Ема Чейс
Опитомени (15)

Глава 15

След като разказва всяка подробност, Били настоява Делорес да отиде да види как е Кейт — изглежда я е оставил в окаяно състояние. Ди грабва палтото си и ме поглежда от вратата и с поглед ме моли да му правя компания, докато я няма.

Кимам, тя ми се усмихва с благодарност и си тръгва.

И ме оставя насаме с Били Бой.

Не е зле да го играя домакин, но все пак това е апартаментът на братовчедка му и той се чувства у дома си. Поне знае къде е пиенето. Веднага щом вратата се затваря, той отива в кухнята и се връща с бутилка водка, две бири и две чаши за шот.

Сяда на дивана и слага атрибутите, иначе известни в речника ми като на път да се превърна в пияно лайно, и прави два шота. После бута единия към мен и веднага обръща своя. Докато изпия първия, той вече си налива трети.

Въздъхва и се заглежда в масата. Без да ме поглежда, казва със съвсем информативен тон:

— Ти правиш Ди щастлива. Тя винаги е имала ужасен вкус, винаги е избирала само боклуци. Обикновено си пада по задници. Но ти… ти не ми изглеждаш такъв. Струваш ми се добро момче.

Отварям бирата си.

— Обичам да мисля за себе си като за почтен човек. И тя също ме прави щастлив.

Той кима и ме поглежда.

— Заслужава си. Искам да кажа, че си заслужава да минеш през този ад, на който вероятно ще те подложи, ако не го е направила все още. Делорес може да бъде истински хемороид на задника, но това е така, защото много са я наранявали. Доверявала се е на неподходящите хора. Но тя… тя умее да обича… дълбоко. И дава всичко, на което е способна. Ако ти позволи да влезеш в сърцето и, никога няма да те разочарова.

— Знам, че си заслужава — смея се. — И работя по въпроса да ме пусне в сърцето си.

Били отпива дълга глътка от бирата си.

— Добре. Това е добре.

После ми предлага още един шот, но аз клатя глава и той го изпива.

— Пич, знам, че не ме познаваш, но се надявам да си честен с мен. Има ли нещо между Кейт и Еванс?

Думите увисват във въздуха и аз предпазливо питам:

— Кейт казала ли ти е, че има нещо между тях?

Той пак отпива от бирата и клати глава.

— Не. Просто имам такова усещане. Винаги намира повод да го спомене. Или я ядосва в офиса, или и помага. Или е направил нещо брилянтно и му се възхищава.

Не обичам да лъжа в такива ситуации. Възпитан съм да се отнасям с хората така, както искам те да се отнасят с мен. От друга страна, Дрю е най-добрият ми приятел. И макар че Били не е лошо момче, ако ще защитавам някого, това няма да е Били.

— Кейт не е от момичетата, които изневеряват, Били. Така поне изглежда.

— Не е. Поне никога не е била такава.

— А Дрю не е от мъжете, които го развяват из компанията. Това е едно от правилата в живота му. Никога не го е нарушавал.

Той се обляга и изведнъж изглежда облекчен от думите ми. После казва:

— Много кофти.

— Разделите винаги са кофти — съгласявам се.

— Тази ми е първата. Кейт и аз… заедно сме от… откакто се помним. От петнадесетгодишни. Тя е моята първа… моето първо всичко. И мислех, че ще бъде моето последно всичко. Само моя, само за мен.

Кимам и го оставям да говори.

— Но през последните няколко години сякаш всеки дърпа другия назад. Мисля, че никога няма да спра да я обичам. Но не е същото. Не е достатъчно. Ние… не си пасваме… не е като преди. Нещата са разместени, раздалечени.

— Това се случва много често. Хората се променят.

— Да. — Отпива пак. — Но въпреки това ти се взема акъла, нали? И боли.

После става по-лесно.

Седим мълчаливо няколко минути. Задушевният ни разговор май се изчерпа. Вземам дистанционното и го питам:

— Искаш ли да гледаш „Хищникът“?

Разбира се. Никога не съм го гледал.

— Този филм ще промени живота ти — усмихвам се широко.

 

 

След няколко часа Делорес се прибира в апартамента си. Аз съм полузаспал на стола, а Били е припаднал от пиене на дивана.

Бутилката с водка е празна. Отишла е точно по предназначение.

Ди изритва обувките си с въздишка. И после ме вижда. И е изненадана?

— Ти още ли си тук?

— Не трябваше ли?

— Не, не няма проблем.

Тя мята едно одеяло върху братовчед си, прибира косата му назад като майка, която гали болното си и изгарящо от температура дете. После минава край мен и се прибира в спалнята си. Тръгвам след нея.

— Как е Кейт?

Делорес съблича тоалета, с който беше на партито. Дрехите падат на пода. Тя не си прави труда да ги вдигне. Остава само по малки бикини с леопардови шарки и сутиен без презрамки в същата гама.

— Кейт е ужасно разстроена. Наранена. Били й е казал някои доста грозни и груби неща. И сега се чувства виновна. Защото той изкарваше парите, докато тя учеше и сега се чувства виновна, че няма да може да върне услугата. И се мрази.

Започва да съблича сутиена си и се обръща с гръб към мен. Поглежда ме чак след като облича червената си тениска с надпис Philly’s.

— Благодаря ти, че остана с него, Матю.

— Няма защо да ми благодариш. Защо да не остана?

Тя въздъхва, но в раменете й усещам ужасно напрежение.

— Много съм уморена.

Започвам да си разкопчавам ризата, за да си легнем заедно. Не се каня да я чукам, макар че след количеството алкохол, което Били погълна, няма да се събуди дори ако до ухото му се провеждаше секс фестивал. Но и не очаквам да чуя това, което Ди ми казва:

— Можеш да си ходиш вече.

— Моля? — Пръстите ми замръзват на копчето.

— Казах благодаря, уморена съм и вече можеш да си ходиш. Лицето й е изопнато, очите мъртви. Като на манекен във витрина.

Правя крачка към нея и се опитвам да я успокоя. Дори преглъщам обидата от отношението й.

— Ди, знам, че си разстроена…

— Или просто не те искам тук, Матю. — Думите й изплющяват във въздуха като камшик. — Може би просто искам да съм сама.

И да, в случай че се чудиш, точно това е гневното ми лице — очи, пълни с адреналин, стиснати челюсти, свити устни. Ядосан съм от думите и, от начина, по който гледа на мен или по-скоро отказва да ме види без мрачния облак на миналото и да виси със страшна сила над връзката ни.

— Не, не искаш да си сама. Просто си изплашена. Гледаш Кейт и братовчед си и си казваш, че не искаш никога да изпитваш подобна болка.

Тя бавно пляска с ръце. С целия сарказъм, на който е способна.

— Страхотно разкритие. Брилянтна дедукция. Ако не ти потръгне в банкерството, забрави за еротичните танци. Направо скачай в психотерапията.

Пъхам пръсти в косата си и се опитвам да овладея гнева, който ме кара да набия юмрук в стената на спалнята и.

— Тоя номер да ме гониш, когато ти скимне започва да остарява, Делорес.

— Е, вратата е там — казва и сочи. — Иди си намери нещо ново и по-забавно. Неизтъркано.

Гласът ми е тих, но яростта се усеща във всеки звук:

— Идеята е добра. Точно това мисля да направя.

Обръщам се и тръгвам към шибаната врата.

Минавам през хола, слагам ръка на дръжката и спирам. Защото тя очаква точно това. Очаква да се откажа. От нея.

От нас.

Ди първо ще удари и после ще обяви началото на войната. Никога няма да рискува да я ударят, преди да е замахнала. Винаги да е с един удар напред.

Знам го. Както знам, че последното нещо, което иска, е да си отида.

И да я оставя сама.

Ръката ми пуска дръжката и тръгвам целеустремено към спалнята. Тя е седнала на ръба на леглото с изправен вдървен гръбнак и гледа в другата посока.

— Няма да ходя никъде. Искаш да крещиш? Не ми пречиш. Крещи. Искаш да удариш нещо? Мога да понеса няколко удара. Искаш да не ми говориш? Добре. Но няма да ходя никъде.

Сядам на леглото и си събувам обувките. Дрехите ми политат към пода секунди след тях. Ди се мушка под завивките и изключва осветлението, но стаята не е съвсем тъмна, вече е почти утро. Виждам силуета и. Лежи по гръб и гледа в тавана.

Не събувам боксерките си. Лягам до нея. В мига, в който главата ми докосва възглавницата, тя се приближава до мен, притиска тяло до моето и обляга глава на ръката ми.

— Радвам се, че не тръгна.

Увивам ръце около нея и я притеглям към себе и. Главата и е вече върху гърдите ми, ръката на корема ми, краката и са усукани около моите.

— Какво да правя утре? — прошепва. — Денят на благодарността е. С Кейт и Били трябваше да ходим да ядем пържоли някъде.

— Пържоли? — питам изненадано.

— Всички ядат пуйка, а аз мразя да правя това, което правят всички.

Не мога да не се засмея.

— Не искам да избирам между двамата. Очертава се по-тежко отколкото предполагах. Никой от двамата не бива да е сам и се чувства самотен. — Ди вдига глава и ме поглежда в очите: — Ако Стивън и Александра някога се скарат, с кого би избрал да прекараш деня?

Приглаждам косата и назад и отговарям по възможно най-безполезния начин.

— Не знам.

Тя пак ляга на гърдите ми и й казвам:

— Не се налага да избираш. Можеш просто да не отидеш нито с единия, нито с другия. Ела с мен на партито в родителите на Дрю.

— Не, не мога да направя такова нещо.

Всъщност само опитах, не вярвах да се съгласи.

Предлагам алтернатива:

— Братовчед ти няма да се събуди с часове. А когато стане, няма да иска да яде пържоли. Обади се на Кейт, излезте за обед, после се прибери и изведи Били за късен обяд или ранна вечеря.

— Но така и двамата ще са сами поне половината ден.

— Ди, те са големи хора. Ще се справят сами. Кой знае, утре пък може и да се сдобрят.

— Не вярвам — казва меко тя. — И може би така е най-добре.

Братовчед ти каза долу-горе същото.

Тя целува леко гърдите ми. Сладка малка целувка.

— Просто е тъжно. Краят на цяла една епоха.

Притискам я. Ди накланя глава и ме поглежда:

— Матю, тези няколко седмици с теб… ти и аз… — Тя спира и облизва устните си. — Аз… аз… наистина се радвам, че остана тази нощ.

— И аз.

След няколко минути дишането й се успокоява и решавам, че е заспала. Докато.

— Само… не ме наранявай… моля те — казва съвсем тихо.

Прокарвам ръка през косата й и я стискам в прегръдката си:

— Никога, Делорес. Обещавам.

Това са последните ни думи, преди да заспим.

 

 

Рано на следващата сутрин Ди се събужда колкото да ме целуне за довиждане. Минавам край Били — пълен мъртвец. Прибирам се у дома за дълъг душ. После отивам с мотора в родителите на Дрю, за традиционното събиране за празника.

Обичайните заподозрени са тук — Джон и Ани, Стивън и Александра, Джордж, майка ми и баща ми. Здрависвам се с всички и отивам в задния двор, където виждам Дрю и Маккензи на същата люлка везна, на която се люлеехме ние като деца. Боже, струва ми се, че оттогава са минали векове.

Въпреки че изглеждат погълнати от сериозен разговор, решавам да се присъединя към тях. Дрю казва на Маккензи, че съм тук и тя скача от люлката и се хвърля в ръцете ми, сякаш не ме е виждала от месеци. Прегръщам я силно и дълго, а тя ме стиска през врата с малките си ръчички.

После я пускам и отивам при Дрю.

— К’во става, копеле? Рано си тръгна снощи. Не се върна на партито.

— Не ми се седеше. Ходих в салона да потичам и си легнах — казва и свива рамене.

Хм. Такова нещо е крайно необичайно за Дрю и се чудя дали няма нещо общо с гадното му отношение към Били и Кейт на партито.

— Ти с Делорес ли остана? — пита Дрю.

— Да, с нея, Кейт и Били — казвам предпазливо, колкото да пробвам водата. — Тоя може да ми оближе гъза — отговаря кисело и клати глава.

Маккензи се приближава до нас и носи буркан с доларови банкноти. Дрю пуска един долар. Това е Бурканчето за мръсни думи — изобретение на Александра, за да контролира изразните ни средства, когато Маккензи е край нас. Не мога да отрека, че това е вече доста тежка форма на истерия от страна на Лекси, както и сериозна заплаха за живота ми.

— Не е чак толкова зле.

— Той е идиот. И ме дразни — казва Дрю и веднага губи още долар.

Мисля, че го прави нарочно. Ако го нямаше буркана, нямаше да псува толкова често. Нещо като извратена и изкривена психология — да покаже на сестра си, че не може да му заповядва какво да прави и че не може да го контролира.

Може би се питаш защо не съм му казал, че Кейт и Били са скъсали? Отговорът е елементарен: мъжете не клюкарстват. Ние не говорим за такива неща. Особено за отношенията между другите хора. Това е елементарната истина.

Освен това, ако Дрю разбере, че са скъсали, ще се залепи за Кейт. Защото всички знаят, че зарязаните момичета са сочни плодове, които висят на най-ниските клони и всеки минал под клона мъж може да ги откъсне. Без да се налага да подскача. Мисля, че Дрю ще получи несправедливо предимство в борбата между половете. А той няма нужда от такова предимство.

И последно, хората се разделят, но много често след има-няма два дни и пак се събират. Независимо от думите на Ди, че този път е окончателно и че връзката им била като морга, Били изглеждаше смазан от загубата. Имам усещането, че ще се опита да си я върне, преди да се сложи край на тази история, ако изобщо има край.

Така че няма смисъл да подхранвам надеждите му, докато не стане ясно за какво става дума.

— Какво става с теб и Делорес? — пита той.

— Виждаме се. Много е печена — усмихвам се.

— Предполагам си я заковал?

Не ми става хубаво. Знам, че Дрю не го казва, с цел да покаже неуважение към нея, но Ди не е случайно момиче. И когато го чувам да говори така, наистина ми звучи като липса на уважение.

— Не е точно това, Дрю.

— И какво е, ако не е това, Матю? Не си излизал с нас от седмици. Разбирам, че ако имаш нещо за чукане, не се налага да го търсиш навън. Но ако не е това, каква е работата?

Очаквам Маккензи да приближи с Буркана, но тя не го прави. Може би този път не е чула.

Опитвам се да накарам Дрю да разбере, но той никога не е бил влюбен. В никого, освен в самия себе си. И сега започвам да се питам дали изобщо е способен на някакви чувства към жена.

— Тя е… различна. Трудно ми е да ти обясня. Ние… говорим. В смисъл… разговаряме. И аз… мисля за нея. В мига, в който я оставя у тях, и вече нямам търпение да я видя отново. Тя просто ме… изумява. Ще ми са да можеш да разбереш.

— Нагазил си в много опасна територия, пич. Погледни Стивън, виж през какво минава милият човечец. Тази пътека води към Тъмната страна на силата. Винаги сме си казвали, че няма да позволим някоя да ни отведе в Тъмната страна. Сигурен ли си в това, което ми казваш?

Продължавам да се усмихвам и казвам възможно най-близо до гласа на Дарт Вейдър:

— Ти просто не познаваш Тъмната страна, Дрю.

 

 

Този обяд определено бие няколко рекорда и влиза в аналите на историята. Или в скрапбук, ако някой от семействата си правеше такъв. Ако фотоапаратът ми беше подръка, щях да документирам за поколенията цялата ужасяваща и в същото време смешна ситуация, която се разигра след интерпретацията на Маккензи. И ако лазерните очи на Александра не бяха заковани в Дрю, а в мен, знам, че никак нямаше да ми се струва смешно. После се смях с глас през целия път към нас.

Преди да се прибера, спирам да сипя бензин и се обаждам на Делорес да видя как е минал денят й.

— По-добре отколкото очаквах — казва. — Но дали ще е възможно да дойда при теб тази вечер? Братовчед ми канализира чувствата си в музика. И макар че обичам да го слушам да пее, ако трябва да чуя още една песен за разбитото му сърце, хранителното ни натравяне ще изглежда като мижаво хълцане.

— Разбира се — смея се в слушалката. — Ще бъда в нас след около тридесет минути. Ела, когато искаш. — И тук решавам да направя една огромна стъпка напред в развоя на връзката ни. — Знаеш ли, мога да изкарам един резервен ключ за теб. Да си го имаш в случай на нужда… ако искаш.

Тя не казва нищо, мълчи, а аз започвам да се изнервям.

— Това би било прекрасно — казва след малко.

И наистина е прекрасно.