Ема Чейс
Опитомени (13)

Глава 13

Ди остава у дома през целия уикенд.

В събота я водя в моята спортна зала. Облякла е моите боксьорски къси гащи (разбира се, навити в кръста и в крачолите, за да не й падат), спортен сутиен и вече е сложила боксьорските ръкавици. След няколко удара, тя се кълне, че нейната круша е счупена, но успях да я убедя, че е доста по-твърда отколкото изглежда.

Когато тръгваме, тя е толкова горда със себе си. Почти толкова, колкото и аз се гордея с нея. Не успява да проумее как се удря крушата, но за пълен новак е блестяща.

Идва неделя сутринта.

Събуждам се от кавга. Не шумна, а съскаща кавга. Като драскането с нокти по ученическата дъска. Или не дай си Боже тебешир.

— Не. Мамо, спи. Боже, няма ли да престанеш? Мразя, когато правиш така. Добре. Ще го събудя. Добре!

В рамото ми се забиват нокти, ръката й ме разтърсва.

Казвам си, че е само сън.

— Матю, Матю, събуди се. Майка ми иска да говори с теб.

Отварям очи и установявам, че Делорес никак не се шегува. Навряла е телефона си в лицето ми.

Родителите ме обичат. Винаги са ме обичали. Но… първата ми среща с тях никога не е по телефона, особено когато все още спя и дъщеря им лежи гола до мен. И е шест часа сутринта. Неделя.

Малко отблъскващо, не намираш ли?

— Не искам да говоря с майка ти — прошепвам силно.

— Е, да, добре дошъл в клуба. Но не спира да звъни. Просто давай да приключваме с това и да спим.

— Не — изсъсквам. — Гол съм. Не искам да говоря с майка ти по гол задник.

Тя върти очи.

— Матю, това е телефон, не ти е шибаният скайп. Примири се. — И бута слушалката в ръката ми.

— Не.

— Да.

И тогава тя просто навира слушалката в ухото ми и нямам никакъв избор, освен да взема шибания телефон. Гласът ми е принудително вежлив — сякаш съм станал мирно в час и поздравявам даскалицата с „Добро утро, госпожо Не-знам-коя-си“.

— Здравейте, госпожо Уорън.

Гласът й е рязък, силен. Питам се дали баща й не е бил военен.

— Добро утро, господин Фишър. Беше ми докладвано, че имате връзка с дъщеря ми. Моля да потвърдите. Или отречете?

Поглеждам Делорес с невярващи очи.

— Извинявай — прошепва тя.

Прочиствам гърло:

— Ами… в момента… точно в този момент…

Тя обаче ме прегазва като танк и продължава:

— Знам, че Делорес Съншайн е самостоятелна жена и сама взема решенията си. Но като се има предвид в какъв свят живеем, бих била много благодарна, ако ми отговорите на няколко въпроса, за да успокоите сърцето и тревожния ум на една самотна майка?

Слагам ръка върху слушалката, смея се и питам Ди:

— Второто ти име е Съншайн?

Ди скрива лице във възглавницата.

Отново насочвам внимание към госпожа Уорън.

— Питайте.

— Били ли сте арестуван или осъждан?

— Не.

— Лекували ли сте се от психиатрично заболяване?

— Не.

Но започвам да подозирам, че госпожа Уорън и в момента е на сериозно лечение.

— Имате ли постоянна и добре платена работа?

— Да.

— Живеете ли в жилище, към което няма прикачени колела?

— Да.

— Имате ли незаконно или законно родени деца?

Имам чувството, че съм на интервю в най-страшната застрахователна компания в света.

— Не, нямам деца. Нито законно, нито незаконно родени.

— Използвате ли предпазни средства по време на секс с дъщеря ми?

И с това се изчерпват стандартните въпроси и се навлиза в груба територия. Благодаря, но не, благодаря.

Сядам в леглото и казвам:

— Ето как стоят нещата, госпожо Уорън. За мен дъщеря ви е прекрасна. Изумителна. Отнасям се с нея с уважение, грижа се за нея, привързан съм към нея, винаги се старая да се забавляваме добре, когато излизаме или сме си у дома. — Делорес ме гледа с топли очи, от които се излива обожание. — Но честно казано, отговорите на тези въпроси изобщо не ви влизат в работата. Това са неща само между мен и нея. И никой друг.

Госпожа Уорън сумти недоволно и след кратка пауза казва:

— Беше ми приятно да си поговорим, Матю. Сега ми дай дъщеря ми.

Слушам и изпълнявам.

Подавам телефона на Ди.

— Добре, мамо. Да. И аз те обичам. Чао.

И затваря с въздишка.

После слага глава на гърдите ми, увива крака около моите и ме стиска здраво. Целувам косата й и прокарвам ръка по гръбнака и.

— Моля те, не ме мрази заради лудостта й — моли ме тя.

— Не познаваш още родителите ми — смея се. — Както казва Ферис Бюлер, всяко семейство с лудостта си.

— Добрата новина е, че те харесва. И си добре дошъл да останеш в бункера.

— Аз… аз… Какво значи това?

— Ди затваря очи и обяснява:

— Едно от бившите гаджета на Амелия беше поддръжник на философията на оцеляването. Казват им сървайвъристи. Готови са за всякакви катаклизми и спешни ситуации. Та той построи подземно скривалище в задния ни двор. Амелия изрита гаджето, но бункерът остана. Пълен е с провизии за спешни случаи и всички хора, които са й на сърце, са поканени да се скрият там в случай на злокобна беда или когато правителството се опита да пороби населението, което според майка ми е неизбежно. И да й вземе оръжията.

Нежният й глас точно ме приспива и се унасям сладко в съня, когато съзнанието ми регистрира последните й думи.

Вдигам глава:

— Майка ти има оръжия?

 

 

В понеделник сутринта влизам в апартамента си след работа и мятам ключовете на масата. И веднага усещам, че нещо не е наред.

Въздухът мирише различно. Като шесто чувство. Когато дълго си живял сам, веднага усещаш, когато някой е идвал в апартамента ти.

Или е все още тук?

В хола няма нищо обезпокояващо. Всичко си е на място. Кухнята също, и столовата е наред. Тръгвам по коридора към вратата на спалнята. Отварям и влизам.

И там, легнала в средата на леглото ми по бледорозово дантелено бельо и жартиери и чорапи… Розалин.

За много мъже това е сбъдната мечта. Точно като онази фантазия, когато влиза онова палаво момиче в красиво палто, под което няма абсолютно нищо.

Но за мен какво е? Страхотна фантазия с грешното момиче. Тъмната й коса пада върху възглавницата ми на меки бляскави вълни. Сините й очи ме гледат, червените й устни са извити в съблазнителна подканваща усмивка.

— Здравей, Матю.

— Как, по дяволите, се намърда тук?

Тя се прави, че не е усетила неприязънта и шока в гласа ми. Или пък наистина не ги чува?

Рубинената й усмивка не слиза от устните.

— Казах на портиера ти, че съм ти стара приятелка. След малко убеждения от моя страна, той ме пусна. Трябва да се оплачеш на управителя на кооперацията. Охраната е недопустимо податлива. Макар че в момента съм напълно сигурна, че си благодарен за проявата на непрофесионализъм от страна на портиера.

Тя прокарва леко ръка по материята на бикините си. Очите ми се изкушават да проследят ръката й, но успявам да ги задържа на лицето й и казвам:

— И ето къде грешиш.

Тя става от леглото и застава пред мен с приведен в смирение поглед — перфектно изиграна крехка и ранима сексуалност.

— Сгреших, че те напуснах и то по такъв ужасен начин. И когато те видях отново, разбрах колко много си ми липсвал. Надявах се, сега, когато съм пак в града, да ми дадеш втори шанс.

Няма да лъжа. Егото ми преживява второ прераждане, когато я чувам да казва точно тези думи. Не е ли това мигът, за който копнее всеки отхвърлен и смазан човек? Да чуеш как бившият обект на чувствата ти, как човекът, когото си обичал и в когото си вярвал най-сетне признава грешката си. Да умолява, да пада на колене да го вземеш обратно в живота си.

— Напускаш Джулиан? — питам изумен.

— Да го напускам ли? — смее се тя. — Разбира се не, глупчо. Ако си тръгна първа, няма да взема нищо от парите му. Има специална клауза в предбрачния договор. Но това не значи, че не мога да се радвам и наслаждавам на моите собствени… развлечения. Можем да се порадваме заедно. Много често.

Преди няколко седмици може би щях да приема офертата. Сексът с Розалин винаги е бил сензационно събитие. А аз съм мъж. Редовният секс без обвързване е гърнето със злато в края на шибаната дъга — нещо, което всички ние се надяваме да намерим и не вярваме, че съществува. Но сега… дори пенисът ми не се интересува от офертата, което вече говори много, при положение че е почти гола.

Розалин прави стъпка към мен и се опитва да ме прегърне през врата. Хващам я за ръцете, бутам я назад и казвам:

— Обличай се.

Тя изглежда истински изненадана. Наистина си е вярвала. А сега е и объркана.

Но преди да продължа да й обяснявам, на вратата се чука. Делорес пее в коридора. Фалшиво и весело.

— Как се казваш, красавецооо? Ела при мен и ме люби, красавецооо…

Как се казвам ли? Шибаняк? Става ли засега?

Това е лошо, много лошо. Като да си построиш къща върху индианска гробница и сега всички тези духове и тела са се разбудили и са истински побеснели и искат само да ти отмъстят. Излизам от спалнята и тръгвам към вратата, като по пътя премислям възможностите си. Мога да набутам тялото на Розалин в някой килер или под леглото, но ако Ди я намери, ще излезе, че съм виновен.

Мога да се опитам да изведа Ди веднага, някъде далеч от сцената на престъплението, но ако някога разбере, ще изглеждам още по-виновен.

Единственият приличен избор е да й кажа истината и да се моля, че разумната й вярващата в мен страна, която наистина съществува в Ди, ще ме разбере. И да се моля, че Бог е дал достатъчно сила на хората (и най-вече на Делорес) да си вярват и да се разбират.

Да, прав си. Аз съм тотално преебан.

Отварям вратата. Делорес държи DVD. „Мръсни танци“. И танцува пред вратата.

Това е най-страхотният филм. Перфектен е за двама ни. Сигурна съм, че не си го гледал все още, понеже плувналите ти в тестостерон очи са били твърде заети да гледат екшъни и военно порно. Но за твой късмет, аз имам копие с пълните сцени, които после са били орязани от филма. Можем да пресъздадем сцената в асансьора. Освен това танцувам ча-ча много секси.

Измъквам се в коридора, преди да е свършила с дългата реч и затварям вратата зад гърба си. И ето сега вече тя забелязва изражението ми и спира да танцува.

— Какво има?

Слагам ръце на раменете й:

— Искам само да не се побъркваш.

Разбира се, в мига, в който го казвам, тя веднага започва да се побърква.

Глупак.

— Защо да се побърквам?

Опитвам нов подход.

— Делорес, искам да ми се довериш. Не е както изглежда.

Не беше по-добре, нали? Мамка му.

Очите й са налети с очакване за нещо неприятно. Поглежда вратата зад мен и казва:

— Матю, отвори вратата.

Е, добре, да се приключва.

Отварям вратата и тя влиза пред мен с маршова стъпка. Не знам за какво е била подготвена психически, и какво е очаквала да види, но каквото и да е било, не го вижда.

За какво.

И точно тогава Розалин излиза с бърза крачка от спалнята и върви по коридора. Не е облечена.

Разбира се.

Защото ако нямах кофти късмет, нямаше да имам никакъв късмет, нали?

— Мисля, че се държиш като дете. — Розалин млъква веднага щом забелязва Ди, но не изглежда никак притеснена. — Е, това вече е малко неловко.

— Казах ти да се облечеш — съскам през зъби.

— Мислех, че… не предполагах, че го казваш сериозно.

Обръщам се към Делорес.

— Ди.

По лицето й преминават десетки емоции — шок, изненада, болка, предателство, гняв, унижение. Вярата и доверието ли? Няма такова нещо.

Но не бяга.

И започвам да си мисля, че е успяла да разбере, че ми е повярвала, че си спомня обещанията ми, че мисли за начина, по който се държа с нея през последните няколко седмици и че знае, убедена е, че не съм от онези нещастници, които изневеряват.

Ще ти дам няколко секунди да се сетиш какво прави Делорес след това. Просто за поддържане на напрежението.

Удря ме. Силно. През лицето.

Фрас.

И след това побягва през вратата като прилеп от ада.

По дяволите!

Искам да тръгна след нея. И ще тръгна. Но преди това трябва да напръскам за паразити.

Нищо неподозиращата Розалин се усмихва доволно.

— Така, докъде бяхме стигнали?

— Точно се канех да ти изритам задника през вратата. И все още се каня да го направя. Не искам да подхващам отново каквото и да било с теб, Розалин. Всичко между нас приключи отдавна. Дори не се опитвай да говориш с мен на партита. Ако ме видиш на улицата? Обърни се или мини на другия тротоар. Ако само се опиташ да ми погодиш такова нещо втори път? Бъди сигурна, че не само мъжът ти, но и цял Ню Йорк ще разбере, че си тъпа, двулична, хитра и студенокръвна кучка. Разбрано?

Увереността й се изпарява като лятна мъгла. Изглежда наранена. Но това трае само няколко секунди. След това очите й отново се вледеняват. Ядосани, но напълно под контрол. Като плъх, който е решил да оцелее на всяка цена, дори ако за целта трябва да си изяде собствения крак.

Много добре.

Поглеждам я предупредително за последен път и излизам от вратата.

— Когато се върна, да те няма.

Докато успея да се кача на следващия асансьор и да сляза във фоайето, Ди вече е изчезнала. Хуквам към тротоара и оглеждам тълпата забързани хора. По някаква луда случайност забелязвам русата й коса. Стигнала е почти до ъгъла на пресечката.

И започва да вали. Леден дъжд. Като широк колкото цялото небе душ, който някой е завъртял до края. На студено.

Благодаря ти Боже. Как иначе ще знам какво е да имаш ден без стрес?

Минавам между хората, бутам ги, опитвам се да запазя очите си от острите краища на стотиците чадъри. Когато успявам да я стигна, я хващам за ръката и крещя:

— Няма ли да спреш да бягаш от мен? Казах ти да не се побъркваш!

Тя сочи сградата ми и казва:

— Как да не се побърквам, като в апартамента ти има голо момиче?

— Защото не съм горе с нея, а тук, с теб. И вероятно хващам пневмония да те гоня в дъжда.

— Защо?

И едва сега осъзнавам, че аз й казах да ми вярва, но така и не й доказах, че има повод да го прави, че съм различен от мъжете в миналото й. Всеки мъж може да накара една жена да се забавлява, да я води на места, където й е хубаво, да й купува подаръци, да я радва, но това не означава, че е честен с нея. Може да е само маска. Или много убедителна… игра, зад която да крие някакви други мотиви или истинската си същност — че го прави за едното чукане.

За да докажеш, че не криеш нищо, понякога се налага да изпразниш джобовете, да отвориш чантата, да се съблечеш и ако трябва да позволиш, колкото и да е неприятно и унизително, да ти бръкнат в задника, за да са сигурни, че не се опитваш да скриеш нещо.

— Ходихме две години в колежа. Исках да се омъжа за нея и бях останал с впечатлението, че тя иска същото. Но се оказа, че съм бил в заблуда. Изневерявала ми е от първия миг с по-възрастен и доста по-богат мъж, а аз бях прекалено сляп да разбера. Заряза ме в мига, в който забременя от него. Разби сърцето ми… и сега… се радвам, че го направи, защото нямаше да познавам теб.

Делорес е истински изненадана. Поглежда ме със съчувствие, но в очите й все още виждам съмнението.

— Тя е толкова красива.

Гледам мократа й рошава коса, гримът й се е размазал, устните й са посинели от студ. Поклащам глава.

— Не и в моите очи.

Тя обмисля думите ми и след мъничко ми се усмихва. Подавам й ръка.

— Може ли вече да се прибираме?

— Добре.

И поема подадената ръка.

Вървим бързо към сградата и когато наближаваме, забелязвам Розалин — излиза от вратата на фоайето. Сложила е слънчеви очила… въпреки времето. Косата й е прибрана на ниско кокче, като монахиня. Палтото й е закопчано и коланът изпънат и завързан точно според изискванията на етикета. Шофьорът й излиза от колата с разтворен чадър и върви след нея към лимузината. Не се обръщам да видя как си заминава от живота ми. Просто се радвам, че най-сетне го прави. За последно.

 

 

Влизаме в апартамента. Ди увива ръце около тялото си, но зъбите й тракат. Събличаме мокрите дрехи и пълня двойното джакузи с гореща вода. Малко неща могат да се сравнят с хлъзгав секс във ваната. Но в случая не става дума за това. Няма да кажа и че искам само да „я прегърна“. Защото искам много повече от това.

Просто… не сега, не веднага.

Сядам в джакузито, облягам се назад, а главата на Ди е върху гърдите ми. Тялото й е изпънато до моето, обърнато към мен. Затварям очи и се наслаждавам на топлата вода, която бавно загрява кожата ми и отпуска мускулите ми. Облицованата с огледала баня е тиха. Просто сме щастливи, че сме заедно.

Докато Ди проговаря:

— Кое е най-лошото нещо, което си правил?

Отварям очи и накланям глава да я погледна.

— Странни въпроси задаваш.

Виждам усмивката и.

— Лесно е да се говори за добрите ни дела. Но от лошите се научава повече.

Поемам въздух… пара… и започвам кратка инвентаризация на прегрешенията си. И признавам:

— Изневерявал съм на всяко мое гадже в гимназията и колежа. Преди Розалин. И когато ме хващаха (само няколко пъти), успявах да ги убедя, че е по тяхна вина.

— Защо си го правил? — В гласа и няма укор, погнуса или отвращение. Няма ужас.

— Защо изневеряват мъжете? Въпрос стар колкото професията на проститутката. Отговорите са различни. Но най-простият е: защото сме мъже. Но това не обяснява всичко, нали?

Някои се отегчават. Не е лесно да блъскаш един и същи задник години наред, ако и да е като задника на Кейт Ъптън. Дори такива задници омръзват и остаряват. За други е просто игра — тръпката да направиш нещо забранено, вълнението, че могат да те хванат. И накрая следва групата на страхливците, които просто нямат топки да кажат на момичето, което ги обича, че не изпитват към нея това, което тя изпитва към тях. Измисляш си оправдания от сорта, че я предпазваш от болката, но всъщност и причиняваш много по-голямо страдание, като я караш да вярва, че връзката ви означава нещо за теб, а истината е, че изобщо не ти пука.

Защото бях млад и глупав. Егоист. Исках ги, докато ги изчукам, но не ги исках достатъчно, за да се спра пред възможността да изчукам друга. Защото не знаех колко унизително и кошмарно се чувства човек, докато ми го приложиха на мен. Съдбата е кучка, но справедлива кучка. След Розалин вече знаех. И се заклех, че никога повече няма да причиня такова нещо на никоя жена.

Погледнато от този ъгъл, Розалин наистина ми направи услуга. Тя ми преподаде един от най-важните уроци. Направи ме по-добър мъж. За жените след нея.

За Делорес.

Слагам пръст под брадичката й и я поглеждам в очите:

— Знаеш, че никога няма да ти причиня такова нещо, нали?

Моля те, Боже, моля те, накарай я да повярва.

Тя дълго ме гледа в очите, опитва се да прочете в сърцето и в мозъка ми. После се усмихва и казва:

— Да, знам. — И пак слага глава на гърдите ми. — Но понякога ми е нужно да ми се показва.

— А ти? Какви тайни криеш в килера?

Тя не отговаря веднага, но когато проговаря, гласът й е тих.

— Направих аборт на шестнадесет. Беше ми първият мъж. Хубав, нахакан, от по-богатата част на града. Той ми каза, че ме обича… и аз му повярвах.

Тя прокарва ръка под повърхността на водата.

— И знам, че трябва да изпитвам онова чувство на съжаление, да ми е гузно. Но не е така. Беше правилното решение за възрастта и положението ми. Но. От време на време си мисля: сега можех да имам дете, около деветгодишно. И не съм… не съм точно тъжна… но се питам как ли би се развил животът ми, ако не бях постъпила така. Мислиш ли, че съм лош човек? — пита и ме поглежда в очите.

— Не, как можа да си помислиш такова нещо. — Притискам я към себе си и я целувам по косата.

Когато проговаря след малко, тонът й е малко по-ведър.

— Искам да кажа… не е ли лудост? Представяш ли си как гледам дете сама? Момченце или момиченце, няма значение.

— Искаш ли да имаш деца някога?

— Не знам. Не съм сигурна, че ме бива за такова нещо. Вземи за пример майка ми. Не мисля, че е била готова да стане майка. И при нея е било… случайност. Аз съм една злополука в живота й. Били е прибран от дом за сираци. Обичаше ни, опитваше се, стараеше се много, наистина много. Но никога нищо не беше… стабилно… Не знам дали ме разбираш. Постоянно сменяше работата си, опитваше се да преоткрие себе си, търсеше любов. Винаги на грешните места. Тя ми е по-скоро добра приятелка, не толкова родител. И се страхувам, че нейната непоследователност може би се предава по наследство.

Макар че този разговор стана наистина много по-сериозен, отколкото очаквах, не мога да се спра и вече си представям Ди като майка. Маха гащи по улиците на Ню Йорк. Високи обувки, тясна блуза или потник и на гърдите си е понесла бебе в самар.

И в съзнанието ми бебето е перфектната комбинация между нея и мен. Нейната ягодово-руса коса и моите бадемови очи.

— Мисля, че ще си страхотна мама.

Очите й се изпълват с топлина. Усмивката й е… благодарна.

— Наистина ли?

— Наистина.

Делорес ми напомня на Александра. Свирепа и опустошителна в чувствата си. Жена, която прегръща силно и целува по двете бузи. Такива жени стават най-добрите майки.

След това слагаме край на приказките. Оставаме в джакузито, докато водата изстине и се наслаждаваме на удобното, успокояващо мълчание и на мисълта, че сме заедно.

 

 

На някои жени няма да им се хареса това, което ще споделя сега, но все пак ще го кажа: не е нужно да си влюбен, за да правиш страхотен секс. Най-великите сексуални преживявания в живота ми не са били подплатени с емоционални чувства. Всъщност, в повечето от тези случаи съм бил напълно равнодушен към жената. Не съм я познавал достатъчно, за да я харесвам или да не я харесвам като човек. Дори в няколко случая не съм знаел имената на тези жени.

Но знаех, че са секси. И ги исках. Бях физически привлечен. Похот.

Похотта е лесна. Чиста. Вълнуваща и освобождаваща.

Любовта е хаотична, объркваща, плашеща.

Похотта е силна. Първична. Мотивираща.

Любовта е несигурна, нестабилна, изпълнена със съмнения. Променяща се. Многолика. И може да те побърка. Последното го казвам съвсем сериозно. Със сигурност знам, че това не е само мнението на милиони мъже — уверен съм, че и много жени мислят така, но статистически погледнато, мъжете са по-склонни напълно да се насладят физически на една случайна връзка за няколко… часа. Жените — много по-рядко.

Провери в Гъугъл, ако не ми вярваш.

Повечето жени очакват, копнеят за чувства по време на секс. Ако не усетят чувства, може да не могат и да стигнат до края.

Но Делорес не е като повечето жени. Тя ми разказа играта, взе ми акъла от чукане още първия път, когато се запознахме. Без да ме познава достатъчно, за да изпитва нещо повече от похот. И беше запомнящо се, незабравимо. За двама ни. И може би така е искала да си остане.

Както вече казах, похотта е лесна.

Но вечерта, след като Розалин нахлу без позволение в апартамента ми, нещо се променя. Пластовете се движат. Нещата се трансформират.

Не искам само да я докарам до мощен оргазъм. Искам да я глезя, да я накарам да се чувства щастлива, боготворена. Във и извън спалнята. И искам аз да съм причината за щастието и.

Тя въздъхва в съня си и звукът ме буди. Легнала е по корем, завивката я покрива до кръста. Гледам прелестния и гръб, лицето и. Питам се какво ли сънува. Чертите и са отпуснати, спокойни, гладки. Изглежда толкова млада и крехка.

Невинна.

Парещо чувство за притежание изгаря гърдите ми и свива сърцето ми. Ръката ми бавно се плъзга по гръбнака и, следвана от езика ми, устните ми. Усещам сладко-соления вкус на кожата и. От врата до дупето.

— Матю — въздъхва пак. Знам, че вече е будна. Обръща се по гръб и тревожните и очи намират моите в мрака.

Отмятам одеялото и бедрата и се разтварят за мен. Приканват ме, чакат ме.

Лягам над нея, гърдите ни се притискат, бедрата ни се трият, тазът и ме люлее като люлка. И когато целувам устните и, е много повече от целувка. Много по-различна от другите ни целувки.

Искам да знае какво изпитвам. Искам да й покажа с всяка милувка, с всяко докосване какво означава за мен. И повече от всичко на света искам да знам дали и за нея е така. Искам да го почувствам чрез тялото й.

Плъзгам се в нея до края. Безумно красивата стегната вагина се разтяга бавно под натиска ми, огъва се и ме приканва. Излизам и пак тласкам в нея. Диханията ни се сливат. Мамка му, прекрасно е.

Тя докосва лицето ми, аз целувам брадичката й, косата й, заливам я с новооткритите си чувства. Движенията ни са крехки… не нежни и спокойни, и… носят някакво ново значение.

Дълбоко значение.

Тазът й се повдига да посрещне моя и се потапяме по-дълбоко в блаженството. Поглъщам стона, който се изтръгва от устните й, когато усеща първите спазми на оргазма си. Гмуркам се в нея през спазмите й, докато достигна до моя умопомрачителен оргазъм.

Краката й се увиват около мен и ме държат в най-топлия и успокояващ затвор в света. Бих останал тук завинаги. Целуваме се и полека се спускаме към реалността. Захапвам устната й, тя прави същото с моята. Обръщам лице и го заравям в шията й. Вдишвам аромата й. Дланите й мачкат мускулите на ръцете ми и накрая остават на раменете ми.

Няколко минути по-късно излизам от нея с крайно нежелание. Ръцете й се затягат около мен, за да не слизам от нея. Заспиваме така — моето тяло е нейното тежко одеяло, а нейното е моята възглавница.