Дж. Е. Конрат
Блъди Мери (14)

Глава 11

— Трябва да е било някъде през осемдесетте, крекът^[1] тъкмо навлизаше на улицата, а ние с Джаки получихме сигнал за ранен полицай в едно от наркоманските свърталища.

— Двамата с Хари сте били партньори? — смушка ме Лейтъм.

Отпих голяма глътка бира Сам Адамс и отвърнах намръщено:

— Никой не искаше да патрулира с него и сложиха мен.

— Така е, защото бях луда глава.

— Не, просто защото си противен. Всички партньори, които Хари е имал, подаваха молби за преместване.

Той поклати глава.

— Грешка, Стайнуонк се простреля.

— Да, за да се махне от теб.

— Както и да е. И така, спряхме пред къщата, знаейки, че отпред лежи ранен полицай.

Отпих още от бирата си и се огледах наоколо. Намирахме се в „Къби Беър“ — бар и грил в Чикаго, разположен точно срещу стадион „Ригли Фийлд“ и само на няколко преки от моя апартамент. Хари продължаваше да плямпа, глозгайки „биволски крилца“ с лице цялото оказано със сос барбекю.

— Джак слезе да провери как е и го намери в безсъзнание.

— Прострелян ли беше? — попита Лейтъм, който от половин час се занимаваше с Макглейд и вече ми се искаше да престане. Нито единият от двамата не беше отворил и дума за нещата, за които искаха да поговорим. Стоях си наконтена и напрегната, а отгоре на всичко цялата шумотевица наоколо, примесена с цигарен дим, както и постоянното блъскане в облегалката на стола ми от страна на някакви колежанчета, започваха да ме дразнят.

— Не, не беше. Имаше обаче голяма подутина на главата. Не се свестяваше, дори хъркаше. Няма значение, Джаки използва ситуацията да нахлуе в къщата. Влезе направо вътре, което си е пълно самоубийство. Тези места са като крепости. Още помня как при една акция от Отдела за борба с наркотици бяха спипали ракетна установка. Въобще не е шега работа.

Чувайки това, Лейтъм ме погледна с такова искрено възхищение, че едва не се изчервих.

— Е, там нямаше ракетна установка — отвърнах аз.

— Остави ме да довърша. И нали с Джаки бяхме партньори, влязох след нея. Тя крещеше, размахвайки пистолет вътре, а на ония направо им избяга акъла. Не можеха да сварят да се предадат. Двамата сами арестувахме осемнадесет човека за углавни престъпления, без да изстреляме и един куршум. Превърнахме се във водещата новина на вечерната емисия.

— Ами полицаят?

— Тук идва най-интересната част. Както си бил с униформата, отишъл да си набави малко кока за лична употреба, но се спънал във вързалката си и се пребил.

Хари се засмя и плесна с ръце по краката си, оставяйки петна от сос отгоре им.

— Страхотна история — възкликна Лейтъм, отпивайки глътка бира. — Всъщност Джак не говори много за себе си.

— Ами, знаеш ли, че по едно време се беше прехвърлила, за да работи като проститутка под прикритие.

— Не. Ще се радвам да ми разкажеш.

Слушането на стари истории не ми пречеше кой знае колко, но не исках Лейтъм да се сближава с Хари, когото поради ред причини, не понасях. Затова реших да сменя темата.

— Какъв е проблемът със сержант Пиърс? — попитах Макглейд.

— Минах жена му — отговори той.

— Мина?

— Мушнах в нея Специалния Хари, придружен от малко сос. Тя е прекрасна жена, твърде добра за него — отвърна той, като облиза пръстите си и после се пресегна за последното крилце.

— В случая аз ти трябвам за…?

— Има една важна подробност, която госпожа Пиърс забрави да спомене, преди да свършим работата, а именно че мъжът й играе голф с кмета.

— И?

— И сега господин Чикаго не иска да ми поднови разрешението за частен детектив.

Тъкмо бях готова да изразя удивлението си от тези внезапни новини, когато в бара проехтяха изстрели от пистолет.

Познали характерния звук, двамата с Хари веднага се хвърлихме на пода, а аз дръпнах Лейтъм заедно с мен.

— Успя ли да видиш откъде идва стрелбата — попита Макглейд, който беше извадил своя „Магнум“ 44-ти калибър — един от най-мощните револвери, предлагани на пазара.

— Някъде близо до входа — отвърнах аз и откопчах с палец кобура, за да извадя моя деветмилиметров „Смит и Уесън“.

Чу се нова стрелба. Половината от хората още не можеха да разберат какво става и гледаха объркано. Погледнах през морето от крака и забелязах стрелеца, застанал до входа. Беше слаб, бял мъж, с раздърпан вид. Държеше полуавтоматично оръжие, по всяка вероятност деветмилиметрово, което размахваше във всички посоки.

В краката му в голяма локва кръв лежеше бодигардът.

— Прилича на бездомник и сякаш е надрусан. Въоръжен е с деветмилиметров пистолет. Има един човек на земята, доколкото виждам.

— Ще го атакувам отстрани. Прикривай ме — каза Макглейд и побягна надясно към далечната стена.

— Стой легнал — казах на Лейтъм, опитвайки се да извадя значката си с лявата ръка. Когато най-накрая успях, станах, вдигнах я над главата си и изкрещях:

— Полиция! Всички на земята!

Като чуха думите ми, хората наоколо изпаднаха в паника, започнаха да викат, да крещят, някои се разбягаха, но имаше и такива, които се подчиниха. Събух си обувките и се прицелих в стрелеца, който стоеше с отворена уста, зяпнал тавана.

— Хвърли оръжието! — извиках аз.

Не последва никаква реакция. Не бях и сигурна дали изобщо ме беше чул. Погледнах вдясно, но от бягащите наоколо хора не успях да видя къде е Хари.

Хванала заредения пистолет с изпъната дясна ръка, придържайки го отдолу с лявата за по-голяма опора, пристъпих три крачки напред и се прицелих в сърцето му.

— Сър, хвърлете оръжието — повторих аз.

Отново никаква реакция, сякаш беше глух. Приближих се още, скъсявайки разстоянието помежду ни на по-малко от петнадесет стъпки. Фасулски изстрел. Не разполагах с допълнителни куршуми, надявах се шест да ми стигнат.

— Предупреждавам ви за последен път! Хвърлете оръжието!

Той не помръдна. Нямах друг избор, поех си въздух, издишах и натиснах спусъка.

Пуснах три куршума, близо един до друг в гърдите му.

Нападателят залитна и вперил поглед в мен, вдигна оръжието си.

Изстрелях и останалите три патрона по него. Двата се забиха в областта на рамото, а третият във врата. По същото време стреля и Хари, чиито куршуми практически попаднаха навсякъде, те бяха по-големи и по-бързи и разкъсаха тялото на стрелеца, както камък разкъсва хартия.

Той се свлече мъчително на земята, при което аз се приближих и изритах оръжието му встрани. В чантата си имах белезници, но не смятах, че ще са ми нужни, човекът приличаше на пиле Пармезан с резен швейцарско сирене отгоре.

Насочих вниманието си към падналия бодигард. Имаше рана в областта на стомаха, пулсът му беше силен, но неравномерен. Започнах да търся нещо, с което да спра кървенето. В това време се чу воят на приближаваща сирена.

— Гръм да ме удари.

Хари ме потупа по рамото, чистейки гилзите от барабана на пистолета си. Когато вдигнах поглед към него, ми направи знак с глава.

Стрелецът, този, който надупчихме с куршуми, се измъкваше.

Погледнах Хари, той сви рамене.

Двамата хукнахме след него.

Втурнах се боса през вратата, подскачайки чевръсто от крак на крак върху горещата земя. Кървавата следа водеше наляво, огледах се и видях нападателя да бяга между движещите се коли, просто не беше за вярване.

— Проклятие. Нито веднъж ли не успя да го улучиш? — проплака Хари.

— И шестте ми изстрела попаднаха в целта. Ти как можа да пропуснеш с тази дълга цев? — на свой ред отвърнах аз.

— Въобще не съм пропускал, онзи имаше повече дупки от игрище за голф.

Тичахме след него по горещия паваж, а в ходилата ми постоянно се забиваха камъчета и най-различни други частици. За пръв път в живота си бях благодарна, че имах мазоли.

— Исусе! — изпуфтя Макглейд. — Физическата дейност в изправено положение, определено не ми е силна страна.

— Продължавай да се тъпчеш с „биволски крилца“ — заядох се аз.

Междувременно нападателят заобиколи покрай северния вход на „Ригли фийлд“. При вида му минувачите се отдръпваха встрани. Кървеше наистина, но не толкова, колкото очаквах. Може би многото мръсни дрехи, които беше навлякъл, попиваха голяма част от кръвта.

В това време Макглейд се свлече зад гърба ми, избухвайки в остра кашлица. Затичах се по-бързо, роклята ми беше тясна и прилепнала за краката, въпреки това цепката отстрани ми осигуряваше нужната свобода на движение. В дясната си ръка продължавах да държа пистолета, който вече започваше да ми тежи, докато с лявата се опитвах да наместя презрамката на сутиена, болезнено впита в ребрата ми.

Направих леха маневра, за да избегна стъклата от счупена бирена бутилка и завих зад един ъгъл. Едва не напълних гащите.

Стрелецът беше сменил посоката и сега идваше право към мен.

Спрях внезапно вцепенена, но бързо се осъзнах и заех т.нар. предна стойка. Десният ми крак беше изпънат назад, а левият изнесен напред и леко присвит в коляното. Лявата ми ръка беше успоредна на левия крак и свита в юмрук. Тази позиция сама по себе си беше доста удобна за отблъскване на атаки.

Таекуон-до е корейско бойно изкуство, при което учениците преминават през десет различни степени (колани) преди да достигнат черен. Изпитът за всеки колан се състои от четири части: форми, които по същество представляват движения и техники, подобни на ката^[2], силов тест — една от причините да имам мазоли на краката, корейска терминология и спаринг.

Моята стихия беше спарингът.

Стрелецът посегна да ме удари, замахвайки с ръка. Аз обаче с лекота парирах атаката, завъртях се и го изритах в гръбнака, използвайки собствената му сила.

Той се пльосна по очи на земята, след което се обърна на една страна и оплиска с кръв целия тротоар наоколо. Погледнах го в очите, бяха празни и безизразни, сякаш се взираха в друга реалност, докато кръвта продължаваше да се стича от гърдите му на силни струи.

В подобна ситуация, дори и с доста по-леки рани, хората обикновено бързо умират. Този обаче явно правеше изключение. Надигна се и седна, правейки опити да се изправи на крака.

Ударих го с пистолета по челото.

Той падна назад, но веднага се надигна отново. Главата му кървеше.

Много пъти бях слушала истории за разни откачалки, които под въздействието на ангелски прах^[3] се освобождават от белезници, скачат от десететажни сгради и оцеляват или пък простреляни дузина пъти, продължават да са в състояние за бой. Естествено, никога не съм вярвала на подобни измишльотини.

Поне досега.

В това време зад мен се чу някакво хриптене и Хари дотича задъхан, като астматик, току-що вдишал тичинков прашец.

Стрелецът го изгледа, изкрещя нещо неразбираемо и се хвърли към него.

Хари на свой ред изкрещя още по-високо и фрасна нападателя с „Магнум“-а си по лицето.

Човекът се строполи повторно, но после отново се надигна.

Макглейд отстъпи крачка назад с думите:

— Джаки, не постъпваме правилно. Може би просто трябва да го пуснем да си върви.

— Оставим ли го, ще умре от загуба на кръв — отвърнах аз.

— И какво?

Междувременно мъжът успя да се изправи на колене, а след това и на крака. Не ми се искаше пак да го удрям с пистолета, поради което му нанесох лек ритник в главата, поваляйки го още веднъж на земята. И този път обаче той намери сили да се изправи.

— Прилича ми на една от онези едновремешни играчки с яйцевидна форма, които само се клатушкаха, но никога не падаха — каза Хари и се почеса по брадичката.

— Казваха се уибълс, но от тях не течеше кръв — отвърнах аз.

Хари си затананика музичката от старата реклама на въпросните играчки.

— Сетих се нещо — каза той, отдалечавайки се.

— Отиваш да докараш танк ли? — попитах аз.

— Не, просто трябва да се засиля малко — отвърна Макглейд и пробягвайки четири крачки изрита ранения право в топките.

Силен вик разцепи горещата чикагска нощ, а последвалото ехо сякаш трая цяла вечност.

— Ето — каза Хари, докато оправяше якето си. — Това вече би трябвало да обезвреди нашия терминатор.

Беше прав. Нападателят издаде кратък звук, наподобяващ хриптене, и рухна на паважа с ръце, впити между краката.

— Твой е Джаки, можеш да му прочетеш правата Фернандо.

Сложих му белезници и оставих Макглейд да го пази, докато отида да извикам подкрепление.