе да прекарва часове в дискусии за изкуството и пътувания до други страни. Мислех, че е съвършена. Жената, за която щях да се оженя един ден. Щяхме да имаме деца. Щях да я обичам дори когато косата й посивее и кожата й се сбръчка. Жената, която би ми отвърнала със същата любов и плам.

Сали Йенсен беше първото момиче, в което се влюбих, но Розалин… беше последното.

Не съм я виждал откакто завършихме университета. Шест години. Изглежда същата — лицето й има форма на сърце, класически скули, които й придават изящество и невинност, кристални сини очи, екзотична сочна уста, усмихнати устни, дълга вълниста кестенява коса и високо, стройно тяло, което може да накара всеки мъж да падне на колене пред нея. Наблюдавам как се движи през залата. Бедрата й се поклащат в роклята с цвят на розов захарен памук.

— Защо, по дяволите, си я поканила? — пита Дрю.

— Не съм я канила. Джулиан е в борда. Не знаех, че ще се появят.

Джулиан е мъжът й. Десет години по-голям от нея и около десет пъти по-богат от всеки от нас.

— Мислех, че са в Европа.

— Върнаха се миналата седмица.

Когато Розалин стига до нас, Александра и Дрю застават пред мен. Като охрана. Розалин се усмихва с онази ослепителна усмивка, която познавах така добре.

— Александра, Дрю. Радвам се да ви видя. Колко време мина?

— Недостатъчно. Крайно недостатъчно — отговаря Александра с измамна усмивка.

Това е Кучката в апогея си. За света, Александра е изискана дама, но под повърхността кипи такова силно чувство да брани хората, които обича — ще си прибере косата на опашка, ще си махне обеците и ще смаже всеки, който представлява опасност за неин близък човек. Тук трябва да спомена, че Александра поддържа и старателно подхранва дълбоката си неприязън към бившата ми.

Не знаех, че Розалин се чука с друг до момента, в който ме заряза. Много е болезнено да те метнат на тротоара от кола в движение. Но когато разбрах, че се е чукала с друг през цялото време, това ме съсипа, смаза ме, уби ме. Дни и месеци след това Дрю беше този, който ми помогна да изляза от дупката. Напиваше ме, винаги ми осигуряваше нещо за чукане. Но Лекси… беше човекът, пред когото плачех. Не ме е срам да си призная, че плаках. Мисля, че е напълно в реда на нещата да отрониш някоя и друга сълза, след като някой ти е разпорил гърдите, извадил е сърцето ти и го е настъргал на ренде. Като картоф.

Дрю не остава по-назад:

— Четох, че в Европа имало доста случаи на листероза. Изглежда сте се отървали. Много жалко.

Усмивката на Розалин не помръдва, сякаш не чува почти неприкритата обида.

— Да, Европа много ни хареса. Каква култура, каква история. Но Джулиан искаше да се върнем за малко. Ще останем до пролетта.

Поотделно Дрю и Александра са в състояние да метнат доста силни вербални бомби по опонента си. Виждал си ги в действие. Но когато са заедно? Това е екип, който ще засрами и професионални шампиони по борба.

Гласът на Александра е тих, почти шепти:

— Не искам точно аз да ти го казвам… е, всъщност нямам нищо против да ти го кажа. Чух, че съпругът ти Джулиан има разгорещена сексуална връзка със секретарката си. — Докосва челото си с пръст. — Или детегледачката ли беше?

— Аз пък чух, че чука и двете — добавя Дрю.

Но самоконтролът на Розалин не помръдва. Преди си мислех, че това е едно от хубавите й качества — признак на зрялост и изтънченост. Но сега я гледам и разбирам, че тази жена е просто… безчувствена. Дразнещо пасивна.

— Е, мъжете обичат разнообразието — въздъхва сладко тя.

— Това няма как да го знам — контрира я Александра.

— Аз знам — признава Дрю. — Но пък аз не съм полагал клетва да загърбя всички останали.

Тя скръства ръце като монахиня и казва:

— Отказала съм се да се занимавам и да давам ухо на случайните сексуални игри на Джулиан. Докато аз съм жената, при която се прибира вечер, това не ми е проблем.

Дрю започва да се дразни, че не може да изкопчи никаква реакция от Розалин. Тя просто не реагира на грубите му думи. Понякога Дрю изпитва болно чувство на задоволство да докара някого до ръба и после леко да го бутне зад него. Ето защо започва да копае по-дълбоко:

Докато не разбере, че ледената кутия, която наричаш вагина, не си струва прекалено високата цена дори да се прибира, камо ли да я отваря. Ето точно тук може да се появи проблем.

Розалин се смее меко:

— Винаги си ме удивявал с цветущия си език, Дрю.

Още един рунд, спечелен от Степфордската съпруга.

— Радвам се, че се видяхме. Сега ме извинете — казва Розалин и ей така, просто ги подминава и застава до мен.

Прокарвам ръка през косата си и се обръщам лице в лице с жената, която за малко да ме погуби. Гледа ме нежно, със съчувствие. Така, както медицинска сестра гледа възстановяващ се от тежка болест пациент.

— Здравей, Матю.

Решен съм да й покажа, че съм заровил всичко случило се между нас.

— Розалин.

— Изглеждаш страхотно.

— Благодаря. Ти пък никак не си се променила — казвам сухо и хладно.

Странно е да говоря пак с нея. След всички тези години. Особено след всички тези години. Няма привличане, няма омраза, никаква емоция. Никаква. Изпитвам само известно съжаление, че не мога да се върна назад във времето и да пребия младия Матю заради глупостта му. И затова че е бил толкова сляп. А Розалин? За мен това е просто някаква жена, която навремето съм познавал… всъщност, която никога не съм познавал. Макар че съм запознат с всяка извивка на тялото й, за мен тя е напълно непозната.

— Значи имаш син? — питам.

Пропуснах ли да кажа? Да, Розалин не чукаше само мен. Напомпаха я. Почти съм сигурен, че това е бил първоначалният й план. Като кралското семейство — наследникът и резервното колело? Аз бях резервното колело, в случай че не може да се докопа до Джулиан. За мой късмет неговият сперматозоид успя пръв да пробие окото на бика.

— Да, Конрад — усмихва се тя. Горкото дете. — В пансион в Швейцария е.

Започвам да смятам.

— Пансион? Не е ли на около шест?

— Другия месец става на шест. — Вероятно изглеждам тотално шокиран, защото тя добавя: — Много е важно детето от малко да започне само да гради живота си. И именно училището ще му помогне да го направи.

Кимам. Няма нужда да обяснявам защо тази крайно болна философия не си струва дори да бъде дискутирана.

— Да, разбира се, че училището ще му помогне.

Точно се каня да прекратя разговора, когато Джулиан Улфи идва с едри крачки към нас. Изглежда доста прилично. Висок, но слаб, с руса коса, по която не личат белите косми. Много бяла кожа. Напомня ми на нацист. Не знам защо.

— Розалин, искам да те запозная с някого. — И тук ме забелязва. — Здрасти, Фишър.

Не подава ръка, а аз със сигурност никога няма да се здрависам с тоя.

— Джулиан — кимам.

Розалин и Джулиан са нагледен пример и обяснение защо хората имат нужда от хоби. Ако единствената ти страст са парите, винаги ще бъдеш нещастно човешко същество. И в крайна сметка хобито ти ще поразсее нещастието ти и може би няма да се държиш идиотски с хората.

— Извинявай, че ти я вземам. За кой ли път — смее се той, защото това е представата му за шега.

И макар че размяната на реплики е женска игра, ако иска да си играем, нямам нищо против предизвикателството.

— Не, вземи я, че започна да ми натежава на ръцете. Благодаря за услугата.

Смехът му секва, погледът му изтрезнява, а Розалин докосва ръката ми:

— Радвам се, че те видях, Матю.

Веднага щом двамата изчезват, Дрю застава до мен:

— Обзалагам се, че сега разбираш какъв късмет извади, че се спаси от този куршум.

— Нямаш представа колко съм щастлив.

— Добре ли си? — пита и ме сръгва леко с лакът.

Погледни добре, запомни този момент. Мъже като Дрю и мен никога няма да си кажат повече от това. Можем да прекараме целия ден заедно, без да си кажем и една дума за важните неща, които се случват в живота ни. Не са нужни думи, защото когато стане напечено, ние сме един до друг, в единия ъгъл на боксовия ринг.

— Да, добре съм — уверявам го. — Ти го каза — избегнах куршума.

Заставаме пак до Александра и по изражението му вече знам, че се кани да пита дали може да си ходи. Но секунди след това Дрю избира нова стратегия и се усмихва лукаво.

— Хей, виж. Скуики е тук.

— Кой? — пита Александра.

Дрю сочи с чашата си с вино и обяснява:

— Къдравата брюнетка в синя рокля до бара.

Лекси накланя глава и се заглежда.

— Това е… Алисън Брадфорд.

— За мен винаги ще си остане Скуики — казва Дрю.

— Защо я наричаш така?

Вече клатя глава и се подсмихвам. Александра не биваше да пита.

— Когато свършва, квичи като прасе. Скуик. Скуик.

— Моля?

Дрю започва да обяснява съвсем спокойно и научно.

— Като гумена играчка на куче. — Вдига ръка, отваря я и я затваря няколко пъти. Действието е придружено със: — Скуик, скуик, скуик, скуиииик. Така беше на седемнадесет, но не знам дали това състояние се преодолява с годините.

— Откъде знаеш? — пита Александра с погнуса. — Кога си правил секс с Алисън Брадфорд?

Дрю поглежда към тавана и се опитва да си спомни.

— Втората година в гимназията. Това беше в онези мрачни дни, след като загубихме мача срещу „Свети Бартоломей“. Не мога да кажа, че това е най-голямото ми падение, продиктувано от липса на друго под ръка, но беше доста близко.

Лекси извръща глава.

— Каква гнусотия. Забрави. Не искам да знам.

Ако има нещо, което Кучката да не може по никакъв начин да понесе, това са подробните разкази на брат й за сексуалните му подвизи.

Именно затова той продължава:

— Освен това прави онова гнусно нещо с езика си.

Александра стиска здраво очи.

— Добре, стига. Знаеш ли какво? Ако ще се държиш така, заминавай. Ако искаш да ме оставиш в миг, в който имам нужда от подкрепата ти…

Грешка. Никога не трябваше да му казва, че може да си ходи.

Дрю се усмихва с ослепителна усмивка, оставя чашата си, целува я по бузата и казва:

— Ти си най-добрата сестричка на всички времена. Чао. — После се обръща към мен и пита: — Идваш ли, или какво?

На харизан кон зъбите не се броят… както и не се търсят недостатъци на пътеката към свободата.

— Страхотно парти, Лекс. До скоро.

Тръгвам след Дрю към вратата. И ако се обърнеш към другия край на залата, ще забележиш как Розалин ме проследява с поглед.