Ема Чейс
Опитомени (14)

Глава 14

През следващите дни и нощи с Делорес сме заедно буквално всяка вечер. Най-сетне тя се престрашава и полека се отваря за мен и ми разказва за предишните си гаджета. Не са кой знае колко много, както предполагам си помислил, но за сметка на това са безценни. Като за боксови круши.

Първо е онзи, който я напомпал и после я изритал.

Следва номер две, който се оказал по-голям отколкото й казал в началото. Искам да кажа десетина години по-голям. И женен. С дете.

Задник номер три — това е вече в колежа, й откраднал данните на банковата сметка, обрал и последния цент й издухал за Лас Вегас. Оставил й бележка, че имал сериозна зависимост към комара, която някак успял да прикрие през месеците, които прекарали заедно.

И следва задник номер четири — последният. Тоя мизерен сопол, който я ударил. Делорес каза, че се случило само веднъж, но за мен и един път е прекалено много. Тя отказа да ми каже как се казва, но кълна се, ако някога се докопам до някаква информация за него, ще ида в тях и ще изпотроша всеки кокал, всяка малка костица в ръката, с която й е посегнал.

После ще му счупя и другата. За всеки случай. Да помни.

О, да не забравя и историята с родителите й. Делорес каза, че били заедно доста време. Гореща лятна романтика, клетви, че е завинаги, вечната любов, която не се спира пред нищо. Докато майка й забременяла. Тогава баща й изведнъж се превърнал в дух и изчезнал. Никой никога не чул и дума от него.

Сега, когато знам за тази поредица от злополучни връзки, нещата ми се изясняват и има логика в мисленето й. Сега разбирам защо беше така неспокойна в началото, въпреки че ме харесваше. Именно! Защото ме харесваше.

Цяло чудо е, че ми има доверие. След всичко, което знам, никак не бих се изненадал, ако беше обърнала резбата.

Но… колкото и да ме вълнува известна част от тази перверзна фантазия, съм истински благодарен, че не го е направила.

 

 

Нощта преди Деня на благодарността е официално обявена за най-голямата дата в календара — задължително обикаляне по клубовете и напиване. Всяка година веднага след партито в офиса, Дрю, Джак и аз хукваме по клубовете и не се прибираме до изгрев-слънце. Това е традиция. Като пуйката, плънката и соса от червени боровинки.

Тук е време да призная, че така и не разбирам защо и кому е трябвало да разваля празника с червените боровинки. Това нещо е гнусно, отвратително и не се яде.

Както и да е, тази година решавам да поканя Ди с нас. Първо на партито в офиса и после на обиколка из баровете и клубовете. Не съм излизал с момчетата от две седмици. Понякога стават и такива работи. Когато някое от децата получи нова лъскава играчка за Коледа, последното нещо, което ще му мине през акъла, е да я изведе навън и да я даде на приятелите си да й се порадват и да си поиграят с нея. Детето си я пази, охранява я, залоства се с нея цяла зима и изкарва в хибернация до пролетта. Дори я слага под възглавницата си и спи с нея. После след две седмици може и да позволи на някой да я зърне или да я пипне. Не че Дрю или Джак ще пипат Ди, но мисля, че е време да я представя, да й дам възможност да се запознае с приятелите ми, пък и те да видят печеното ми гадже. Момичето, което играе дартс и билярд и не мрънка да си ходи точно когато веселбата е в разгара си.

Обаждам се на Ди отдолу и й казвам да слиза, за да не търся място за паркиране. Запалвам цигара и чакам. Когато излиза от сградата, не мога да не се усмихна доволно при вида на тоалета й. Черен сатенен панталон. Толкова тесен, че изглежда като нарисуван върху краката й. Жестоки розови обувки с огромен остър ток, тясна блуза в същия цвят и в ръка носи черно сако. Косата й е навита и прибрана високо. На врата й виси изящна огърлица. Пада точно над цепката между гърдите й.

— Красива огърлица — казвам и й подавам каската.

— Изкуствена от QVC.

Отбелязвам си: да купя на Делорес истинска. Мисълта за Ди, накичена в диаманти, обтяга устните… и панталоните ми.

Тя закопчава каската си, но не се качва веднага. Слага ръце на хълбока си, оглежда мотора замислено и казва:

— Какво ще кажеш аз да покарам до офиса ви?

— Ще кажа, че днес за съжаление нямаш късмет. Никога не се возя при жена. В случая зад жена.

Тя ме удря по главата, но каската омекотява удара.

— Тогава дай да се повозя сама. Само едно кръгче.

— Мммм… не. Не съм убеден, че можеш.

Ди се цупи.

— Карала ли си някога мотор? — питам с тежка въздишка.

— Не, но винаги съм искала.

— Е, и аз винаги съм искал да летя, но едва ли ще си облека костюм на катерач и ще се спусна по Емпайър Стейт Билдинг.

Тя прави крачка към мен и съблазнително търка ръце в гърдите ми.

— Хайде, моля те. Ще внимавам. И ще ти се отблагодаря. Истински. Ще ти позволя да ме вържеш с белезници за леглото. Ето за каква благодарност става дума!

Това вече е тест. Тестът!

Дали ще остана верен на мъжката си гордост, дали ще се боря за нея до последна капка кръв, дали ще застана с голи гърди пред превозното средство, за което толкова милея и ще го предпазя от почти сигурно вражеско опустошение? Или ще се оставя на един пенис — да ме води и управлява във взимането на такива мъдри решения? Дали ще се огъна пред съблазънта за перверзни изкушения с Ди, завързана и оставена единствено и само на моята милост?

Няма изобщо защо да се замислям.

— Ще се кача отзад.

Намествам се така, че да има място за нея, тя сяда пред мен и започвам да обяснявам кое къде е и няколко пъти акцентирам върху местоположението на спирачката.

 

 

Нали знаеш как хората все казват как, преди да умреш животът ти минава като на лента пред очите?

Докато стигнем до сградата на компанията, вече мога да се закълна, че това е стопроцентова истина. Мамка му, вярно било!

Животът ми мина като на лента.

Три пъти.

Първия път, когато Ди изпревари един автобус и едва не обърна мотора пред него. Втория път, когато отнесохме няколко кошчета за боклук като куцо пиле много домати, и един път, когато едно такси едва не ни прегази.

Последният случай не беше изцяло по нейна вина. Таксиметровите в Ню Йорк ще те отнесат, без да им мигне окото и дори няма да погледат в огледалото за обратно виждане ей така, от любопитство дали са те убили, или само тежко ранили.

Оставяме мотора в големия подземен паркинг на сградата и тръгваме ръка за ръка към голямата и украсена специално за случая зала. Класическа музика, вълшебни аромати от бюфета, подреден по дължината на цялата стена, говор и смях пълнят залата.

Джон Еванс е добър в много неща, но няма равен в организирането на партита.

Представям Ди на колегите си, на изпълнителния си асистент, вземаме си питиета от бара и заставам при Джак О’Шай, който представя силно омекотената версия за седмичните си подвизи. Забелязвам родителите си в другия край на залата и точно когато се запътваме към тях, Джак улавя погледа ми и вдига одобрително палец.

Майка ми е дребна, около тридесет сантиметра по-ниска от баща ми, който дори сега, съвсем не в първа младост, стои изправен с неговите почти метър и деветдесет. Майка ми изглежда добре за годините си. Косата й е малко по-сива от предишния път, когато се събирахме, но очите й са същият цвят като моите и все още блещукат с онази живинка и сладост, която познавам от дете.

Във възпитанието на майка ми са били заложени три основни неща — елегантност, готовност за действие, и… мълчаливост.

Легендите разказват, че майка ми и баща ми се запознали, когато той излизал от някакво парти и се ударил в нея. Искрицата пламнала веднага. По онова време е бил доста бурен и шумен мъж. Купон след купон. Но бил запленен от нейното тихо спокойствие. А тя била беззащитна пред страстта му към живота. И въпреки заканите на дядо ми, че ще се откаже от нея, ако продължи да се вижда с него, те избягали заедно точно четири седмици след деня, в който се запознали.

В майка ми няма грам зло. Тя е добродетелна и отзивчива жена. Гласът й е тих, почти напевен. Като на Джаки Кенеди в онези исторически интервюта от Белия дом. Баща ми винаги е бдял над нея и я е пазил до степен на бруталност спрямо всеки, който може да я нарани. Не си спомням случай да го е помолила за нещо, за каквото и да е, и той да не й го е дал на секундата.

Баща ми ме поздравява с крепко здрависване.

— Здравей, сине.

— Здрасти, татко.

Ди застава до мен и майка ми я прегръща топло:

— Здравей, скъпа.

За много мъже е огромен стрес да представят приятелката си на родителите си, особено ако майката е от онези надути пуйки, които веднага си правят заключение, преди да са обелили и дума с момичето, че „и тази не става за нищо“, че „синът ми заслужава много повече“. Майката на съквартиранта ми в колежа беше точно такава. Буквално обезкости приятелката му, защото беше обула бели къси панталони след Деня на труда. Няма защо да споменавам, че „приятелката“ не се задържа дълго след това.

Но с моите родителите е лесно. Баща ми много добре знае, че не съм светец. За него би било идеално, ако намеря някоя, която да ме търпи. А майка ми иска просто да съм щастлив. Нейното разбиране за щастие е: женен с две деца и половина и домашен любимец. Ако някое момиче успее да постигне такова нещо с мен, е повече от добре дошла в семейството ни. Ще я чакат с отворени обятия.

А ако успее да ме убеди да си продам мотора, ще я носят на ръце.

— Мамо, татко, това е Делорес Уорън.

Делорес се усмихва широко и приветливо:

— Радвам се да се запознаем госпожо и господин Фишър.

— Аз също — кима баща ми.

— Много красиви обувки, Делорес — коментира майка ми.

— Благодаря. Напоследък са ми любимите. И са далеч по-удобни отколкото изглеждат. Мога съвсем спокойно да танцувам в тях.

— Обичаш ли да танцуваш? — пита майка ми.

— Не професионално — смее се Делорес.

— Когато бях на твоите години, обожавах да танцувам. Карах Франк да ме води на танци при всяка възможност.

Чашата на Ди е празна и използвам възможността да отида до бара да взема и за двама ни. Точно в този момент влиза Кейт Брукс. Веднага разпознавам и мъжа до нея. Това е братовчедът на Делорес. Виждал съм го на снимките в нейния апартамент.

Подавам напитката на Ди и когато се отваря възможност да се намеся в разговора между нея и майка ми, казвам:

— Братовчед ти и Кейт току-що пристигнаха.

Майка ми веднага казва тактично:

— Много се радвам, че се запознахме. Надявам се да се видим скоро, Делорес.

— И аз — отговаря топло Ди.

Докато вървим през тълпата, тя ми казва:

— Трябва да изведем майка ти на танци. Танцьорката в нея направо напира да изскочи.

— Да си счупи таза ли? — смея се.

Делорес ме представя на братовчед си. Здрависваме се и той ми казва колко се радвал да се запознаем. Аз само кимам, а Делорес го подкача:

— Значи Кейт все пак е успяла да те накара да облечеш този костюм, а? Не изглежда зле. Никога не съм те виждала така спретнат.

Той започва да дърпа яката си, явно не му е удобно.

— Не свиквай. Това нещо ще го облека втори път само ако се наложи да ходя на погребение.

Кейт върти очи.

После към нас се присъединява Джон Еванс. Всеки представя някого и няколко минути говорим общи приказки и любезности, когато забелязвам Дрю. Идва право към нас. И понеже го познавам от рождение, мога да разчета всяко негово изражение, дори когато се опитва да го прикрива, а той е много добър в това. В момента е бесен. Тотално пощурял.

Не съм съвсем сигурен защо. С Кейт загубиха Соул Андерсън — клиента, за когото щяха да се изпотрепят, но това беше преди няколко седмици. И макар че баща му беше сърдит, Дрю беше безкрайно доволен от себе си, че му е сритал задника. Така че не може да е заради това. След това Дрю успя да оправи нещата с баща си, така че не може и да е това. За секунда ми минава през ума, че може би е полудял, като е видял Кейт — първата жена, която му отказа да се напъха директно в кревата му. Не че не я вижда всеки ден, но сега е с годеника си. Възможно ли е да е това?

След това се замислям и отхвърлям и тази вероятност — Дрю има развито чувство за собственост спрямо колата и клиентите си. Ревността му е точно толкова присъща, колкото и дълготрайните връзки — с една дума никак. Ето защо не проумявам защо се ядосва, че момичето, което дебне да закове, вече е заковало някой друг. Независимо че Кейт Брукс е много красива, това не е в негов стил. Баща му го посреща с весел тон:

Дрю! Точно разказвах на господин Уорън за сделката, която Кейт приключи миналата седмица и какъв късмет извадихме, че я имаме, че е с нас.

Всичко е актьорско майсторство — казва закачливо Делорес. — Под това корпоративно облекло и маската на добро изпълнително момиче се крие един истински бунтовник. Мога да ви разкажа такива неща за Кейти, че косми ще ви поникнат в очните ябълки.

— Благодаря, Ди. Моля те, недей — казва ядно Кейт. Били се смее и слага ръка около кръста и, сякаш да покаже, че е негова собственост. Дрю е още по-намръщен и макар че се шегува, думите му са резки.

— Точно така. Била си една малка хулиганка в крехките си тийн години, нали Кейт? Татко, Кейт казвала ли ти е, че е пеела в рок група? И така си е плащала за образованието в бизнес училището. Не е като онези момичета, които танцуват на кола и нямат цели в живота.

Ди го поглежда остро. Очевидно не е доволна от тона му.

Кейт се закашля, а Дрю и подава кърпичка. Кавалер както винаги, но после насочва смъртоносното оръжие към Уорън:

— А… Били… той все още свири. Музикант си, нали?

— Да, музикант съм — отговаря Били.

— Е, разкажи ни, Били. Какво свириш? Нещо в стил Бред Майкълс или по-скоро в стил Ванила Айс?

— Нито едното, нито другото.

— Ето ти идея. Вземи акордеона си или там на каквото свириш и се мятай на сцената. В тая стая има много пари, казвам ти. Може да успееш да платиш за една сватба най-сетне. Или за едно мицва, примерно да почерпиш приятелите си с по едно.

Били го гледа, сякаш всеки миг ще скочи да го пребие.

— Не свиря за пари.

И сега вече ми се струва, че Дрю просто се моли Били да му скочи.

— Вярно ли? При тези катастрофални икономически условия, бедните и безработните не бива да се цупят на работа и да си позволяват да избират много-много.

— Слушай малко лай…

Кейт се опитва да потуши напрежението като рефер на ринга.

— Били, мило, ще ми донесеш ли още едно питие от бара?

Били е недоволен, но все пак тръгва към бара.

И тогава Кейт се обръща към Дрю. Гласът й е толкова гневен, колкото гневно е и лицето на Дрю.

— Дрю, току-що се сетих, че трябва да ти дам документите за сметката на „Дженезис“. В офиса ми са. Ела да ги вземем.

— На парти сме, Кейт — казва бащата на Дрю, който няма никаква идея какво се случва. — Остави работата за понеделник.

— Няма да се бавим повече от минутка — казва му тя с усмивка, стиска Дрю за ръката и го повлича по коридора, но усмивката вече я няма.

 

 

Докато Джон разговаря с един от колегите, Ди се навежда към мен и казва тихо:

— Не ми харесва как приятелят ти избълва толкова глупости на братовчед ми. И на Кейт.

Слагам ръка около кръста й и обяснявам:

— Те са конкуренция. Това е само бизнес. Всяко куче гледа да захапе другото за опашката.

А аз не изпитвам и грам съмнение, че Дрю би дал едната си топка, за да захапе Кейт Брукс.

Това обаче никак не я успокоява.

— Ако се държи по същия начин, когато се върне, ще му кажа, че ще рискува да загуби опашката си. Тази отпред.

Откакто се запознах с Делорес, успях да видя много нейни страни — безгрижна, съблазнителна, нежна, глупава. Но сега за първи път виждам как защитава хората, които обича. Изпитвам силно уважение към хора, които умеят да бъдат верни и лоялни. И фактът, че тя демонстрира тези си качества по такъв свиреп начин ми се струва страхотно качество, поредния голям плюс за нея.

Притискам устни към челото й и казвам:

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам.

 

 

Дрю и Кейт не се връщат до няколко минути и Били също изчезва. Предполагам, е тръгнал да ги търси. Оказвам се прав. Десет минути по-късно Кейт и Били се появяват и застават от двете страни на Ди. И двамата изглеждат крайно напрегнати. Ситуацията е меко казано неловка и безрадостна.

Дрю не се връща.

Когато Джак тръгва след половин час, решавам, че са се разбрали да тръгнат по баровете по-рано. Като се има предвид последните закани на Ди срещу Дрю, все пак може би не е добра идея да ги събира заедно тази вечер. Решавам, че е по-добре да пропусна вечерта с момчетата. Когато партито започва да оредява, с Кейт, Били и Ди започваме да обикаляме отделно. Вървим няколко пресечки и сядаме в една таверна, която точно започва да се пълни с народ. Има вечер на „отворените микрофони“. Дори е направена малка сцена.

Делорес и Кейт тормозят Били да пее. Той подбутва Кейт и я подканва:

— Пей с мен. Като в доброто старо време.

Кейт клати глава:

— Няма начин. Приключих с пеенето завинаги.

Макар че в тона й има шега, той изглежда… разочарован, дори обиден.

Изпиваме питиета си доста бързо и поръчваме по второ, когато викат Били на сцената. Той взема една от китарите, с които разполага таверната, и пее кавър на „Тази песен е за нас“. Не си спомням кой пее оригинала, но ми се струва, че песента беше хеви метъл и с много силен вокал с убийствен глас. Косата му беше червена и по мои спомени пушеше като комин.

Трябва да призная, че Били силно ме впечатлява. Свири много добре и има прекрасен глас — мек и в същото време съвсем леко дрезгав.

Ди вдига чаша, пляска с ръце, вика и поклаща глава. Кейт обаче го гледа гордо, но очите й са сериозни. Предполагам текстът на песента я натъжава. Може би зад думите има някакво скрито значение.

Пее се за изгаряща любов, за добрите стари времена, за грешки, за бъдеще и за раздяла.

Уорън удря последния акорд и цялото заведение гръмва. Кейт се усмихва и става на крака, когато Били се приближава към масата. Казва му, че е бил страхотен. Аз го поздравявам и казвам нещо от сорта. Ди обаче предприема по-ексцентричен и доста директен подход.

— Страхотно, Задник! — казва и се мята на врата му, докато Били започва да почервенява от недостиг на кислород.

Кейт се извинява и отива в тоалетната, а аз се обръщам към Делорес:

— Значи братовчед ти е обрал всички музикални гени в семейството?

— Виждам, че си се сблъскал с певческия талант на Ди? — добавя Били.

— Да ви го начукам и на двама ви. Аз съм изключително добра певица.

— Разбира се, Рейнмън. Когато запееш, котките се стичат от километри с надеждата да им излезе късмета.

Смея се и с Уорън си казваме наздраве. Ди го замерва с един геврек и той се опитва да се прикрие.

Кейт се връща и сяда до Били, но не мога да не забележа разстоянието между двамата. Били се навежда напред и казва:

— Имам… новини. Онзи продуцент, който дойде на концерта ми преди няколко седмици… се обади. Каза, че иска да ме заведе в Калифорния. Иска да ме вкара в студио.

Ди се усмихва щастливо.

— Това е фантастично!

Но по изражението на лицето на Кейт, разбирам, че новината е всичко друго, само не и фантастична.

— Кога… се случи това? — пита тя.

— Преди няколко дни — отговаря той и отпива от бирата си.

— И защо едва сега чувам за това?

Напрежението се изсипва върху масата. Като рояк скакалци.

— Кога да ти кажа, Кейт? Теб никога те няма — казва той и я гледа с твърд поглед.

Лицето й помръква още повече.

— Ние живеем заедно.

— И дори когато си у дома, пак не си там.

Тя извръща поглед и плъзга ръка в косата си. Делорес ги гледа… разтревожено. Като дете на развеждащи се родители, което не знае на чия страна да застане.

— Не мога. Не мога да замина за Калифорния сега.

Били не отмества очи от бутилката.

— Да, знам. Затова заминавам сам.

Кейт е шокирана, засегната и… ядосана.

— Но… ние имахме план. Ти ми помогна да завърша, а сега е… мой ред да направя нещо за теб.

Били избутва стола от масата. Дланите му се свиват около ръба на масата, яростно и в самоотбрана. Изражението му е напрегнато.

— Плановете се променят, Кейт. Искам да кажа… наистина, признай си дали изобщо би забелязала, ако ме няма? Защото не съм останал с впечатление, че забелязваш дори когато съм тук.

Тя вероятно се кани да го попита какво иска да каже. И е точно там, на езика й, но се спира в последната секунда и казва само:

— Не искам да се караме.

Това обаче го взривява още повече.

— Разбира се, че не искаш да се караме. Напоследък не искаш да правиш нищо с мен. Прекалено си заета да седиш някъде.

— Работя!

Той не й обръща внимание:

— … където няма да се налага да спориш. Или да говориш. Не искаш да правиш секс.

Бузите и пламват, но не мога да разбера дали е от унижението, или от гняв.

— … само четеш шибаните си папки и се чудиш какво да си облечеш за работа. — Това не е честно! Знам, че бизнесът е свят за мъже, но не знаех, че трябва специално облекло за твоята роля в него.

Делорес подскача:

— Били, не се дръж като изрод.

— Не се бъркай, Ди-Ди.

Очите на Кейт пламват, навира лицето си в неговото и казва:

— Да ти го набутам.

Той се смее горчиво.

— Интересен избор на думи. Не знам на кого го набутваш или кой ти го набутва напоследък, но със сигурност не съм аз.

Кейт става, взема чантата си от облегалката на стола — едва не скъсва дръжката в бързината.

— Прибирам се. Лека нощ, Матю. Ди, ще ти се обадя.

Когато Кейт излиза, Били става да я последва, но Ди го хваща за ръката.

— Били, не казвай думи, които не можеш да вземаш обратно… и които и двамата знаем, че не мислиш наистина.

Той само кима и изчезва през вратата.

Ди отпива от мартинито си и казва:

— Е, случи се.

— Мислиш ли, че всичко ще е наред? — питам.

— Не. Сигурна съм, че ще се сдобрят, ще останат заедно въпреки разстоянията. Но това не е добре. Нищо не е наред от много време. Връзката им е като морга. И Били е прав — не си спомням кога за последно са се карали. Тази вечер е за първи път от години.

— Това не е ли хубаво? — чудя се и допивам бирата си.

— Не и за тях. Те не се карат, защото са щастливи, не спорят, защото всеки от тях е дълбоко убеден, че има за какво да се борят, че нещо си струва кавгата.

Най-успешните бракове са между най-добри приятели, които искат и да се чукат. Хора, които могат да се доверят напълно един на друг, но не могат да не се докосват през цялото време. Когато си с един човек от години, би трябвало да се чувстваш добре, удобно, спокоен. Разчупен, разкършен, като обувка, която не ти стиска тук или там, защото вече е улегнала по крака ти. Като любимия ти чифт джинси — стари, но удобни.

Но трябва да има и пламък, отчаяно привличане. Копнеж, потребност. Като при Стивън и Александра — понякога при тях идва на вълни. Когато животът и задълженията им дадат глътка свобода, те се пускат по вълните. Но ако страстта я няма и ако даже не ти се занимава да запалиш пламъчето, ти остава само едното приятелство. Компания, да не си съвсем сам у дома.

На осемдесет години това вероятно стига. Но на двадесет и пет? Просто се съгласяваш на каквото има?

— Готов ли си да тръгваме? — пита Делорес.

— Да, май сме само ти и аз тази вечер.

Тя помпа мускули:

— Съботни бойци в сряда! Да нападаме клубовете!

 

 

С Делорес прекарваме следващите няколко часа из баровете. Сменяме няколко, играем дартс и билярд. Загубих петдесет долара на последната игра, защото до този момент не осъзнавах, че си имам работа с изпечен мошеник.

А трябваше да знам.

Накрая влизаме в клуб и танцуваме притиснати един до друг. Дансингът е претъпкан. Но през цялото време Ди е някак по-сдържана от обикновено. Сякаш някой й е сложил тежест на крака. Или в съзнанието. И не е онова пълно с изненади живо момиче, което свикнах да виждам до себе си през последните седмици.

Накрая решаваме да се приберем. Много по-рано от предишни години. И сме в нейния апартамент. Мятаме се на дивана и говорим за всичко и за нищо. По някое време става дума за домашни любимци и аз й разказвам за Кинг, немски дог с огромни размери, с когото отраснах. Обичах го с цялото си сърце това космато копеле. Затова се изненадвам, когато Делорес ми казва, че никога не е имала куче.

— Наистина? Никога? Не си имала дори… Чихуаха?

Тя клати глава:

— Имах хамстер, но като цяло са доста самостоятелни и не можеш да си играеш с тях. Майка ми не искаше да поема отговорността за куче. Освен това… фобията ми от лиги.

Усмихвам се. Имам чувството, че предстои голяма веселба.

— Кое?

— Фобията ми от лиги. От малка изпитвам отвращение към всеки човек или животно с прекалено активни слюнчести жлези.

— Шегуваш се. Нали?

— Нямам нищо против мокри целувки. С това се справям, когато са страстни и съм поразпалена. Но когато има прекалено много слюнка, ми става гадно. Плюене, слюнка — това са крайни граници за мен. Няма сделка. Започва да ми се гади.

Делорес не се притеснява от пот, от прекалено много секрети по време на секс. Не се страхува от мишки и плъхове. Окото й не мига при вида на онези огромни зверове с размер на тлъста котка, които обикалят из града. За мен специално са си страшнички. Влюбена е в мотора ми и харесва змии. Така че тази й фобия ми се струва… мила, забавна. Особено на фона на бронята, в която се е облякла — момичето, на което не му пука от нищо.

И сега в мен проговаря деветгодишното момче — искам да й се подигравам и да й се плезя и да я закачам. Ставам пак онова момче, което сложи дългокракия паяк върху лицето на Александра. Точно това момче е виновно за всичко, което последва, и това е единственото ми обяснение за следващите ми действия.

— Значи… никак няма да ти е приятно, ако направя това? — И шумно и демонстративно събирам всичко в носа си, обирам слюнката от устата си и заформям храчката в дъното на гърлото си.

Делорес затваря очи, обляга глава назад и казва:

— Не го прави.

Преглъщам слюнката си и продължавам да я измъчвам:

— Предполагам няма да ти хареса и ако изиграя един от култовите моменти на Джон Бендър.

Джон Бендър? „Клуб Закуска“. Ако не си го гледал — гледай го и се учи.

Ди изпада в лека паника.

— Не се ебавай. Да не си посмял!

Усмихвам се широко и накланям глава назад, отварям уста и изстрелвам масивна храчка във въздуха. Тя набира скорост, катери се нагоре и после пада в отворената ми уста. Преди да кажа „Ммм, вкусно“, Ди вече е скочила на крака и пищи.

— Отвратително. Гнусноооо!

И започва да бяга и да подскача наоколо сякаш са я полазили милион мравки. Сочи ме с пръст и крещи:

— НЕ СИ НИКАКЪВ Бог. Ти си Мъжът-Слюнка. Никога няма да те целуна повече. Отвратителен си.

— Отправяш ми предизвикателство ли?

Тя се смее нервно и прави няколко крачки назад.

— Не, не. Ти и твоят отвратителен слюнчест език стойте далеч от мен.

След секунда съм скочил от дивана и ръцете ми са около кръста и. Тя се опитва да се изскубне и двамата падаме с писъци и викове на пода, въргаляме се и се смеем. Успявам да се покатеря отгоре и, обкрачвам я през кръста и заковавам китките и над главата. Няма шанс да се изскубне, но продължава да се мъчи и да рита.

И може би защото тялото и се трие в моето, може би защото се забавляваме като деца, може би от спомена за страхотния секс в тази поза, или по някаква друга причина, съм напълно надървен.

Все пак успявам да пренебрегна зова на дивото. Така или иначе няма да спадне скоро, а аз тепърва мисля да я поизтезавам. Като във филм на ужасите се навеждам над нея и езикът ми започва бавно да се спуска към лицето и. Писъците и са оглушителни. Рита и блъска с все сила.

Опитва се да ме ухапе.

И тогава вече пускам тежката артилерия. Облизвам бузата и челото й. Нарочно оставям мокра лепкава следа. После атакувам затворените й очи и се каня да нападна шията и, когато на вратата се чука.

Чудя се дали някой комшия не е чул виковете й и не е извикал полиция. Ставам от нея, тя скача веднага след мен и издава звуци на отвращение и погнуса и енергично бърше лицето си. После се заканва:

— Фишър, задникът ти е трева. А аз съм косачката. Съветвам те да не си затваряш очите тази вечер.

На което аз само се смея.

Ди отваря вратата, без да поглежда през шпионката. И там, с наведена глава, с китарата през рамо и куфар в ръка стои Били Уорън. Вдига поглед към Ди и пита:

— Мога ли да остана тук тази вечер?

Ди отваря вратата по-широко и го пуска да влезе.

— Да, разбира се. Какво. Добре ли си?

Той пуска китарата в ъгъла. Очите му са влажни, сякаш се опитва да скрие сълзите си, но не успява.

— Кейт и аз… ние… Аз скъсах с нея.