Ема Чейс
Опитомени (12)

Глава 12

В петък вечерта има изложба в една от любимите ми галерии „Агора“. За висшето общество в Ню Йорк любовта към изкуството може да се сравни с любовта на мажоретките към спорта. Нещата често опират до почесване на егото и шлифоване на статута и много рядко до любов към спорта. В нашия случай към изкуството.

Аз обаче обичам почти всички форми на изкуството. Мога да оценя красива картина, интересна скулптура. Мога да мина и без някои прояви на съвременното изкуство — пикаенето в буркан не влиза в представите ми за гениалност.

Минавам да взема Ди в седем, но съм оставил мотора у дома. Делорес ми каза, че ще облича рокля, така че няма да й е удобно да се вози на мотор. Предполагам, че ще е по-добре да вземем такси.

Когато отваря вратата, онемявам. И гледам. Устата ми е отворена и най-вероятно и ми текат лиги.

Роклята е без ръкави. И къса. Прекрасните й дълги крака са на показ. Върху пищните й гърди има ярки сини и зелени геометрични форми на точки. Същите покриват и долната част на роклята. Коремът и останалата част от тялото й е покрит с тънък прозрачен черен плат като тюл. Никога не съм виждал такава рокля — самото физическо изражение на еротиката и сексуалността.

Когато най-сетне успявам да си затворя устата, се сещам да й подам големия букет червени рози.

Защо ли? Защото съм галантен мъж.

Ди изглежда трогната. И благодарна. Държи букета в едната си ръка, а другата прокарва по ревера на черното ми сако, после по корема и накрая свива длан около пениса ми.

Неочаквано приятна изненада.

— Красиви са. Благодаря — прошепва, докато гали пениса ми и притиска червените си като ягода устни към моите.

Когато се отдръпва от мен, казвам:

— Безценното неувяхващо изкуство нещо започва да не ме влече кой знае колко. Да си останем у дома, а?

— О, не. Тази рокля трябва да бъде показана. Заслужава внимание. А и ти си прекалено секси в този костюм, за да си седиш у дома.

Не, нямам намерение да споря с нея.

 

 

За разлика от изложбите в големите музеи, частните галерии създават по-топла и интимна атмосфера. Макар че са отворени за широката публика, обикновено присъстват само сериозни бизнесмени, които имат намерение да купуват. Виното и скъпите ордьоври, поднесени от красиви момчета в елегантни униформи и бели ръкавици, имат едно-единствено предназначение — да гъделичкат изтънчените вкусове именно на такива гости.

С Ди си вземаме по чаша вино и тръгваме да разглеждаме фотографиите и картините. Подът на галерията е от естествено дърво, стените са чисто бели, а осветлението е силно и с акцент върху всяко едно произведение. Гостите са пръснати из лабиринта от зали и на висок глас изразяват претенциозното си мнение със сложни думи, които и те не разбират. С Делорес сме сами в една от малките зали. По стените са пръснати ярки платна с различни размери и тематика.

— Коя ти харесва най-много? — питам.

— Защо? Да не мислиш да купуваш?

Цените не са написани, но от опит знам, че всяка една картина е поне няколко десетки хиляди долара.

— Обмислям го в момента.

Но има причина да й задам такъв въпрос.

Изкуството е нещо много лично. Почти подсъзнателно. Това е като да разбереш с какви боксерки обича да ходи един мъж, дали не предпочита прашки, какъв цвят е бельото му, или пък ходи гол в панталоните. Предпочитанията ти към изкуството говорят томове за характера и нрава ти.

Ди спира пред една картина — бяла ферма на висок хълм, огненочервено-оранжево небе.

— Кейти би харесала тази.

— Защо мислиш така?

— Много е изчистена. Уютна и безопасна. Но небето… има нещо диво в него.

Посочвам една картина на отсрещната стена.

— Дрю би харесал тази.

— Защото е картина на гола жена?

— Да. — Смея се. — И… защото е точно гола жена и нищо повече, не претендира да е нещо друго. Не е цвете като вагина или вагина като цвете. Просто си е вагина. Независимо дали нещата ни харесват или не, това не ги прави различни. Просто Дрю е фен на директния подход.

— А на теб коя ти харесва? — пита тя.

Без да се замислям, соча една картина на Джаксън Полък, която не се продава. Петна и спирали в най-различни цветове на черен фон. Ди се приближава и я разглежда по-отблизо.

— Колкото и да я гледам никога не остарява — казвам. — Всеки път откривам по нещо ново. Което ме връща към първоначалния ми въпрос — коя харесваш ти?

Тя отваря малката си черна чантичка и вади телефона си. Отваря галерията и търси нещо сред снимките.

— Ето, тази ми е любимата — казва и ми подава телефона си.

Поглеждам екрана.

— Това е периодичната таблица.

— За мен е шедьовър — свива рамене. — Хармонична. Добре организирана. Нещата са навързани, в зависимост едно от друго.

— Нали някои от елементите са нестабилни?

— Разбира се — усмихва се тя. — Но таблицата ти казва кои са нестабилните. Никакви изненади. Никакви разочарования.

Ето точно това е Делорес. Сериозен химик с предпазни очила и бяла престилка през деня, диво момиче с тяло посипано с глитер през нощта. Иска вълнения, иска приключения, спонтанност, но една голяма част от нея, тази част, с която са се подигравали прекалено много задници, копнее за сигурност. Откровеност. Истина.

Искам да й дам всички тези неща. Искам да бъда нейната бърза въртележка, нейното безразсъдно приключение. И искам да бъда нейният защитник. Нейният импресионист и нейната периодична таблица.

 

 

По-късно повечето от гостите започват да се трупат в главната зала на галерията. Ди отива в тоалетната, а аз съм се загледал в една скулптура и се чудя какво за бога е това — или е някаква бездънна пещера, или е блатно чудовище. Не я забелязвам, докато не застава зад гърба ми и започва да говори:

— Мисля да го купя за музикалната си стая. Има някаква вдъхновяваща енергия, не мислиш ли?

Розалин. Облечена в бежова рокля без презрамки. Косата й е прибрана. Всеки кичур на мястото си. Разбира се.

И се усмихва. На мен. Както се усмихва паяк на муха.

Не мисля, че може да ме вдъхнови. По-скоро да ме обърка. Самото то не се знае какво е.

Може би, защото иска да бъде това, каквото ти искаш да бъде?

Сваля ме, буквално е готова да си съблече роклята.

— Все още ли се занимаваш с фотография, Матю?

— Да, занимавам се.

— Спомняш ли си онзи път, когато ходи в Бризи Пойнт? — пита и се смее меко. — Беше се напил и апаратът ти влезе в употреба.

Знам за кой ден говори. Бяхме млади и безгрижни и се напихме с евтино вино и се опивахме един от друг. Но не мога да погледна с мило чувство и носталгия на нито един спомен от времето, прекарано с нея. Ако отвориш една кутия бяла боя и капнеш само една капка черна, боята в цялата кутия ще се замърси, ще стане сива.

Спомените, които би трябвало да означават много за всеки един човек — звездните нощи, първата голяма любов… за мен са грозни и ми се повдига от тях. Защото нищо не е било истинско. От самото начало е било една огромна лъжа.

Преди да отговоря, Делорес вече е до мен и ме държи спокойно за ръката.

— Има картини дори в тоалетните. Как ли се чувстват тези художници? Картините им са закачени в известна галерия… само че в кенефа.

Лицето на Розалин се вкиселява и сгърчва, но след няма и секунда възвръща самообладанието си и слага маската на любезността.

— Здравейте. Аз съм Розалин Дюбоа Карингтън Улфи. А вие сте?

— Аз съм Ди.

— Ди коя?

— Просто Ди.

— С Матю колеги ли сте?

Ди се смее.

— Приличам ли на жена, която се занимава с банкови дела?

— Не… не бих казала. Никак даже. — Очите на Розалин се плъзгат по роклята на Ди и гласът й става като на най-обикновена пасивноагресивна кучка — точно каквато я мразя най-много. Всъщност не понасям това отношение в никоя жена, а в тази тук най-малко. — Роклята ви е… прекалено… дръзка… за подобна професия. Не всяка жена би имала смелостта… да облече нещо толкова необикновено.

Сега вече сериозно се катери по шибаните ми нерви. Изкушавам се да кажа нещо, но не го правя. Защо ли? Защото никой боксьор не иска треньорът му да се намесва в средата на рунда. А Ди е добър боксьор. Няма спор в това, както вече всички знаем.

Тя може да се пребори за позицията си.

И го прави: усмихва се сладко, но усещам как наточва зъби.

— Много мил комплимент. Благодаря. А твоята рокля е толкова… бежова.

Розалин приглажда скромно роклята си и казва:

— Хората казват, че по-малкото си струва повече.

Ди я поглежда в очите.

— А понякога по-малкото е… просто по-малко.

Ди изчаква секунда бомбата да гръмне в лицето на Розалин, обръща се към мен и казва:

— Обичам тази песен. Искаш ли да танцуваме?

Инструменталната песен се носи из цялото помещение. Песента е „Незабравима“ на Нат Кинг Кол.

Розалин се усмихва и с търпелив майчински тон обяснява, сякаш Ди е петгодишна:

— Скъпа, това е музика за фон. Никой не танцува на такива мероприятия.

— Животът е кратък. Никога не пропускам възможността да потанцувам на хубава песен. Какво ще кажеш, Матю?

Вземам ръката и, целувам я нежно. Господи, колко се гордея с нея.

— Винаги бих танцувал с теб. Независимо от мястото и повода.

И я повеждам към средата на дансинга. Когато минава покрай Розалин, Ди прошепва:

— Щастлива съм, че се запознахме, скъпа. Та-дам!

Обгръщам я и започвам да танцувам бавен фокстрот. Ди следва стъпките ми без никакви усилие.

— Майчице, ти си по-добър и от Фред Астер. Не знаех, че можеш да танцуваш така.

— Имам разнородни таланти.

— Знам, вярвай ми — усмихва се тя, но очите й се плъзват в посока към Розалин. — И такааааа… всяка жена, с която ме запознаваш досега се оказва кучка. Това като тенденция ли се очертава?

Замислям се.

— Не, тази беше последната кучка.

— Бивша приятелка или нещо такова?

Нито един мъж не бива да разказва на жена, която обича как друга жена го е изиграла и го е превърнала в маймуна. Неловко е, унизително е. Затова мъжете блокират такива въпроси и веднага обръщат темата към нашите велики победи и няколкодневни секс фестивали.

— Или нещо такова. Защо питаш?

— Имам чувството, че се опитва с поглед да пререже гърлото ми.

Обръщам се тактично така, че двете да не се гледат, но Ди продължава по темата.

— Красива е. Като модел на Виктория Сикрет.

— Не може да ти стъпи на малкия пръст.

И тук тя спира да танцува. Просто заковава на място. Прелестното й лице е смес от обида, съмнение и… дори омраза.

— Не прави така.

— Как?

— Не ми пробутвай колежански приказки, сякаш съм някое момиче, което току-що си срещнал в бара. Кажи ми, че я мразиш, кажи ми, че искаш да я чукаш, ще го понеса. Но поне когато казваш нещо, нека е истината. Бъди тук с мен, бъди… истински.

Права е. Напълно права. Рефлексът е реакция на тялото без участие на мозъка. Просто действа по своя си схема, без грам мисъл. Не съм свикнал да виждам Ди несигурна и разколебана в качествата си. И категорично не исках да продължаваме разговора за Розалин, ето защо казах първото, което достигна до устните ми. Без да помисля. Без да го вярвам.

А Ди заслужава много повече от това.

— Съжалявам… — Придърпвам я към себе си и танцуваме. Сега вече по-бавно.

Ди обляга лицето си на бузата ми. Целувам ушлето й и прошепвам:

— Исках да кажа, че е красива, но само отвън. А ти… ти си диамант. Чист… перфектен… откъдето и да го погледнеш.

Тя ме поглежда и усмивката се връща на лицето й. А аз? Аз се чувствам като властелин на света.

— Това ми хареса много повече.

Прокарвам длан по ръката й, по рамото, под косата, по врата й. И я целувам нежно. Меко. Обожавам устните й. Падам на колене пред езика й. Влажна, прекрасна целувка. От онези целувки, които те карат да забравиш, че си на публично място, а ако по някаква случайност се сетиш, не ти пука, че всички те гледат.

Когато песента свършва с целувката ни, Делорес облизва устни и казва:

— Да се махаме оттук.

Страхотна идея.

 

 

Когато се прибираме в апартамента ми, Делорес събува високите си обувки, една по една. Те падат на пода с глух шум. После тръгва право към стереото.

— Искаш ли вино? — питам.

Очите й минават като гребло по тялото ми.

— Не съм жадна за вино.

Докато си играе с копчетата си, аз се притискам към нея отзад, прокарвам устни по врата й, и пръсти по тялото й. Следващата песен е „Демони“ на Imagine Dragons. Ди натиска копчето за повторение на песента и се обръща към мен.

— Харесвам тази песен — казва.

— Харесвам тази рокля.

Тя се обръща с лице към мен. Дъхът й гъделичка ухото ми, докато шепне:

— Това, което е под нея, ще ти хареса много повече.

После бавно съблича сакото ми по раменете, през ръцете и го пуска на пода. Улавям устните й в моите, а тя бързо разкопчава ризата ми. Ръцете й се плъзгат по гърдите ми, бута ме леко назад и без думи ме насочва към дивана. Сядам и очаквам да дойде при мен.

Но това не се случва. Стои права пред мен.

И огънят в очите й. Гладът в очите й. Сърцето ми ще се пръсне. Тя взема фотоапарата ми от масата, кляка между разтворените ми колене и ми го подава с жест, с какъвто се прави предложение.

— Снимай ме, Матю.

Дишам тежко. Пенисът ми пулсира и боли от болезненото очакване. Да я гледам, да я докосвам, и да, да я снимам.

Малко или много всеки мъж иска да бъде порнозвезда. Искам да кажа… честно, можеш ли да се сетиш за по-удобен и приятен начин да си изкарваш прехраната? „Дисни“ може и да е най-щастливото място на света, но Силиконовата долина е мястото, където се сбъдват мечтите на всеки мъж. Именно направените при домашни условия порно касети и снимки позволяват на мъжете… и на жените… да вкусят малко от тази фантазия. Да изживеят и запаметят (не за поколенията) най-еротичните си преживявания.

Ако това е прекалено диво и извратено за вкуса ти, можеш да прескочиш следващите няколко страници.

Ди се усмихва и аз вземам апарата от ръцете й. Проверявам дали е зареден, дали има достатъчно пози, а тя се изправя и започва бавно да люлее бедра в ритъма на музиката. Очите й са затворени, клати глава, когато се върти в кръг русо-ягодовите й кичури се разперват като ветрило на гърба й.

И изглежда толкова… свободна. Толкова изумително неограничена от нищо.

Дъхът ми спира.

Ръцете ми нетърпеливо улавят мига. Клик. Клик. Клик.

Тя извива ръце назад, гърдите й се притискат в предната част на роклята и сваля ципа. После, без да бърза, я пуска по тялото си.

Черен сутиен без презрамки с яркосин кант в комплект с бикините. Гърдите й се виждат през прозрачната материя. Виждам дори любимата си играчка — блестящото диамантче на пиърсинга й.

Роклята е хвърлена на пода. Облизвам внезапно изсъхналите си усти, нагласям фокуса на апарата и снимам.

Клик. Клик.

Дланите й се плъзват по бедрата, галят корема й, обгръщат гърдите й така, както искам да ги обхвана и аз.

Клик. Клик.

— Ела тук, Ди — казвам с натежал глас.

И тя всъщност… идва. Когато застава достатъчни близо, я притеглям върху мен, хващам косата й в юмрук, а с другата ръка мачкам твърдото й дупе.

Ръцете й са на колана ми и след секунди вече дърпа надолу панталоните заедно с боксерките. Хващам Ди с една ръка, апарата в другата и се спускам на колене. Усещам материята на бикините й като крило на пеперуда до пулсиращия ми пенис. Но не е така мека като кожата й.

Слагам я да легне по гръб, отмествам се назад и махам почти несъществуващите бикини от тялото й, без да откъсвам очи от нея. Дърпам бюстието й, което се пори от двете страни, но това не ме спира.

— Ще ти купя ново.

Ди едва кима.

Гола, красива и очакваща. Вземам фотоапарата.

Клик. Клик. Клик.

Оставям го и покривам тялото й с моето. Цялото ми внимание е върху изключително красивите й гърди. С една ръка стискам гърдата й и засмуквам зърното на другата. Обожавам го, обичам го, боготворя го с език. Ди извиква името ми. Звукът е изумителна смесица… симфония от болка и удоволствие.

После продължавам с другото зърно.

— Харесваш ли гърдите ми, Матю?

Потърквам розовото връхче с език и казвам:

— Обожавам ги. Съвършени са. Мога да правя това цяла нощ.

— Обичаш ли да ги лижеш?

— Да.

— Да ги щипеш?

— Да.

— Да ги смучеш?

— Мамка му, да.

— Искаш ли да ги чукаш, Матю?

Желанието нагорещява до бяло така или иначе вече готовия ми да се пръсне пенис. Думите й ме карат да вия, защото си представям как чукам тези гърди от секундата, в която ги видях.

— Да. — Буквално й се моля. — Господи, искам.

Тя се усмихва съблазнително. Тяло и лице на ангел с дяволски желания. Готова и искаща.

И аз искам.

Делорес се плъзга под мен и намества лицето си под пулсиращата ми ерекция и ме поема във великолепната влага на устата си. До топките. Влизам чак до гърлото й. Тя бавно излиза назад и оставя тежка мокра следа по пениса ми.

Заставам на колене. Ди ляга между краката ми. Гърдите й се изсипват от дланите й. Слага ги точно под пениса ми. Сядам назад, без да опирам тежестта си в нея, а я поемам само с мускулите на краката си. Тя притиска гърдите си около пениса ми и размазва лепкавата влага.

Очите ми се затварят и се оставям на изумителната сензация.

— Чукай ме.

— Хей, това е моята реплика — казва тя с усмивка.

Искам да се движа бясно, да намеря онзи рай, който знам, че съществува и чака само да бъде намерен и достигнат.

Но успявам да се контролирам и го правя бавно. Оставям се на нея. Отварям очи и гледам във вълшебството на нейните. Тя движи гърдите си нагоре, после надолу. И пак нагоре…

Усещането… Исусе… никога не съм очаквал, че ще е толкова хубаво.

Започвам да се движа между гърдите й. В началото бавно, но с всяка секунда все по-бързо. Дишам насечено, сърцето ми се опитва да излезе през гръдния кош.

— Вземи апарата, Матю. Искам да видя тези снимки. После.

Въздухът ми съска между зъбите. Грабвам фотоапарата и снимам.

Клик. Клик.

Но не снимам пениса си, който се движи между гърдите и. Това няма да го забравя никога. Ще остане като гравиран в мозъка ми кадър.

Клик. Клик.

Снимам устните й.

Клик. Клик.

Мокрия и търсещ език.

Клик.

Кехлибарените и очи.

Клик. Клик.

Горящи от напрежение и… доверие.

Клик. Клик. Клик.

Ето това искам да имам за вечни времена.

Защото извън този миг, извън страстта и един към друг, Делорес не може да ми се довери. Не напълно. Все още не.

Иска. Надява се, че си заслужавам. Но съмнението все още жужи в съзнанието й и брани сърцето й и не й разрешава да ми се довери изцяло.

Не знам какви белези носи в сърцето си. Не знам през какво е минала, за да вдигне такава стена около себе си. Ще чакам, докато е готова да ми покаже. Ще се опитвам да я убеждавам, че съм един от малкото избрани, че съм единственият избран, на когото може напълно да вярва.

Защото Делорес може да изисква повече усилия и чакане, но си заслужава.

Но точно сега тялото й вярва в това, в което съзнанието отрича да повярва: че никога няма да я засегна дълбоко, че я искам, че я желая повече от всяка жена преди нея.

Че ще боготворя всяка частичка нея. От тялото й, от съзнанието й, от сърцето й. Докато ми позволява и доколкото ми позволи.

Пенисът ми се плъзга между гърдите й в стабилен подлудяващ ритъм. Тогава тя вдига глава и засмуква главичката ми, докъдето може да стигне.

Кълна се, мога да се разплача от щастие.

Екстаз. Чист и неподправен. Раздира ме на две. Простенвам името й и свършвам толкова силно, че усещам оргазма си в костния си мозък.

Ди поглъща всяка капка и се усмихва палаво:

— Ето колко съм била жадна.

Падам до нея. Краката ми са омекнали, не ме държат. Опитвам се да възстановя дишането си.

След минутка мълчание, Ди пита:

— Успях ли да те убия?

Смея се.

— Близо бях. Но това беше много по-добро от всяка предишна представа за рая.

Придърпвам я към себе си, притискам я към гръдния си кош. Телата ни са потни и лепкави. Усещането е нечовешко.

— Изумително.

— Да, знам — смее се тя.

— Но ще става все по-добре.

— Наистина? — пита и ме гледа в очите.

Усмихвам се и кимам.

— Наистина. Защото… — Вдигам я и я слагам така, че да обкрачи гърдите ми. Сладкото й пиче е само на сантиметри от устата ми. После й подавам камерата.

… защото сега е твой ред.