Дж. Е. Конрат
Блъди Мери (20)

Глава 17

— Искаш ли да ми помогнеш да си сложа микрофона? — повдигна вежди към мен Макглейд.

Беше разкопчал ризата си, излагайки на показ отпуснат гръден кош, целият покрит с извити кафяви косми. Приличаше на горила, използваща Рогаин^[1].

— Пълнолуние ли е? — попита Хърб.

— Може да се каже — отвърна Хари. — Сега да не се превърнеш в дебела свиня?

Хърб присви очи. Макглейд притежаваше невероятната способност да вбесява хората.

— Не се ядосвай, шишко. Просто се шегувам — ухили се той.

— Ако искаш да знаеш, свалил съм четири килограма и половина — отвърна Бенедикт и скръсти ръце.

— Свалил си ги, ама в задника си.

Застанах между двамата и прикрепих с тиксо микрофона към гърдите на Хари, слагайки повече отколкото беше необходимо.

— Джаки, толкова си нежна, направо ме възбуждаш.

Макглейд сложи ръка на бедрото ми, но аз веднага го ощипах за зърното, толкова силно, че можеше да потече мляко. Той изкрещя и ме пусна.

— Беше права, наистина е идиот — поклати глава Хърб. Реакцията му обаче засегна Хари.

— Предупредих то — отвърнах аз.

— Стопроцентов идиот. Как си издържала да му бъдеш партньор толкова години?

— Защо си в такова скапано настроение — попита Макглейд. — Да не би продуктите на „Сара Лий“ в кварталния магазин да са свършили?

— Ако още един път си направиш подобна шега… — не довърши Хърб и завря пръст в лицето на Макглейд.

— И какво ще стане? Ще ме изядеш ли?

Бенедикт се изправи пред него и се наложи да го дръпна.

— Ще ви помоля да се държите като професионалисти.

— Внимавай, Джаки, след като свърши с мен, може да е още гладен.

Хърб сграбчи Хари за гърдите, изтръгвайки шепа косми. Макглейд изкрещя и посегна към кобура, закачен на рамото му.

— Сядай! — заповядах аз. — А ти, Хърб, стой настрана.

Хари изгледа Бенедикт намръщено, след което отново седна. Последният от своя страна извърна очи и отиде в другия край на стаята, обръщайки се с гръб.

— Макглейд, ето как стоят нещата. Знаем, че Ръшло има съучастник и сме убедени, че в случая става въпрос за ченге. Трябва ни името му.

— Никакъв проблем.

— Дръж се спокойно вътре, накарай го да се разкрие. Прочете досието му, нали?

— Даа. Той е погребален агент и обича секс партньорите му да са със стайна температура. Ще получиш необходимата информация, Джаки. Добър съм в това — изкиска се Хари.

— Може и да ти е смешно, детектив Лоена топка, но аз много пъти съм работил под прикритие. Владея дегизировката до съвършенство. Познай кой съм сега?

Бенедикт се върза и погледна. Макглейд събра очи и наведе глава, за да накара гушата си да изпъкне.

— Свалих четири килограма и половина, ядейки понички — изгрухтя Хари.

Хърб сви юмрук, отправи поглед към мен и излезе от стаята.

— Джаки, на твоя колега му липсва чувство за хумор. Сигурно с яденето компенсира незадоволените си сексуални потребности.

— Не мисля, че точно в това се състои проблемът. Хайде, нека настроим микрофона.

Включих приемника, малка черна кутия с размерите на радио за кола и нагласих силата на звука. Стаята се изпълни със свистене заради получената микрофония.

— Направи няколко крачки назад и кажи нещо.

Макглейд отиде до вратата, пеейки нещо за прекрасните си топки. Макар и неприятен, гласът му се чуваше ясно.

— Дежурният сержант ще те сложи в отделението за задържани с наложена мярка за неотклонение. Трябва ми името на съучастника, както и всяка друга информация, която успееш да изкопчиш, ще записвам всичко. Знаеш ли как изглежда?

— Разгледах снимките в досието. Прилича на крастава жаба с брада като на Линкълн.

— Надявам се няма да започнеш с това пред него. Как смяташ да подходиш?

— Имай ми доверие — ухили се Хари с усмивка, широка, колкото задника на зебра.

Изпитах внезапна нужда от антиацид. Сложих му белезници и го заведох до отделението за временно задържани, където го регистрирах и му свалих белезниците, а дежурният сержант го отведе до килията.

Когато се върнах в стаята, вече имахме връзка. Хърб беше там и подписваше някакъв документ, който разрешаваше пълно претърсване на тялото на затворник, като най-отгоре стоеше името на Макглейд. Взех листа и го смачках.

— Хърб, държиш се детински.

— Е, можеше да му хареса.

От радиото долетя дрънчене. Вратата на килията току-що се беше затворила. Натиснах бутона за запис.

Чуха се стъпки, придружени от лек шум и нещо като тътрене.

— Ей, човече, да ти се намират цигари? — прозвуча гласът на Хари.

— Нямам, съжалявам — отвърна Ръшло.

— Не мога да повярвам. Дори не трябва да съм тук. Тя каза, че е на шестнайсет. Въпреки това си струваше. Колкото по-млада е една пичка, толкова по-мека е кожата й, нали?

— Да, предполагам.

Някой изпъшка, вероятно Макглейд беше седнал.

— Предполагаш? Само като те погледна, ми става ясно, че много си падаш по секса. Пише го на челото ти. Бас държа, че си направо убиец за жените.

Хърб въздъхна и поклати безнадеждно глава.

— Имам познати, които работят в зоологическата градина. По-добре да бяхме пуснали вътре някоя дресирана маймуна.

Направих му знак да мълчи.

— Всъщност, не ми върви особено с жените.

— Шегуваш се? Обзалагам се, че с тази визия редовно забиваш по някоя. Кога го прави за последно. Хайде, не се срамувай. Кога? Миналата седмица? Вчера?

За няколко секунди се възцари тишина.

— Нали не си девствен?

— Не.

— И аз така си помислих. Кога топна чушката за последно?

— Тази сутрин.

— Ето, знаех си! Разбрах го още в момента, в който те видях. Малката перверзница трябва да е била добра. Изпразни ли се, нашляпа ли я? Как беше, а?

— Долу-горе нещо такова.

— Как се подсмихваш само. По какво най-много си падаш?

— Това е… доста лично.

Макглейд плесна с ръце и се засмя.

— Бас държа, че е така. Виждам го в очите ти. Впрочем, само в едното, другото нещо се е прецакало. Сигурно ти е много трудно да гледаш триизмерни филми.

Хърб отново въздъхна.

— Какво те възбужда, човече? Деца? Животни? Сране?

— Нищо подобно.

— Тогава какво, кажи ми.

— Не ми се говори за това.

— Тайна, разбрах. Няма проблем. Как ти е името?

— Дерик.

— Здравей, Дерик. Аз съм Барнъм. Наричай ме Пи Ти.

— Не е за вярване — възкликна Хърб.

— С какво се занимаваш, Дерик?

— Собственик съм на погребално бюро.

— Погребално бюро значи? Върви ли бизнесът?

— Бизнесът умира.

Туй двамата се засмяха, ние с Хърб обаче успяхме да се сдържим.

— Ей, чакай малко! Погребално бюро казваш! Това ли е страстта ти? Чукаш мъртъвци? Доста изчанчено! Бас държа, че имаш голям избор и никоя не ти отказва, нали?

— Не ми се говори на тази тема.

— Защо не? Няма нищо лошо да се разтовариш малко следобед по време на работа. Винаги съм искал да опъна някой труп.

— Наистина ли?

— Разбира се. Не е нужно нито да я водиш на вечеря, нито да я предразполагаш, а след като свършиш, не ти се налага да говориш с нея. Един вид перфектната жена. Кажи ми честно, какво е чувството?

Настъпи нова дълга пауза.

— Прекрасно е.

— Не са ли студени?

— Използвам електрическа възглавничка, за да ги затопля.

— Гениално! Когато излезем оттук, може би ще ми позволиш да опитам някой път. Ще си платя за удоволствието. Само веднъж да ни пуснат… Ей, какво ти е?

— Аз никога няма да изляза оттук — отвърна Ръшло със сподавен глас.

— Защо? За какво си тук?

— За убийство.

— Будалкаш ме! Убил си човек?

— Не, не съм, но мислят, че съм аз.

— Тогава ще те пуснат щом не си го направил. Знаеш ли кой е убиецът?

— Да — подсмърчайки каза Ръшло.

— Каза ли им?

— Не, ако им кажа, той ще ме убие.

— Ченгетата ще те предпазят, предполагам?

— Той е ченге.

— Наистина ли? Човече, това е гадно. Искаш ли да ми кажеш името му?

— Не. Защо?

— Ще ти дам двадесет долара.

Хърб се хвана за главата.

— Защо ти е да знаеш името му? Да не си полицай?

— Естествено, че съм полицай. Дори нося микрофон. Пратиха ме при теб, за да те накарам да говориш.

— Когато нещата приключат, по-добре Макглейд да остане вътре. Такъв човек не бива да се движи свободно в обществото. Твърде глупав е — сбута ме Хърб.

— Ти не си ченге — чу се гласът на Ръшло.

— Не съм разбира се. Мразя ченгетата. Ей… Искаш ли да ти кажа една тайна?

— Да.

— Веднъж убих полицай — прошепна Хари, при което аз усилих звука.

— Шегуваш се?

— Честна дума. Седях си на един ъгъл и говорех с едно сладко момиченце, когато онова ченге се заяде с мен. Просто моментът не беше подходящ, нали разбираш? Искаше да ме претърси, а аз носех оръжие.

— Имал си пистолет?

— Да, имах пистолет и преди да успее да ми го вземе го свалих на земята. Бам-бам! Два изстрела в лицето. Може и да си чел за случилото се, беше преда няколко седмици. Искаш ли да чуеш най-веселата част?

— Да.

— Хареса ми.

— Ооо.

— Даа. Аз съм зъл демон, истинска заплаха. Ей… Ти богат ли си? Чувал съм, че от погребалните агенции се изкарват доста пари.

— Имам пари.

— В такъв случай може би ще успея да те изкарам навън.

— Как?

— Да речем, че мога да се погрижа за онзи полицаи. Ще издебна дебелия задник и ще го застрелям.

Браво, Хари. В известна степен бях впечатлена.

— Не ми се иска да го убиваш.

— Човече, той е свиня, а всички свине трябва да умрат.

— Не знам.

— Той би ли те убил, ако му се отдаде възможност?

— Да.

— Тогава се налага да го отстраниш.

— Но, той ми е приятел.

Смехът на Хари разтресе говорителите.

— Всичките ти приятели ли искат да те убият?

— Не, повечето от тях са мъртви.

Хари изсумтя.

— Е, двамата с теб бихме могли да затрием и този.

— Не знам.

— Твоя воля. Но, ако този човек наистина е полицай и ти си мислиш, че тук си в безопасност, значи си луд.

— Той не работи в този участък.

— Няма значение, пак ще те намери. Ще се промъкне, докато спиш, ще те наръга няколко пъти, а после ще обвинят някой от затворниците. Дори може да плати на някой от тях да го направи. Или пък ще ти сложи нещо в храната. Има си хиляди начини.

— Исусе.

— Съществува някаква възможност да те преместят на място със специална охрана, но това е още по-лошо. Направо ще те застреля в момента, в който останеш сам. Трябва да ме оставиш да очистя тази свиня.

Последва нова пауза.

— Не мога.

— Ще го направя за двадесет хилядарки. Имаш ли толкова?

— Да.

— Чудесно. Позволи ми да го убия. Кажи на ченгетата, че те е принудил да му помогнеш. До ден-два отново ще си отново на работа, заобиколен от любимите ти мъртъвци.

— Не мога.

— Както искаш. Ти си човекът, чийто живот е в опасност.

Настъпи тишина. Повече от минута не се чуваше нищо, освен фалшивото тананикане на Ръшло.

— Ами ако… Ако кажа да?

— Искам половината пари предварително, другата половина ще ми платиш, след като свърша работата.

— Как?

— В брой. Обади се на адвоката си да ми ги донесе.

— Ами, ако не успееш?

— Ще успея. Имай ми доверие.

— Той е доста едър.

— Когато се целиш в главата, физиката няма никакво значение. Как се казва тази свиня?

Затаих дъх.

— Човече, ако искаш да го очистя, трябва да ми кажеш името му.

— Казва се Бари.

Двамата с Хърб се спогледахме. Познавахме само един полицай на име Бари. Опитах някак да си представя ченгето от моя отдел в образа на убиеца, извършил всички онези зверства.

— Бари кой? Бари Худини? Бари Флинстоун? Бари Манилоу? Трябват ми малко повече подробности.

Фулър имаше достъп до кабинета ми и до телефона на Колин Андрюс, освен това беше ядосан, защото не го предложих за повишение, а и непрестанно си вреше носа в разследването, предлагайки помощта си.

— Не мога да дам повече информация. Съжалявам.

— Вече каза достатъчно, доноснико — тонът на Макглейд стана груб и заплашителен. — Бари знаеше, че ще опиташ да направиш нещо, затова ме изпрати да се погрижа за теб.

Ръшло издаде нещо средно между пъшкане и скимтене.

— Остави ме.

— Бари не може да си позволи да останеш тук.

— Съжалявам! Кажи му, че съжалявам!

— На кого да го кажа?

— На Фулър! Кажи му, че никога не бих го предал.

— Изведи го оттам — наредих на Хърб, хванала телефона. Трябваше бързо да открием Бари Фулър, преди още някой да е умрял.