Ема Чейс
Опитомени (21)

Епилог

Шест месеца по-късно…

Лас Вегас, Невада, Сватбената зала на Елвис. Всъщност се нарича Сватбената зала, но понеже винаги има един, който много прилича на Елвис, за повечето хора е известна като Сватбената зала на Елвис. Чакаме в съседната стаичка и сме заобиколени от фотографи, които от години снимат сватбите на всякакви знаменитости.

Минаха шест месеца от първата ни целувка в дискотеката. Може би си мислиш, че е прекалено рано? Може би си мислиш, че сме луди. Но за мен и Ди?

Лудостта е всъщност нещо доста нормално. Сега да ти кажа как се прави предложение за брак.

— Господин Фишър, моля легнете — крещи сестрата, но не й обръщам внимание.

Баси нещастието.

Вместо вечеря в любимия ресторант на Ди, някак си се оказах по болнична пижама, на носилка в спешното. Единственото, което можеше тотално да съсипе всичко, би било, ако някоя крадлива медицинска сестра или някой бездомник бе гепил пръстена.

Сам направих дизайна. Пръстенът е изумителен. Диамант два карата, обграден със смарагди, рубини и сапфири. Цветен, уникален, като Ди. Сега остава само да й го дам.

Вадя панталоните си от найлоновата торбичка до леглото ми и намирам кутийката с пръстена в джоба си. Преди сестрата да успее да ме спре, вече спринтирам към чакалнята, където оставиха Делорес да чака. Вижда ме и скача на крака.

Стигам до нея и падам на едно коляно.

— Искам да принадлежиш на мен. И искам и аз да принадлежа на теб. Искам аз да съм повода за усмивката на лицето ти. Искам да прекарам остатъка от живота си, за да слушам лудите ти теории и да те уча каква е разликата между добър и лош филм. Искам, когато съм на осемдесет, да държа ръката ти, докато караме кънки. И обещавам да те обичам всеки миг от сега до тогава. Ще се омъжиш ли за мен, Делорес?

Да, това беше моето романтично предложение.

Ди не искаше да чакаме много след годежа, което за мен беше още по-добре. Как така защо? Защото започнахме лудо и досега не ни е минало, а става все по-добре. Така че, ето ни във Вегас — аз, Делорес, Дрю и Кейт за една бърза сватба и после едно бясно парти. Да сритаме задниците на пуританите.

Поглеждам в огледалото и оправям вратовръзката си, но нещо не се получава.

— Сигурен ли си? — пита Дрю зад мен. Облечен в смокинг, ушит от неговия шивач. Как иначе?

— Никога не съм бил по-сигурен.

Отказвам се от вратовръзката.

— О, майната и.

— Наистина ли си сигурен? Не е късно да се откажеш — казва Дрю.

— Прекалено е късно — усмихвам се.

Погледът му пада върху изкривената вратовръзка, пристъпва към мен и започва да я оправя — както баща и син преди абитуриентския бал. Когато я оправя по своите крайно високи стандарти, Дрю слага ръце на раменете ми, поглежда ме в очите и пита:

— Сигурен ли си? Наистина ли си сигурен?

Кейт се обажда сърдито зад гърба му.

— Дрю?

— Да, бебо?

— Сигурен е. Ако го попиташ още веднъж, никак няма да съм щастлива. А на теб не ти харесва, когато не съм щастлива.

Мисля, че скоро са гледали „Невероятният Хълк“.

Дрю кима, но в мига, в който Кейт обръща гръб, той пита само с устни: Сигурен ли си? Наистина ли?

Смея се. Защото съм сигурен.

И защото никога не бях и сънувал, че ще дойде ден, в който да видя как една жена може да го накара да млъкне и да го уплаши само с половин изречение.

Нима не е същото с всички ни?

Оправям ръкавелите си точно когато Ди влиза и тръгва до мен. Очите й греят с топло нежно щастие. Облечена е в бяла рокля, само дантела, много къса. И е качена на много високи обувки. Бебешко синьо. Ягодовочервената й коса е прибрана встрани и дългият до раменете воал е като ореол около лицето й. Закрепен е с малка диамантена тиара.

— За какво мислиш? — пита ме тя.

Увивам ръка около кръста й и я придърпвам към себе си.

— Мислех си за първия път, когато ти се обадих по телефона. Не исках да си го призная, но тогава бях малко притеснен. А сега не съм.

Целувам я нежно по челото.

— И аз вече не съм притеснена.

Точно тогава двойните врати се отварят и Елвис влиза в стаята.

— Готови ли сме да започнем купона, деца мои?

Дрю заема мястото си до олтара и вратите пак се затварят. Пускат инструментална музика, предимно китара и вратата пак се отваря. Кейт влиза и застава под арката. С крайчето на окото си виждам огромната усмивка на Дрю, който следи всяко нейно движение. Намига й, а тя му отговаря с блестящата си усмивка.

И тогава вратата се отваря за последен път. Ди влиза под ръка с Елвис. Докато я ескортира по алеята, той пее „Не мога да спра да се влюбвам в теб“.

С Делорес заставаме един до друг хванати за ръце.

— Матю Фишър, вземаш ли Делорес Уорън за своя законна съпруга?

— Да.

— Обещаваш ли да не я оставяш Самотна ли си тази нощ и да не я третираш като Бясно куче — тук припява.

— Да.

— Обещаваш ли да си нейният Голям Теди и да я обичаш нежно и истински, докато смъртта ви раздели?

Слагам длан под брадичката на Ди:

— Винаги.

Ди се усмихва и очите й се насълзяват, докато плъзгам платинената халка на пръста й. Точно до годежния пръстен.

Тогава Елвис се обръща към нея:

— Делорес Съншайн Уорън, вземаш ли Матю Фишър за свой законен съпруг?

— Да. — Гласът й е ясен и сигурен.

— Обещаваш ли никога да не стъпваш върху Сините му велурени обувки и никога да не го оставяш Разтърсен?

— Да.

— Ще мислиш ли винаги за него, ще му показваш ли Чудото, което си ти, и ще поддържаш ли огъня на тази Изгаряща любов между вас, докато смъртта ви раздели?

— Да.

И след това слага халката на пръста ми. Елвис започва да говори с плътен авторитетен глас:

— По силата, дадена ми от щата Невада, ви обявявам за съпруг и съпруга. — Потупва ме по рамото. — Сега вече може да я целунеш.

Няма защо да ми се напомня. Притискам устни до нейните, тялото й е плътно опряно в моето. Изливам в тази целувка всяка капчица любов, вълнение и благодарност към нея. Не знам дали е удачно да се пускат езици на сватбена церемония, но невежеството ми по въпроса не ме спира.

Преди да успея да я вдигна, тя вече е скочила в ръцете ми и я понасям като в люлка. Кейт пляска възторжено и щастливо, а Дрю свири с два пръста в устата. После правим хиляди снимки, благодарим на Елвис и излизаме. Четиримата прекарваме нощта заедно. Смеем се и танцуваме, докато краката ни отказват да се движат.

Велики времена, най-красивите моменти.

А най-великото и красивото е, че това е само началото.