Ема Чейс
Опитомени (17)

Глава 17

Мамка му!

Половин час след като тя си отива, псувам, крача из апартамента и ритам каквото ми падне. И ме е яд на целия свят.

Най-вече ме е яд на себе си, че допуснах нещата да стигнат дотам, че да загубя търпението си. И предимно затова че си позволих да се влюбя в Ди. И защо се самонаказвам, защо си причинявам сам всичко това? Никаква логика за самия мен.

Бесен съм на Делорес. Не затова че не ми се довери, а че дори не се опита да повярва поне мъничко в мен. Не си помръдна пръста. Затова че не счита, че връзката ни си струва. Затова че ме смята за прекалено голям риск и това, след като й показах по всички възможни начини, че не съм.

Освен това съм бесен на Дрю. Все още не знам защо. Може би наистина е отрязал Кейт както Ди твърди? И ако го е направил, това вече е кретенска постъпка. Всъщност съм му ядосан, че я е чукал. Как така е пристъпил собственото си безценно правило да не чука нищо в компанията? Има си причина това правило да седи закачено в мозъка му. Това е причината. Защото Дрю е като камикадзе с един тон динамит около кръста си. Не стига, че си реже главата, ами наранява и стотици хора около него.

И най-вече съм ядосан, че Дрю не вдига шибания телефон и не мога да разбера какво се е случило.

— Дяволите да го вземат!

Мъжете не са по приказките. Телефоните не са необходимост за нас. Освен когато искаме да се разберем къде да се чакаме и как е свършил някой мач. Но сега за първи път искам да говоря с него и той е безследно изчезнал. Обаждам се на Ерин, секретарката му, която е все още в офиса. Казва ми, че се е прибрал у дома болен. Вероятно грип.

Не е ли страхотно!

Да им го набутам на всичките! Пускам телефона, грабвам ключовете и подкарвам към апартамента му, за да чуя верния вариант от устата му. Или да го изкарам през задника му, ако трябва.

Но когато заставам пред вратата, той не ми отваря.

Блъскам за тринадесети или четиринадесети път.

— Дрю, отвори шибаната врата. Какво за бога стана днес? Дрю?

Нищо. Ослушвам се и се опитвам да доловя някакъв шум, но отвътре се чува… само тишина. Никакви стъпки, никакво скърцане на дивана. Има вероятност изобщо да не си е у дома. Което означава, че нямам късмет.

Излизам от сградата. Дишам тежко. Качвам се на мотора и подкарвам бързо, рязко. Може би това не е най-добрата идея за момента, но не се спирам. Минавам през тунела и се качвам на магистралата, където трафикът е по-спокоен.

Вятърът духа толкова силно, леден и груб. Лицето ми става безчувствено за секунди. Но това е хубаво. Защото да не чувстваш нищо е много по-хубаво отколкото да чувстваш загубата. На това, което аз и Ди имахме. И на всичко, което можехме да имаме.

Карам часове. Опитвам се да не мисля за чувствата си, да я пусна да си отиде от живота ми. Да забравя за днес… и за всичките четири седмици преди днес.

 

 

Паркирам мотора в гаража и ставам от седалката заледен и скован. До този момент не бях осъзнал, че през цялото време докато съм карал, съм се надявал да я заваря тук. Че е разбрала каква голяма грешка е направила и се е върнала да се извини и да ми се моли. Особено да ми се моли. Тази част ми харесва най-много.

Но нея я няма.

И разочарованието ме смазва.

И продължава да ме мачка, когато минавам през пропуснатите си обаждания и виждам, че нито едно от тях не е от нея.

Но не се изкушавам да й се обадя.

Ядосан съм й, липсва ми, но няма да се обадя. Няма да я гоня. Не и този път. И никога повече, ако изобщо всичко това има някакво продължение.

Дрю също не ми се е обадил. Едва ще дочакам да го видя на работа утре, за да разбера какво е станало и най-вероятно ще се наложи да му изкъртя мутрата. Поне ще се почувствам по-добре.

Не се притеснявай, няма да го повредя. Макар че не се боксира като мен, Дрю може да се погрижи за себе си. Не е някакво отпуснато леке. И за разлика от връзката ми с Ди, приятелството ми с Дрю ще оцелее. Няколко шамара между приятели са нищо.

Нямам апетит и пропускам вечерята. Вземам си душ и падам на леглото. Гол и мокър. Но когато носът ми се заравя във възглавницата, цялото легло започва да мирише на нея. На кожата и, на косата и — на подправки и сладост. На ябълки и канела.

И гърдите ми се свиват от болка.

Вместо да стана и да се преместя на дивана, както е редно да направя в този случай, аз притискам възглавницата към гърдите си, увивам се плътно в чаршафите, завивам се със спомена за нея. И заспивам.

Жалък съм, казваш?

Да, знам.

 

 

Във вторник сутринта някак се завличам до работа. Чувствам се като лайно, макар че спах почти непробудно. И чувам за грандиозното шоу, което Били Уорън изнесъл за Кейт, и се питам дали не са се събрали. Когато става дума за грандиозни жестове, публичната серенада и фоайе, пълно с цветя определено бие всичко. Но ако Кейт се е събрала с Били, какво й дреме за Дрю и какво мисли той за нея?

През целия кошмарен ден чакам Дрю да се появи. Това не се случва. Дали наистина е болен? Или това, което се е случило между Кейт и него и вероятността след това да се е върнала при бившия си го е ударила по-силно отколкото би си признал?

Прекарвам по-голямата част от времето в размисъл по този въпрос, за да не мисля за Делорес, но съзнанието ми се връща към нея при всяка възможност.

Много и ужасно болезнени мисли.

Къде е? Как се чувства? Има ли някакъв шанс да се чувства така зле, както се чувствам аз?

Ерин ме вика в офиса си, вика и Стивън, и Джак и ни моли да покриваме Дрю, докато го няма. Клиентите му са разглезени почти толкова, колкото е самият Дрю. Освен това започват да полудяват, ако не е наблизо да им държи ръката.

Макар че в момента мисля, че е лайняна глава, вземам двама от клиентите му, защото не искам да прецака напълно кариерата си.

Допълнителното натоварване е добре дошло — денят минава много по-бързо. След работа отивам да тренирам и буквално смазвам мускулите си от умора.

Защото точно това правят повечето мъже, когато ги боли — самонаказват се. Или ако става дума за разгонения ти и отчаян за една свирка шеф — наранява всички около себе си.

След това отивам пак до апартамента на Дрю. Сега съм много по-спокоен. Той пак не ми отваря, но чувам телевизора. Струва ми се, че гледа „Водещият: Легендата за Рон Бургунди“.

Блъскам по вратата:

— Отваряй бе, чекиджия.

Единственият отговор е ревът на Секс Пантерата от филма. Чукам пак:

— Хайде, копеле, отваряй. Не си единственият с проблеми.

Пак не отговаря и започвам сериозно да се тревожа.

— Дрю, дай някакъв знак, че си тук. Иначе започвам да си мисля, че умираш и ще извикам бърза помощ и полицията.

Минава минута, после още една. И точно се каня да вадя телефона, чувам някакво блъскане по вратата. Сякаш е метнал нещо по нея. Може би топка за бейзбол?

Бам!

— Дрю, това ти ли беше?

Бам.

— Искаш ли да разбия вратата?

Бам… Бам.

Замислям се и питам, за да съм сигурен, че съм го разбрал добре:

— Значи ако е един път е да, ако е два пъти — не?

Бам.

Предполагам, че шибаната система трябва да проработи. Поне засега. Сядам и облягам гръб на вратата му. И говоря. И задавам въпроси, на които да може да ми отговаря с да или не. Чувствам се като пълен идиот. Като тийнейджър във филм на ужасите, който комуникира с някой от отвъдното и е забравил, че такива комуникации никога не завършват добре.

— Ерин каза, че си й писал. Наистина ли имаш грип?

Бам.

— Беше ли с Кейт миналия уикенд?

Бам.

— Беше ли така хубаво както си представяше?

Бам… Бам.

— Може и да се подведеш от този отговор, но аз не.

— Било е по-хубаво?

Следва многозначителна пауза.

Бам.

— Държа ли се лошо с нея след това?

Бам. Бам.

Не, Кейт наистина не е разбрала. Но после следва:

— Бам.

И да, и не. Дрю се е държал с нея гадно, но вярвам, че има основателна причина. Продължавам нататък.

— Делорес скъса с мен. Заради начина, по който си се отнесъл с Кейт. А аз наистина си бях паднал, човече. Аз… се влюбих в нея. — Гласът ми става по-силен и по-раздразнен. — Изобщо пука ли ти? Съжаляваш ли поне мъничко?

Следва още една пауза и…

Бам.

Макар че ми е особено драго да чуя, че съжалява и страда, това никак не ми помага. А най-важното е, че Дрю не е причината за раздялата ни. За всичко сме виновни аз и Ди. Нейният отказ да ми се довери и моят отказ да продължавам да се боря да заслужа доверието и.

Не знам какво е казал Дрю на Кейт, но очевидно той страда. Затова му казвам истината:

— Не си виновен ти за това, което стана между нас. Имахме… проблеми. Мислех си, че ще мога да изведа и двама ни през трудностите… но очевидно тя не го искаше така, както исках аз. И знаеш какво става в такива случаи.

Бам.

— Тук ли ще останеш за вечни времена?

Бам. Бам.

— Имаш ли нужда от нещо? Мога ли да направя нещо за теб?

Бам. Бам.

— Искаш ли да дойда утре пак?

Следва тишина. Предполагам обмисля. После:

Бам.

 

 

Връщам се в апартамента и не правя нищо. Гледам телевизия. Лицето ми има едно-единствено изражение: увиснали надолу устни. Докато прехвърлям каналите, попадам на една от онези безкрайно дълги реклами за най-добрите рок песни на осемдесетте. „Още една нощ“ на Фил Колинс. Това е онази част от песента, където се чуди дали да се обади на момичето.

И съм като в кошмарен филм на ужасите — сякаш шибаният телевизор може да прочете мислите ми. Гледам телефона си. И мисля.

Гледам го като джедай и се мъча да го накарам да звънне.

Звънни бе, копеле!

Вземам телефона и бавно набирам девет от десетте цифри на телефона на Ди.

И следващата част от песента ми напомня, че може да не е сама.

Мятам телефона, сякаш е нажежено желязо. Заравям глава във възглавницата и вия в нея.

Песента в рекламата се сменя. Фил Колинс пее за онзи мъж, който има да казва толкова много неща на момичето си, но тя не иска да се обърне и да го чуе. Не му позволява да ги каже.

Знаеш ли, Фил Колинс трябва да е минал през някакъв ад заради някоя пичка, за да напише такива песни.

Пея с него… защото нали сега сме само аз и ти и ти няма да кажеш на никого. Освен това песента е доста добра.

Аха, виж ти, „Тотално затъмнение на сърцето“ и Бони Тейлър завършват фиестата „Защо-не-си-теглиш-куршума-още-сега“ в осемнадесет брилянтни песни.

Извинявай малко, ще отскоча да си прережа вените във ваната.