Дж. Е. Конрат
Блъди Мери (35)

Глава 32

Лежах гола, увита само с един чаршаф, и гледах тавана, за сън не можеше и дума да става.

Алън спеше свит до мен. Когато го гледах, чувствах странна смесица от любов и разкаяние. Сексът беше хубав, все едно обуваш чифт стари дължи, които отдавна не си носил. Двамата добре знаехме как да си доставим удоволствие един на друг.

По-рано се бях обадила на мама да я предупредя, че нямаше да се прибирам, без да й обясня защо.

Тя така или иначе се досети.

— Ще кажа на Натън къде си, ако се обади.

— Името му е Лейтъм, мамо. И не, няма да му кажеш. Ако се обади или отбие, му кажи да ми звънне на мобилния.

Лейтъм не се обади, а аз почувствах нова странна смесица от вина и успокоение. За кратко ми се искаше да можех в определен момент да се вълнувам само от едно нещо, но така само внесох объркване в и без това противоречивите си чувства.

Таванът висеше над мен безмълвен.

Нямах хапчета за сън и безсънието ми го знаеше. Непрекъснато се въртях, никоя поза не ми беше удобна.

В два сутринта получих сърцебиене и дишането ми стана по-учестено. Притежавах достатъчно добри познания по модерна психология, за да разбера, че бях получила пристъп на паника.

Беше ужасно.

Само преди четири месеца ми бяха правени пълни изследвания, според които нямах никакви здравословни проблеми. Следователно не можеше да става въпрос за инфаркт, но въпреки всичко ме беше завладяло смазващото чувство, че щях да умра.

Станах от леглото, разходих се из стаята, направих малко лицеви опори, опитах и йога, изпих две чаши вода, прехвърлих петнайсетина канала на телевизора и накрая просто седнах в ъгъла със свити колене, клатушкайки се напред-назад.

В пет сутринта, на ръба на истерията, отидох в банята и се обадих на Лейтъм с намерението да подредя живота си.

— Джак? Ти ли си?

— Виж, Лейтъм, нуждая се от почивка. Бих искала да спрем да се виждаме за известно време. Твърде много неща се случиха напоследък.

— Звучиш ужасно. Добре ли си?

— Не. Мисля, че страдам от нервно разстройство. Може и да е само пристъп на паника. Няма ми ги проклетите хапчета за сън и направо ще откача.

— Защо ги няма хапчетата ти?

Тук май настъпи моментът на истината.

— Аз съм в хотелската стая на Алън.

Очаквах Лейтъм да се развика, исках да го направи.

— Още ли го обичаш?

— Да.

— А мен обичаш ли ме?

— Да.

В слушалката се чу учестено дишане. Дали плачеше?

— Значи ти трябва малко време да осмислиш нещата?

— Да. — Тук аз вече наистина заплаках.

— Колко? Седмица? Месец?

— Не знам, Лейтъм.

— Разбирам.

Защо по дяволите беше толкова мил?

— Може никога да не се върна, Лейтъм.

— Трябва да направиш правилния за теб избор, Джак.

— Не си ли бесен?

— Обичам те и искам да бъдеш щастлива.

Стиснах телефона толкова здраво, че чак кокалчетата на ръката ми побеляха.

— Няма проклет начин да гледаш толкова зряло на нещата! Наречи ме измамна кучка! Кажи, че съм ти съсипала живота!

— Обади ми се, когато вземеш решение — отвърна той и затвори.

Вдигнах телефона над главата си, готова да го тръшна в земята. В крайна сметка го оставих на мивката и заплаках като дете.

Алън почука на вратата.

— Джак? Добре ли си? — попита той и влезе, сядайки до мен.

— Проклятие — извиках аз и изтрих очите си. — Проклятие, проклятие. Не съм толкова слаба.

Алън се засмя.

— Защо се смееш?

— Не си слаба, Джак. Просто си човешко същество — каза той и ме прегърна.

— И това ти е смешно?

— Винаги съм го подозирал. Просто не мислех, че ще го видя.

Той остана до мен, докато се успокоих и спрях да плача. Накрая го отблъснах и скочих под душа.

Ако исках да внеса някакъв ред в живота си, първо трябваше да разделя нещата едно от друго. Така нямаше опасност проблемите ми да ме затрупат отново.

Пръв по важност беше Фулър. Не можех да позволя да излезе навън.

След като излязох от банята, се облякох, целунах бившия си съпруг по челото и отидох на работа.