Ема Чейс
Опитомени (20)

Глава 20

По-късно, когато слънцето е залязло и чаршафите на леглото ми са фантастично намачкани и скупчени в единия край, след много нашепнати трескави: „Обичам те“, „Липсваше ми“ и „Никога не ме напускай пак!“, след много стонове и викове, успявам да събера сили да стана.

Не е лесно. Ди е гола в леглото ми, устните й са подпухнали след изтощителна употреба. Косата й е рошава. Стоя с боксерки в ръка и просто я гледам.

— Господи, красива си.

И когато се усмихва, знам, че ми вярва. Протяга ръка и казва:

— Тогава не отивай, остани при мен в леглото.

— Това е всичко, което искам, да се върна при нея в леглото. Но не мога. Няма да се бавя. Само ще видя дали Дрю е жив. Това е мъжки устав и не може да се нарушава. Какъв приятел съм, ако не отида да проверя дали не се е обесил в дрешника си?

— Тогава би бил човек, който иска да направи едно добро на света — като го отърве от едно зло.

После забелязва фотоапарата на нощното ми шкафче. Върти го в ръката си и захапва устни.

— Мисля, че ще запълня времето, като си правя забранени за малолетни селфита. С твоя апарат. Когато се върнеш, можем да ги промием заедно.

Позволявам си да се порадвам на видението, което изниква в съзнанието ми — същото, което се надявам да видя после на снимките.

И й подавам още две филмови ленти. В случай че не й стигнат.

Целувам я бавно за довиждане и принуждавам краката си да тръгнат към вратата. Точно преди да изляза, тя вика от спалнята:

— Матю?

Спирам и обръщам глава.

— Обичам те.

И както след всеки път, когато казваше тези думи днес, така и сега, на лицето ми се появява глуповата усмивка. Връщам се до леглото и пак я целувам.

— Никога няма да се отегча да чувам тези думи от теб. Само казвам.

Тя се усмихва доволно.

— Не се бави.

И се улавям, че бягам към мотора. Само за да стигна до Дрю по-бързо и да се върна при нея.

Пред апартамента на Дрю не се случва нищо ново. Блъскам по вратата, тишина. След малко — Бам. Питам дали все още диша — Бам.

Въздъхвам и слагам ръка на дръжката.

Време е за крути мерки. Даже отдавна беше време, ако трябва да съм честен.

— Копеле, вземи се стегни. Бъди мъж. Каквото и да е станало между теб и Кейт, както и да си прецакал нещата, нищо няма да се оправи само. Просто стани, излез и се изправи лице в лице с нея. Време е.

Никакъв отговор.

Опитвам пак.

— Познавам те от години, от рождение, но никога не ми е минавало през ума, че си такава страхлива пичка. Невъобразим женчо, страхливец. Нали осъзнаваш, че тотално разваляш имиджа си в моите очи?

Нищо.

— Хайде, Дрю, отвори вратата. Когато се случиха онези неща с мен и Розалин, ти беше до мен. Помниш ли? Позволи ми… да… да ти помогна сега.

Блъскам по вратата така, както бих му блъскал физиономията.

— Добре, както кажеш. Утре идвам пак. Става ли?

Бам.

Вратата вибрира от удара на топката и знам, че ме е чул.

Поклащам глава и тръгвам към асансьора, защото, когато се върна утре, няма да бъда сам. Наистина не искам да го правя, но минава вече седмица. И той не ми дава друг избор.

Време е за ядреното оръжие.

Излизам от фоайето на сградата, изваждам телефона си и набирам.

Тя вдига след второто позвъняване.

— Здрасти, Александра.

Александра надушва всичко. От километри. Като всяка майка. Ето защо казва, че звуча по-добре от онази нощ и пита дали с Делорес сме се сдобрили.

— Всъщност да. С Ди всичко е наред. Страхотно е. И така и ще си остане. Но не се обаждам по този повод.

Тя мълчи и чака да й обясня.

— Може ли да се видим утре след работа пред апартамента на Дрю?

Тя казва, че Дрю е болен. Вероятно това е чула от баща си.

— Той има нужда от… това, което правиш най-добре, Лекс. Не мисля, че се е залостил заради грип.

А останалото, както казват хората, е вече история.

Сега вече разполагаш с пълната история. Онова, което не си видял или разбрал преди, отговорите на някои въпроси, които може да не са ти давали покой.

Ако става дума за съвет, малко съм поизчерпан в момента — няма кой знае какво повече да се казва. Но като за финал:

Животът е кратък. Диво и безразсъдно препускане. Не се опитвай да удряш спирачката, не анализирай прекалено много, не се опитвай да го контролираш. Ако извадиш късмет, както се случи с мен, ще намериш идеалната си половинка, човек, който ще седи до теб и ще държи ръката ти на всеки завой, на всяко подскачане нагоре и падане надолу.

А завоите, отскачанията и паданията правят живота забавен.