Дж. Е. Конрат
Блъди Мери (45)

Глава 42

Оставаха ми шейсет мили до Карбъндейл, когато Либи се обади.

— Разпуснаха журито.

— Как беше пледоарията ти?

— Не толкова добра, колкото тази на Гарсия.

Можех да си представя намръщеното й изражение в този момент.

— Ако аз бях сред заседателите, щях да гласувам невинен.

— Ако това стане ще трябва да следим Фулър изкъсо, докато не получим заповед за арест от Карбъндейл.

— Какви са шансовете ни?

— Ако Ръшло не лъже, шансовете са добри.

— Дръж ме в течение.

— Ти също.

Четиридесет минути по-късно, на гробището „Грийнвил“ се срещнах с шефа на местната полиция Шелби Дънкан. Съпровождаха го областният съдебен лекар, една жена — представител на Департамента по здравеопазване, помощник-директорът на гробището и няколко работници.

Хърб беше свършил добра работа. Разрешителните бяха абсолютно изрядни и всички, които трябваше да присъстват, бяха налице.

Денят беше студен и отвратителен, напълно подходящ за ексхумация. Стояхме сгушени с ръце в джобовете и свити рамене, докато багерът разкопаваше гроба на Ернандес.

След един час бетонът се показа. Камерата беше достигната. Гробищата в Илинойс изискваха всички ковчези да бъдат полагани в гробищни камери или клетки. По този начин се предотвратяваше хлътването на почвата над самия ковчег, което би причинило появата на стотици вдлъбнатини.

Двама мъже, облечени в гащеризони, слязоха вътре да разширят дупката, след което прикрепиха някакви големи железни пръти с халки по краищата към камерата, закачиха въжетата и багерът извади бетонната кутия на повърхността. После с помощта на ремъци, ковчегът беше положен внимателно на земята в близост до зеещата дупка.

Съдебният лекар, слаб като тръстика мъж на име Ръсел Томпкинс, избърса част от мръсотията в основата му и пъхна специален шестограмен ключ в малък отвор. Завъртя ключа обратно на часовниковата стрелка, при което гуменото уплътнение се скъса, изпускайки мощна свистяща струя зловонен въздух, чиято миризма усетих от десет стъпки разстояние.

Томпсън повдигна капака и погледна вътре.

— Две тела — каза той, стиснал острия си нос с тънките пръсти на ръката си. — Мъж и жена.

— Това достатъчно ли е? — попитах аз Дънкан, който много приличаше на Джон Уейн, само че беше по-пълен. И сигурно го знаеше, имайки се предвид карираната му вълнена риза и каубойските ботуши.

— Доста добро начало. Трябва да се уверим, че наистина става въпрос за Мелъди Стефанополус, и че Бари Фулър е замесен в смъртта й.

— Носите ли зъбните й проби?

— Да.

— Ами материалите, пратени по факса, свързани с белезите от ухапвания?

— В колата са.

Придружих го до автомобила му и взех, каквото ми беше нужно.

— Търсим белези, които да съвпадат с тези — казах аз, показвайки документите на Томпкинс. Той кимна, нахлузи латексови ръкавици и се залови за работа.

Аз също извадих един чифт от джобовете на жилетката си и надникнах за пръв път в ковчега.

Хулио Ернандес лежеше от лявата страна, беше ужасно слаб, облечен в широк кафяв костюм. Лицето му беше изпито и хлътнало, а долната част на челюстта липсваше вследствие на рака, за който Ръшло беше споменал. Устата и гърлото му бяха натъпкани с прогнил памук.

Миризмата беше толкова силна, че трябваше да дишам през рамо. Дори и най-доброто балсамиране не можеше да предотврати разлагането, бактериите с години си бяха вършили работата преди всичко да изгние напълно.

Трупът на Мелъди беше в още по-лошо състояние от това на Ернандес. Положена чисто гола, плътта й имаше лек сивкав оттенък, докато зверствата, извършени с тялото й, изпъкваха оцветени в черно. Различаваха се грубо разкъсване в областта на гърлото, разрези с формата на буквата „Х“ на всяка една от гърдите, дълбок разрез, започващ от пубиса и стигащ до пъпа, както и дузина други белези с овална форма, разпръснати по цялото тяло.

Именно те представляваха търсените от нас ухапвания.

По-големите рани бяха професионално защити, макар и самите шевове да не притежаваха козметична стойност. В случая ставате въпрос за работа на Ръшло.

Съдебният лекар направи снимки, а аз взех скалпела му и го пъхнах между студените, сухи устни на Мелъди, разрязвайки лепилото, което ги държеше затворени. Острието докосна зъбите. Видях шева, минаващ под долните венци и продължаващ нагоре през септума^[1]. Срязах конеца и опитах да отворя устата, но не сполучих.

Накрая, използвайки дръжката на скалпела като лост, успях да направя отвор, колкото да влязат два пръста. Необходими бяха доста усилия, по време на които се чувствах така, сякаш някой ме хапеше. Все пак полученият процеп беше достатъчен за вкарването на малко фенерче с размерите на химикал.

Един от кътните зъби, разположен от лявата страна на горната челюст, имаше златна коронка, приличаща на тази от зъбните проби.

Същите сочеха за наличието на пломба върху горен, десен кучешки зъб, която аз лесно открих с помощта на фенерчето.

— Това е Мелъди.

— Ръсел? — обърна се въпросително Дънкан към съдебния лекар.

— Трудно е да се каже. Степента на разлагане е доста висока.

— И най-доброто предположение ще бъде достатъчно.

— Възможно е белезите да са нанесени от въпросния човек. Ще ми е нужно малко повече време и подходящи инструменти, за да се произнеса със сигурност.

В този момент звънна телефонът ми. Беше Либи.

— Произнесоха присъдата. Не им отне много да освободят копелето.

— Стой така за секунда. Открихте ли нещо, което да доказва, че нашият човек е извършителят? — попитах съдебния лекар.

Той извади кърпичка и издуха носа си.

— Всъщност, налице е един твърде инкриминиращ факт. Виждате ли тези две ухапвания от вътрешната страна на бедрата? На снимките, които ми предоставихте, има такива белези точно на същите места.

— Това ми е достатъчно. Обаждам се на съдия Дорчестър — каза Шелби и откачи радиостанцията от колана си.

— Ще вземете заповед за арест?

— Да, госпожо.

— Либи — обадих се аз. — Не позволявай на Фулър да напусне сградата. Намери полицай и го арестувайте.

— Имаш заповед?

— Да. Обвинен е в убийството на Мелъди Стефанополус.

— Радвам се. Добра работа, Джак.

Шелби се отдалечи, крещейки нещо по радиото, а аз свалих ръкавиците си и тръгнах към колата. Искаше ми се да бъда спокойна, но чувствах единствено празнота, примесена с умора. Ченгето в мен щеше да се радва да види физиономията на Фулър, когато го арестуваха. Повече от всичко обаче исках да оставя цялата тази смърт и грозота, витаещи наоколо, зад гърба си.

— Добра работа, лейтенант — приближи се Шелби, подавайки ми ръка. — Веднага започваме да проверяваме останалите имена. Май днес решихте доста наши случаи.

— Само не ви завиждам за медийната истерия, която скоро ще настане.

— Ще се справим. Ние сме един здрав, малък град. Така или иначе благодаря за помощта. Искате ли да останете за вечеря, жена ми е страхотен готвач.

— Благодаря, но трябва да се прибирам.

Петте часа, прекарани в шофиране обратно към Чикаго, бяха най-самотните в живота ми.