Ема Чейс
Опитомени (6)

Глава 6

След като избягахме от благотворителната вечеря, с Дрю тръгнахме към един бар. В крайна сметка, Дрю тръгва с една дългокрака чернокоса съдийка, която имала нужда от утеха и сексуално лечение след загубата на някакво дело. Пия бавно бирата си и маркирам няколко перспективни обекта, но никоя не може да ме мотивира да стана и да се занимавам със свалки.

По пътя за нас се изкушавам да наруша тридневното правило и да се обадя на Делорес.

Какво е това ли? Не знаеш какво е тридневното правило? Слушай и се учи. Три дни са идеалното време да изчакаш, преди да се обадиш на жена, с която вече си излизал. Не е важно в коя категория е. Независимо дали си я чукал или не, не набираш номера й до третия ден. Така показваш, че ти си този, който държи нещата под контрол. И така поддържаш интереса й. Караш я да мисли за теб. През първия ден вероятно си спомня детайли от срещата ви. На втория ден вече се надява да й се обадиш и се пита дали и на теб ти е било така добре, както и на нея. На третия ден — магическия ден, точно вече започва да губи надежда, че телефонът й някога ще звънне. Започва да се пита какво не е било наред, дали не е разбрала правилно сигналите ти. И тогава — БАМ! Обаждането ти е като балсам за ушите й, настроението й се оправя и е щастлива.

През деня се сещах за Ди около… доста пъти. И всеки път се усмихвах. Откритото й чувство за хумор, прямотата й… как танцува… пиърсинга на зърното й. Но телефонът ми остава в джоба. Защото тридневното правило никога няма да бъде нарушено.

 

 

Идва събота вечер и както винаги излизам с Джак и Дрю. Решаваме да отидем в някакъв нов клуб, най-популярното за тази седмица място. Клубът е голям. Преди трябва да е било склад, но са хвърлили доста усилия да го направят добре. Точно в сърцето на пренаселения Манхатън. Има ужасно много народ — тяло до тяло. Игла да хвърлиш, не може да падне. Освен това опашката се вие чак зад ъгъла. Сядаме в едно сепаре, където вече са се настанили пет прелестни холандки, тръгнали на морско пътешествие до Америка. Амстердам е луд град. Содом и Гомор на нашето време. Тези момичета от Амстердам, които са прекарали в морето цели три седмици, ще са трудни за насита. Дори и за нас.

Проправям си път през масата от плът към бара и се опитвам да привлека вниманието на бармана. Минутка след това, някой ме удря отзад. Поглеждам през рамо и виждам червенокосо момиче, не по-високо от Снуки. Очите й са полузатворени и се клатушка на високите си обувки.

— Тебе те познавам — казва. — Ти си оня, с когото спах преди две седмици. Имаш мотор.

Знаех си, че ми се струва позната. И името й е… някакво модерно беше… Рики… Реми…

Нейната също толкова ниска, но доста по-трезва приятелка слага ръка около рамото й:

— Хайде, Райли, забрави го.

Райли. Близко бях.

— Така и не ми се обади — цупи се тя. — Идиот.

Тук му е мястото да го кажа: аз съм за пълно равноправие между половете в областта на свалките. И за равен шанс. Не бива да се подценяват качествата на една жена само защото иска нов и различен партньор с честотата, с която го правят мъжете. Такива жени не бива да се обиждат, не бива да се наричат с грозни епитети като „курва“ или „боклук“. От друга страна, момичетата трябва да спрат да го играят жертви и да ти вменяват чувство за вина. Ако ти кажа, че ме интересуваш само за тази вечер, как така изведнъж се оказва, че аз съм идиот, след като наистина не можеш да ме заинтригуваш за повече от една нощ? Слушай какво ти казва един мъж. Не си мисли, че зад думите ни има някакво скрито значение. Мъжете не си падат по тези неща. Истинският живот не е романтична комедия за домакини. Не бива да имаш такива очаквания.

Все пак, когато едно момиче се чувства използвано, винаги в устата ми остава неприятен горчив вкус.

— Не говори така, бейби. Прекарахме добре. Нито ти, нито аз искахме повече. И аз никога не съм казал, че ще се обадя.

Все едно че говоря на глуха. Почвам да се изнервям. Очите на Райли се отместват встрани и казва:

— Внимавай с тоя. Играч е.

— Благодаря за предупреждението.

Въпреки ужасния шум от синтезаторите, веднага разпознавам този глас. Затварям очи, обръщам се, отварям ги и виждам Делорес Уорън, застанала зад гърба ми.

— Не си изненадан, нали?

Райли изчезва от полезрението и мислите ми и веднага оглеждам облеклото на Ди за тази вечер. Русата й коса е боядисана на лилави и сини кичури. Електриковосиньо потниче много над пъпа. Едва покрива гърдите й. Полата й е… всъщност това са само ресни. Синьо и виолетово. Ботуши до средата на глезена. От онези пухените. Всеки милиметър от разголеното й тяло е покрит с глитер и цялата свети като голям диамант.

Тя се усмихва закачливо.

— Здравей, Бог. Аз съм Ди.

Дори не се опитвам да прикрия щастието си, че я виждам.

— Здрасти. Какво става. Оставих ти съобщение днес на мобилния.

Днес беше ден Три. Но Ди очевидно е от онези жени, които имат имунитет към Правилото. Тя се обръща с лице към бара, но отговаря достатъчно високо, за да я чуя.

— Знам.

— Защо не ми се обади?

Тя клати глава в ритъма на музиката, свива рамене и казва:

— Мислех, че просто го правиш от любезност.

— Никога не правя нищо от любезност — казвам и соча с палец към Райли. — Както сама се убеди.

Не целувам ничий задник, освен ако момичето не ме помоли, а духам само когато издишам дима от цигарата си.

На няколко метра от нас някакъв с мазна гелирана коса, бяла тениска и джинси, прилепнали по тялото вика:

— Ей, Ди, побързай с напитките.

Има два вида бруклинци — от една страна, има либерални богати транспланти, които искат да се потопят и слеят с градския живот и които се опитват да реставрират старите си исторически сгради до предишния им блясък; от друга, има и такива умници с тежък акцент, които си мечтаят да станат нещо или някой и са гледали „Добри момчета“] прекалено много пъти. Тоя тъп гъз е от втория вид.

— Кой е тоя? — питам и го соча с брадичка.

— Това е Мики.

— С него ли дойде?

— Не. Дойдох с няколко момичета от работа. Те са… тук някъде.

И тогава задавам по-важния въпрос:

— С него ли ще си тръгнеш?

— Вероятно.

И тази единствена дума е като шамар през лицето ми.

Ди се навежда към бармана, за да изкрещи поръчката си. Когато се изправя, заставам плътно до нея, за да не се налага да викам и казвам:

— Можеш много по-добре от това, Ди.

Тя ме поглежда в очите. Изражението й е същото като в онзи миг в апартамента й — тъга и копнеж. Сякаш се предава.

— Може би не искам по-добре.

Не би следвало да е така. Цели се към луната. Дори и да не я стигнеш, ще спиш сред звездите. Така казваше майка ми. Космосът не е за всеки. Аз съм по-скоро от тези, които обичат да са си на земята. Здраво стъпили.

Мнението на една жена за себе си е като отражение в изкривено огледало, от онези, пред които се заливаш от смях. Начинът, по който ги вижда един мъж, е винаги по-точен.

— Много грешиш.

— Майк е… с него е елементарно. Лесно.

Усмихвам се.

— Ако търсиш лесно, аз съм човекът. Никой не е по-лесен от мен.

Тя се смее, а аз заставам така, че да блокирам гледката й към безполезната твар. Далеч от очите, далеч от сърцето, нали? Тогава питам нежно:

— Кога мога да те видя?

Устните й се извиват леко нагоре.

— Сега нали ме виждаш?

— Искам да те видя на предварително уговорено място. По възможност с по-малко дрехи.

Ди поглежда към облеклото си:

— По-малко от това? Това е рисковано. Може да ме арестуват за непристойно поведение. — Непристойното поведение винаги е предисловие за голяма забава след това.

Барманът носи напитките й. Тя взема таблата и ми казва:

— Мисля, че е лоша идея да се виждаме втори път. Лоша е и за двама ни.

— Пак грешиш.

Тя се усмихва меко.

— Чао, Матю.

И тръгва. Аз викам след нея:

— Хей, Ди. — Тя се обръща. — И следващия път му кажи сам да си вземе шибаните напитки.

Тя кима, задържа погледа си в очите ми, пак кима и изчезва в тълпата.

Малко по-късно Дрю ми казва, че с Джак отиват на купон с холандките.

— Идваш ли? — пита. — Пусни котвата, гмурни се и поразгледай какво става долу.

Оглеждам дансинга и се опитвам да открия електриковосиньо.

— Не, ще поработя върху нещо тук. — Виждам Джак, застанал до вратата с петте момичета. Забавлява ги. — Ти коя ще чукаш?

— Момичето в средата ми се струва нетърпеливо като малко бобърче — смее се Дрю.

Знаех си. Смея се на свой ред и Дрю ме пита защо.

— И ти не намираш нищо странно във факта, че от пет скандинавки си избрал единствената кестенява?

Дрю усеща накъде бия.

— Благодаря, Зигмунд. Ако искам психоанализа, ще отида при добре платен и всъщност истински терапевт.

— Както кажеш, човече — смея се и го потупвам по гърба.

 

 

След като те си тръгват, решавам да отида в клуба, където предлагат танци в скута ти. Намира се точно зад ъгъла. На излизане забелязвам Ди на дансинга с Тони Сопрано-Младши и стомахът ми се обръща. Неговите куци, напълно лишени от ритъм маршови стъпки са в пълен контраст с нейните грациозни леки движения и за милионен път се питам какво, по дяволите, прави с него.

Намирам свободна маса и до мен веднага се настанява агресивна бъбрива блондинка в кашмирен пуловер с къс ръкав и кожена пола. Изглежда изобщо не забелязва, че не обръщам грам внимание на бълвоча, който се излива от устата и…

— … а аз казвам „Татко, наистина ли си мислиш, че мога да се фокусирам върху завършването с тази мизерна издръжка.“ — Продължава да говори с векове, докато едно тъмнокосо момиче минава край нас. — … Трейси, МИЛИ БОЖЕ. Не сме се виждали от толкова много време! Ела да си направим снимка. — Накланя главата си към Трейси и прави снимка с телефона си. — Това заминава директно в Инстаграм!

Но веднага щом Трейси се отдалечава от нас, русата изсъсква:

— Мразя я тая кучка.

Знаеш ли какво мразя аз? Мразя фалша. Хора, които се правят, че се харесват, а се мразят и в червата. Единственото фалшиво, което мисля, че мога да приема и оценя, са силиконовите подплънки в циците.

Започва сериозно да ми писва от компанията на това момиче, когато виждам Делорес — излиза от клуба и върви зад онзи италиански нещастник. Решен съм да не пропилявам нощта си, обръщам се към Блонди и питам:

— Искаш ли да се махаме оттук?

Лицето й грейва.

— Мислех, че никога няма да попиташ.