Дж. Е. Конрат
Блъди Мери (7)

Глава 4

Мама живееше в Дейд сити, приятно градче, чието място не беше във Флорида. Вместо плажове, претъпкани с туристи и огромни увеселителни паркове, Дейд можеше да се похвали с виещи се хълмове, истински гори и изобилие от улички с антикварни магазинчета, които бяха буквално на всяка крачка.

Нощта се беше спуснала, тежка и гореща като прогизнал воал, въпреки това прозорците ми бяха затворени. Колата, която наех, имаше хубав климатик, но не мислех, че го заслужавам.

Вече два пъти бях идвала при мама, но и двата пъти изпусках пресечката към нейната улица. Тази вечер също не направих изключение. Завих три пъти наляво и я открих от втория опит.

На паркинга имаше място с номера на апартамента и. Преметнала спалния чувал през рамо, с ключове в ръка, тъкмо се канех да вляза във фоайето, когато се спрях.

Дали постъпвах правилно?

Образът на мама, лежаща по лице във ваната, ме стресна.

Независимо от информацията, представяна в брошурите, апартаментите в „Хайлендс“ се обитаваха предимно от пенсионери. Никой под петдесет и пет години не живееше тук. Имаше денонощен персонал, който поддържаше чистотата на басейна, изпълняваше различните поръчки на наемателите и ръководеше задължителния курс по голф. Водеше се и курс по оказване на спешна медицинска помощ, необходимост, определяна от факта, че ставаше въпрос за възрастни хора. Но макар и да бяха на линия по двадесет и четири часа, служителите не извършваха редовно рутинните си проверки, свързани с живущите в комплекса.

Качих се с асансьора до петия етаж, където открих един ужасно слаб възрастен човек в ярка хавайска риза. Коленичил пред отворената врата на апартамента на майка ми той човъркаше нещо с отвертка.

— Ало?

Той се взря в мен през силните си очила. Първо погледна горната част от тялото ми, после наклони глава, за да може да вижда по-добре през двуфокусните стъкла. Беше плешив, а в резултат на възрастта, кожата на главата му до такава степен се бе покрила с петна, че приличаше на врабчово яйце.

— Ммм? Аа, здравейте.

Мъжът се изправи, докато костите му пукаха и „скърцаха“. Въпреки това той не беше кой знае колко по-висок, отколкото, когато бе клекнал. Гърбът му бе толкова превит, та чак приличаше на въпросителен знак. Усмихна се, разкривайки ослепително белите си протези и ми подаде ръка.

— Вие сигурно сте Жаклин. Аз съм Сал Грифин, приятел на майка ви.

Едва сдържах усмивката си. Мама често ми бе разказвала за срещите си с господни Грифин и обикновено го описваше с епитети от рода на „ненаситен“ и „безспирен“, „като машина е, сякаш има пружини в кръста си“, казваше тя. Винаги си бях представяла, че е забележителен мъж, нещо от типа на Шон Конъри. Вместо това пред мен стоеше плешивият Дон Нотс.

— Приятно ми е да се запознаем господин Грифин.

— Полицаите оставиха бъркотия след себе си — каза той и посочи вратата. — Сега монтирам нова каса.

— Тук няма ли хора, които да се грижат за поддръжката?

— Има, обаче аз исках да се уверя, че всичко е направено както трябва. Но извинявайте, къде ми е възпитанието? Дайте да ви помогна.

Господин Грифин протегна ръка към багажа ми. Мислех да откажа, опасявайки се, че може да се нарани, но в крайна сметка му позволих да бъде кавалер.

Той ме въведе в апартамента и вървейки чукна леко по ключовете на лампите.

Вътре беше чисто, спретнато и добре поддържано. Въздържах се от идеята тутакси да проверя хладилника и шкафовете, за да видя дали мама се хранеше добре.

— Скоро говорих с майка ви. Тя спомена, че може да дойдете.

— Кога беше това? Аз се опитах да й се обадя на няколко пъти, след като си тръгнах от болницата, но операторът постоянно ми казваше, че не желае да бъде безпокоена.

— Аа, преди около пет минути. Тя ми звънна. Никога не я бях чувал да звучи толкова разстроена.

— Двете имахме малък… спор.

Той се намръщи, кимайки с глава.

— Горда жена е майка ви. Когато по-рано днес накарах полицията да разбие вратата, първите й думи бяха да се разкарам от банята й, защото не искала да я виждам в такова състояние.

— Да, типично в стила на мака — усмихнах се аз.

— Съжалявам, че толкова дълго се е наложило да стои вътре, но тази сутрин се върнах в града. Само ако бях предположил…

— Благодаря ви, че сте взели участие в спасяването й, господин Грифин. Аз съм тази, която трябва да се чувства виновна. Тя е падала и преди.

— Знам. Осем или девет пъти. Аз поставих преградата на душа й за по-голяма сигурност.

— Осем или девет пъти? Тя ми каза само четири! — извиках, опитвайки се да прикрия изненадата в гласа си.

— Не се учудвам. Вие просто щяхте да…

Той млъкна. И двамата знаехме какво искаше да каже. Ако бях разбрала, че тя пада често, щях да я принудя още тогава да се премести при мен.

— Оценявам всичко, което сте направили за нея. Благодаря ви.

Господин Грифин сви рамене.

— Майка ви е прекрасна жена. Радвам се, че най-накрая се запознахме. Тя непрекъснато говори за вас.

— Сигурно е дразнещо.

— В никакъв случай. Бих се радвал да чуя от вас как сте хванала човекът, убил всичките онези жени, онзи Джинджифиловия мъж. Според майка ви частният детектив, този, който е герой във филма, де факто с нищо не бил помогнал.

— Така си е.

— Освен това сте доста по-красива от онази дебела актриса, която избраха да играе вашата роля.

— Още веднъж благодаря.

— Все пак признавам си, сцената в канала, където сграбчвате детектива за крака и го молите да ви спаси… беше доста забавна — подсмихна се господин Грифин.

Намръщих се. Не се беше случило точно така, но смятам, че леко се разминах. По оригинален сценарий в този кадър се предвиждаше да се подмокря. Наложи се да ги заплаша със съд, за да го махнат.

— Съжалявам, не исках да ви обидя.

— Няма нищо.

— Не е лесно да ви потъпчат гордостта — ухили се господин Грифин и ми смигна.

Откачено старче. Тъкмо мислех да му обясня разликата между наранено его и счупена бедрена става, когато нещо иззвъня.

— Телефонът, извинете ме — рече той и извади един джиесем от широките си бермуди.

— Ало? Здравей, как си Мери? Да, тук е. Хмм, разбирам. Искаш ли да говориш с нея? Най-добре да й го кажеш сама. Не ми е удобно. Да, добре. Разбирам, ще се чуем утре — той сгъна телефона и го прибра на мястото му. По сбръчканото му лице се четеше болка.

— Просто ми кажете.

— Майка ви би предпочела да не оставате в нейния апартамент.

Потреперих от казаното.

— Жаклин, тя е ядосана сега, ядосана и наранена. Ще поговоря с нея.

— Прекарала е четири дни в болка, прикована към пода на банята.

— Знам.

— Лежейки в собствената си мръсотия.

— Знам, знам.

— Можела е да умре, господин Грифин. Не мога да допусна това да се случи отново.

Той сложи ръка на рамото ми и ме потупа.

— Трябва да разберете нещо за старостта, Жаклин. Ние не можем да запазим здравето си, просто не е възможно, но като луди се опитваме да запазим достойнството си.

— Аз само искам мама да е здрава, достойнството няма значение.

— Има. Отиде ли си то, с него си отива и жаждата за живот.

— Добре, ще отида на хотел — казах аз и се запътих да си взема спалния чувал.

— Отидете, но майка ви беше пределно ясна. Няма да говори с вас, докато не спрете да я тормозите. Съжалявам.

Стиснах зъби и юмруци, идеше ми да крещя.

Вместо да си взема багажа, минах покрай него и се отправих към банята. Мислех си, че гледката на мястото, където е станало всичко, на цялата последвала бъркотия, ще ми помогне да затвърдя решението си.

В банята обаче нямаше и петънце.

— Изчистих я по-рано днес — каза господин Грифин, слагайки ръка на рамото ми. — Ще си промени мнението, просто й дайте време. Не й е в стила да моли за помощ.

Обърнах се към него, готова да споря.

— Явно никой от вас двамата не мисли, че тя се нуждае от помощ.

Думите ми го натъжиха.

— О, напротив, нуждае се. Разбира се, че се нуждае.

— Значи сте съгласен с мен?

Той кимна.

— Защо това ме кара да се чувствам още по-зле?

Господин Грифин — този, който имаше пружини в кръста си, ме прегърна. Прегърнах го и аз на свой ред. Двамата останахме така за момент, опитвайки се да разберем цялата тази несправедливост.

— Да си взема ли стая в мотел? — попитах аз. — Не можете ли да се опитате да я убедите?

— Жаклин, тя не ви иска тук точно сега. Най-добре е да си отидете у дома. Ще поговоря с нея. Нещата ще се оправят.

Кимнах в знак на съгласие, но дълбоко в себе си не мислех като него.

Тричасовият полет обратно до Чикаго сякаш продължи цяла вечност.