Дж. Е. Конрат
Блъди Мери (34)

Глава 31

Напуснах разтреперана затвора, без да имам представа дали причината се криеше в студа, гнева или страха.

Двамата с Бенедикт пътувахме с различни коли и не успяхме да обсъдим въпросите около протичането на теста. Хърб дори изглеждаше още по-дистанциран от вчера. Единственото, което успя да се отрони от устата му, беше едно „добро утро“ и толкова. Въпреки всичко, когато се върнахме в участъка, оставих настрана собствените си проблеми и отидох при него.

— Напуснах Бърнис.

— Напуснал си Бърнис?

— Да, снощи. Не беше кой знае какво в интерес на истината. И без това последния месец спях на дивана. Сега поне в мотела има голямо легло, на което мога спокойно да се изпъна. Пък и така се чувствам доста по-леко, няма кой да ме притеснява и да ми натяква за проблемите ми още от сутринта.

— Хърб, съжалявам.

— Не се тревожи. Нещата отдавна бяха тръгнали в тази посока, повярвай.

— Добре ли си?

Що за глупав въпрос? Разбира се, че не беше добре.

— Да. Само, че пропуснах закуската, за пръв път от двадесет и две години насам — усмихна се горчиво той. — Искаш ли да отидем да хапнем по нещо?

Кимнах в отговор. Хърб подкара бързо към „Кларк“ — заведение, в което нонстоп сервираха палачинки. В менюто нямаше ястие по-скъпо от шест долара, а сервитьорката се мъкнеше толкова бавно, че по едно време мислех да отида да й проверя пулса. Все пак успях някак да си поръчам яйца на очи.

— Вървят с препечени филийки — предложи момичето, докато се прозяваше.

Аз само свих рамене.

Хърб се спря на омлет със сирене чедър, наденица и бекон, но отказа хляб.

— Тази диета направо ме убива.

— Абсолютно. Дори долавям звука от стесняването на артериите ти.

— Цялата работа е заради скорбялата — отвърна той, приближавайки се заговорнически към мен. — Винаги съм си падал по мазните храни, сега обаче и човек убивам за сандвич с пържени картофи и макарони.

— Имат го в менюто. Предлагат и безплатна ангиография^[1] заедно с него.

— Как вървят нещата при теб, Джак? — попита Хърб и сложи девето пакетче подсладител в кафето си, след което го разбърка с вилицата.

— Не питай.

— Хайде кажи, ще ти поолекне.

Разказах му накратко каква беше ситуацията.

— Мътните го взели, голяма каша си забъркала — отвърна накрая той в паузата между два залъка тлъсто месо.

Въобще не ми се ядеше, но все пак се насилих да изям препечените филийки, изнервена от втренчения в мен поглед на Хърб.

— Благодаря, партньоре. Изглежда нещастието събира хората.

— Още ли обичаш Алън?

— Мисля, че никога не съм спирала да го обичам.

— Той иска ли да се съберете отново?

— Така изглежда.

— Ами, Лейтъм, него обичаш ли го?

— Да.

— Ще трябва да избереш един от двамата.

— Знам.

— И какъв ще бъде изборът тя?

— Не знам.

— Кого обичаш повече?

— Не знам.

— Тези яйца ще ги ядеш ли?

— Не знам.

— За тях поне мога да ти помогна — каза Хърб и прехвърли порцията ми в чинията си. Явно раздялата не се беше отразила на апетита му.

— Какво ще правим с Фулър? — попита той с изцапан с жълтък мустак.

— Имам план — казах аз. Смяната на темата ме зарадва.

— Слушам.

— Фулър ми каза, че убива, за да лекува главоболието си.

— Четох медицинската експертиза. Лекарите не смятат, че туморът е по-стар от година-две.

— Така е, но той ми каза, че цял живот страда от главоболие.

— Значи може би е убивал и преди — заключи Хърб.

— Ще се разровим в миналото му и ще опитаме да го свържем с някое старо престъпление.

— И как ще стане това?

— Ти май забравяш. Ние сме полицаи, опитни професионалисти, които изкарват прехраната си с разкриване на подобни случаи.

— Ами, ако няма за какво да се хванем?

— Тогава ще се наложи да открием.

Платих сметката, след което се върнахме в участъка и се заловихме за работа. Започнахме с полицейското досие на Фулър. На документи изглеждаше добро ченге. Арестите му бяха над средното, установено ниво, винаги се е справял отлично с възложената работа. В Полицейската академия също беше постигнал високи резултати на всички изпити.

Преди да стане полицай е бил състезател в Националната футболна лига. Хърб се зае да изследва тази част от живота му, докато аз се върнах още по-назад в миналото. Благодарение на футболните си умения Фулър получил стипендия от Южния Илинойски университет, където записал първа специалност криминология и втора психология. Тежки дисциплини за един спортист.

Прегледът на четиригодишния план за обучение разкри и друга интересна подробност. Бари беше членувал в кръжока по драма и дори беше играл Биф в пиесата „Смъртта на търговския пътник“.

В материалите, които Либи беше събрала за Фулър, липсваха данни за някакви сериозни провинения от негова страна по време на следването му. Имаше добър успех и явно там беше срещнал Холи, с която се оженили година след завършването.

Похарчих петдесет цента от парите на данъкоплатците, за да се свържа с шефа на полицията в Карбъндейл, мъж на име Шелби Дънкан, който говореше тихо и бавно, обмисляйки всяка дума.

— В онези години имахме два неразрешени случая. Единият беше на шейсет и две годишен мъж, член на Градския съвет, ограбен и пребит до смърт. Инцидентът станал на улицата, някъде между седем и единадесет часа сутринта. Другият беше на деветнадесетгодишен студент, паднал от прозореца на общежитието. Макар и съдържанието на съединения от оксикарбонилната група в кръвта му да беше три пъти по-високо от нормалното, случаят остана отворен.

— А случаи на изчезнали хора?

Чу се шум от тракане по клавиатура.

— Сто тридесет и осем — последва отговор.

— Това нормално ли е? — запитах аз, изненадана от високата цифра.

— Вижте, лейтенант, ние сме университетски град. Двадесет хиляди студенти всеки ден ходят на занятия, на определен етап част от тях просто се отказват и не казват на никого къде отиват.

Попитах го дали би могъл да ми пусне справките по факса, но той ми предложи по-добър вариант. Каза ми паролата си за достъп до базата данни, като по този начин щях да мога сама да прегледам всичко.

— Какво откри? — попита Хърб и се надвеси над мен.

— Следвал е криминология и психология в университета, освен това е бил част и от театрална трупа. Все неща, от които човек може да извлече определена полза, при положение че е решил да преодолее детектора на лъжата. Отделно пък получих достъп до база данни с информация за над сто случая на изчезнали хора, като намерението ми е да ги съпоставя с периода, през който Фулър е следвал там. Сега е твой ред.

— По-голямата част от футболната кариера на Фулър е преминала в търкане на пейката. Бил е постоянно измъчван от контузии в колената. В интерес на истината цялото му ляво коляно е изкуствено. Чудя се как ли е успял да издържи физическите тестове за постъпване в полицията.

— Няма ли изчезнали мажоретки?

— Говорих с един от помощник-треньорите, не е създавал никакви проблеми, разстройвал го фактът, че не може да даде повече на отбора. Накратко според него бил добър човек.

— Заблудил ги е, точно както успя да заблуди и нас.

Бенедикт бръкна в джоба си и извади пакетче свински кожички, на чиято опаковка гордо стоеше надписа „не съдържат въглехидрати“. Това отново ме наведе на мисълта, къде отиваше този свят щом вече и свинските кожички, изпържени в собствена мазнина, се смятаха за полезна храна.

— И какво следва сега? — попита Хърб с пълна уста, излагайки на показ полусдъвканото й съдържание. Гледката изобщо не беше приятна.

— Започваме със списъка. Искаш ли да го разделим наполовина?

— Предполагам, да.

Дадох му паролата, след което той кимна за довиждане и тръгна поклащайки се към своя кабинет.

Седнах пред компютъра. Времето течеше бавно, както винаги, когато ставаше въпрос за скучна и обемиста работа. Настана обед, Хърб предложи да отидем да хапнем телешко без хляб, но аз отказах. Към четири часа открих слаба връзка между Фулър и изчезнало момиче на име Луси Уайнтрауб — била е мажоретка, докато той е играл в отбора. Търсенето в регистъра на превозните средства обаче откри Луси жива и здрава, живееща в Чикаго. Свързах се с нея и тя наистина призна, че навремето напуснала университета и заминала за Флорида. В крайна сметка родителите й я открили, но не сметнали за нужно да уведомят полицейските власти в Карбъндейл. Освен това Луси изобщо не помнеше Фулър.

Обадих се на Бенедикт, и той нямаше късмет. Дори и Бари да беше отговорен за някои от изчезванията, по всичко личеше, че няма някаква ясна връзка между него и тях, за която да се хванем.

Наближаваше пет вечерта, а на мен изобщо не ми се прибираше у дома. Трябваше да се сдобря с мама, преди всичко обаче трябваше да изясня чувствата си.

Тъкмо се опитвах безуспешно да го направя, когато звънна телефонът. Дежурният полицай ме уведоми, че някакъв мъж бил долу и искал да ме види.

— Казва, че е бившият ви съпруг.

Пулсът ми се ускори. Дали беше от гняв или от възбуда?

— Може ли някой да го доведе горе?

Огледалото ме зовеше, умолявайки ме да проверя прическата и грима си.

Не се поддадох и петнадесет пъти прочитах един и същи ред от случайно избран доклад за задържане, докато на вратата не се почука.

— Здравей, Джак.

Но вдигнах глава веднага, а изчаках малко прочитайки реда още два пъти.

— Какво има, Алън? Заета съм — отвърнах накрая с леко раздразнен поглед.

— Исках да ти се извиня за снощи. Държах се глупаво.

— Приемам извиненията ти. А сега, ако не възразяваш…

— Утре заминавам.

Внезапно усетих болка и млъкнах.

— Не биваше да идвам в Чикаго. Не исках да се натрапвам в живота ти. Предполагам… не знам… винаги съм се питал защо те напуснах. Исках да те видя отново, да видя дали съм сгрешил.

— И сгрешил ли си?

— Да — отвърна тихо той.

Какво трябваше да кажа на мъж, който хиляди пъти съм проклинала и съм умолявала животът да го накара да разбере какво нищожество е всъщност, и който все пак си признаваше грешките.

— Лек път, Алън.

Очите му се насълзиха, моите също.

— Може ли да си останем приятели, Джак? Да поддържаме връзка?

— Не си играй с огъня, последния път се опари — казах си аз.

— Това май не е много добра идея.

Той прехапа устни.

— Знаеш, че никога не съм те навестявал на работа, докато бяхме женени. Нито веднъж.

— Да, знам.

— Е, най-сетне го сторих и вече мога да го задраскам от списъка си с неща, които е трябвало да направя — опита да се усмихне той. — Бъди щастлива, Джак.

— Ти също, Алън — отвърнах аз и той излезе от стаята.

Първия път, когато ме напусна, не се опитах да го спра. Оттогава нататък не спираше да ме мъчи въпросът, какво би станало, ако го бях сторила. Щяхме ли да останем заедно? Щяхме ли да се справим с проблемите си? Щеше ли любовта да оправи всичко?

Писано ли ми беше да повтарям едни и същи грешки отново и отново?

— Алън… чакай.

— Да — обърна се той с очи, изпълнени с надежда. Погледнах го и изведнъж разбрах всичко.

— Взел си ми якето — казах аз, приближавайки се до него.

Той го съблече и ми го подаде. Ръцете ни се срещнаха.

— Джак, твърде много обичам това яке, за да го дам толкова лесно.

— Аз също.

— Може би ще измислим някакъв вид съвместно ползване.

— Може би.

— Да го обсъдим на вечеря.

— Отлично — отвърнах аз, изтривайки с палец една сълза от лицето му.

— Да ти се обадя ли след работа?

— Не, работата ще почака.

— Моля?

— Казах, че работата що почака. Хайде, да вървим.

Не отидохме на вечеря. Отидохме в хотелската му стая, където си поиграх с огъня.

И то два пъти.