Дейвид Елис
Сред лъжци (65)

Един ден по-рано
Събота, 7 февруари

7:05 вечерта

Тайни. Живее с тях вече повече от десет години, може би от деня, в който се омъжи за Мат, макар че не може да е сигурна — не може да върне събитията. Не го обичаше. Не обичаше човека, с когото беше прекарала повече от двайсет години, от когото имаше дъщеря.

Тайните никога не остават тайни. Не можеше винаги да живее с тях и сега, когато Джесика беше в колежа, изглежда моментът беше дошъл.

Сега със Сам отново тайни. Етична дилема, каза той два пъти по телефона миналата седмица, без да дава подробности. Даже не искаше да го обсъждат.

Тайна. Сам не искаше да й каже.

Нито пък тя му беше казала. Тайна. Вероятно същата. Тя също знае.

Изглежда и ФБР вече знаят. Вече са хванали банковата сметка на Мат. Мат й каза — така както винаги прави — по време на вечеря, през януари. Бяха си обещали да се виждат, да поддържат връзка. Мат често пиеше прекалено много, но в този случай наистина прекали.

— Мислят, че съм подкупил няколко сенатори — каза той, изплювайки камъчето, сякаш беше отрова.

На Айнщайн не му трябваше много време да направи връзката. За Мат беше голяма победа, когато миналата година законът за лекарството мина в Сената. Голяма, но противоречива победа, която включваше внезапна промяна на гласовете на трима сенатори. Това извиване на ръце зад сцената вероятно не се харесва на обществеността, но прави лобистите звезди. Мат беше победителят в тази сделка.

Алисън го забеляза, когато договаряха нещата по развода през декември, месец по-рано. Няколко тегления на сериозни суми от банковата сметка за последните няколко месеца. Реши да се преструва, че не й пука, реши да не го споменава. Вероятно имаше любовница. Вероятно се опитваше да се защити финансово, крадеше от гърнето преди медът да се подели между всички. Нямаше представа, а и наистина не й пукаше. Имаше си достатъчно пари. Ако едно мирно разрешение на брака й струваше трийсет хиляди, то това бяха най-разумно похарчените й пари.

Нямаше представа, че Мат слага парите в ръцете на щатски законодатели.

Етична дилема, беше й казал Сам два пъти миналата седмица по телефона. Без подробности. Тайна. Знаел е.

Знаеха една и съща тайна и никой не искаше да каже на другия.

Алисън затваря книгата, която чете. Гладна е. Минава седем вечерта, а не е яла цял ден. В стомаха й е истинска революция.

О, толкова глупаво се държа, прекали, държа се като ученичка. Сам се възхищаваше на Джесика на купона, а тя се вдига и отива до столицата, за да го накара да я уволни? Даже го обвини, че е спал с Джес?

Беше свързала трите неща: коментара на дъщеря й, че се интересува от един мъж в работата, когото Алисън не би одобрила; споменаването на етичната дилема и погледа на Сам към Джесика по време на партито.

Покрива лице с ръката си. Ще й се да може да изтрие вчерашния ден от календара. Да изтрие само петък, шести февруари от календара и да обясни на дъщеря си по разумен, зрял начин, че човекът, за когото храни надежди, всъщност сега е гаджето на мама.

Ще го направи. Ще се обади на Сам и ще му се извини за детинското си поведение. Ще говори с Джесика и ще обясни всичко.

 

 

7:20 вечерта

Джейн Маккой мълчаливо застава до тялото на Сам Дилън. Оуен Харик излиза от кухнята.

— Чисто е — казва той. — Почистихме цялото място. Махнахме подслушвателите.

— Сигурно ли е? — шепне Маккой.

— Да. Чисто е, Джейн.

Други агенти, двама мъже и една жена, се появяват от други части на къщата; всички се събират около тялото на Сам Дилън.

— Значи тук е чисто — потвърждава Маккой.

Всички агенти кимат.

— Добре — казва тя, този път без да шепне, — тогава може ли някой, по дяволите, да ми каже как се случи това?

— Никой не мислеше, че той ще го убие — казва Оуен Харик — нямаше никакви изгледи. Джейн, ти видя имейла на Харун.

Да, беше го видяла. Откакто пристигна в Щатите, Рам Харун ползваше този имейл [email protected]. Когато искаше да осъществи контакт с американското правителство, той пращаше имейл на себе си и така беше сигурен, че правителството следи сайта и също чете съобщенията. Трябваше да внимава какво пише, в случай че Освободителният фронт също хакне сайта, но съобщенията му стигаха до федералните. Чрез този имейл преди няколко месеца Харун уведоми ФБР, че се е свързал с важен човек, който се казва Лари Еванс. Чрез този имейл Харун ги уведоми миналата седмица, че Лари Еванс следи отблизо двама души — Сам Дилън и Алисън Пагоне, защото има опасения, че Сам Дилън е разбрал за операцията във „Фланагън-Макс“ и е казал за това на приятелката си Алисън.

— Харун каза, че Еванс ще наблюдава и ще чака — казва Харик, — не че ще убива.

— Не го ли видяхте да влиза? — пита Маккой и оглежда триото от агенти, определени да наблюдават къщата.

— Не. Той се промъкна, когато доставиха храната — към шест и половина.

Това вече го знаят. Бюрото наблюдаваше чрез камери цялата територия около къщата на Сам Дилън. Лари Еванс беше добър. Промъкнал се бе, докато Сам отваряше входната врата. Проблемът е, че Лари Еванс остава незабелязан не само от Сам Дилън, но и от тримата федерални агенти.

— Видяхме го да напуска къщата тогава, когато ви се обадихме — казва един от агентите.

Да, после отидоха до видеото, превъртяха записа, видяха как Лари Еванс влиза през задната врата в шест и двайсет — точно когато Сам Дилън отваряше входната врата — и го видяха да си тръгва десетина минути след седем.

— Не мога да повярвам — мърмори на себе си Маккой. Поглежда Харик. — Добре ли пазим Алисън Пагоне?

— Да, покрили сме я.

— Увери се, че е така, Оуен. Никой друг не трябва да умира тази вечер.

— Какво ще правим сега? — пита Харик.

Маккой бавно обикаля стаята.

— Нищо. Не можем да останем тук. Трябва да изчезваме.

— И ще оставим тялото така? — пита агент Клайн.

— Да, мамка му! Какво предлагаш? Да се обадим на полицията? Или просто да се обадим на Лари Еванс и да му кажем, че се интересуваме от него.

— Добре, добре — маха с ръце Харик, — да се махаме оттук, всички.

Маккой излиза първа. Чува глас в слушалката си.

— Агент Маккой — това е член на екипа й, който наблюдава околностите.

— Да — казва тя.

— Някой идва по улицата. Спортна „Мазда“. Ще проследя номерата.

— Колко близо е? — пита Маккой.

— Много. По-добре изчезвайте. Изглежда спира пред дома на Дилън.

 

 

7:24 вечерта

— Джесика Пагоне? — казва Маккой в микрофона на яката си. — Дъщерята?

— Да — чува гласа в слушалката. — Дъщерята на Алисън Пагоне току-що беше в дома му. Преди по-малко от три минути. Току-що си тръгна.

Маккой поглежда Харик, който чува казаното.

— Върни се там след около минута — казва Пагоне в микрофона — през задния вход. Огледай и излизай.

— Излизай.

Маккой поглежда партньора си.

— Какво става, по дяволите?

Харик клати глава.

— Дъщерята на Алисън познава ли Сам?

— Мамка му, нямам представа — краката на Маккой се подкосяват. Тя и Харик са спрели на съседната пряка до къщата на Сам.

— Била е вътре само две минути — казва Харик. — Видяла го е да лежи на килима и си е плюла на петите. Но къде отива сега?

— Кой знае?

— Правим ли нещо? — пита Харик. — Не съм сигурен дали трябва.

— Няма какво да направим — съгласява се Маккой, като се опитва да се успокои. — Значи тя го е намерила мъртъв. Някой все щеше да го намери. Не е същото, като да предадем Лари Еванс на полицията.

— Чудя се дали Джесика е повикала ченгетата — Харик удря по волана.

Маккой вдига рамене.

— Вероятно. Кой знае? Изпращам екипа ни обратно, да огледа мястото. Съмнявам се, че Джесика е направила нещо. Не е имала време. Вероятно го е видяла, станало й е зле, плюла си е на петите.

— Или поне аз така бих постъпил — съгласява се Харик.

— Нека просто изчакаме. Хората ни ще заемат позиции, след като огледат мястото отново. Рано или късно полицията ще дойде и тогава ще трябва да се омитаме.

— Нищо ли няма да им кажем?

— Няма какво да им кажем, Оуен — прозорците на колата й се запотяват. Маккой си спомня времената, преди години, когато прозорците се запотяваха по други, много по-приятни причини. — Не можем да им позволим да се намесят.

— Няма да им хрумне да обвинят Лари Еванс — казва Харик. — Отпечатъците му ги няма в базата данни, а съм сигурен, че е достатъчно умен да не остави такива.

— Да. Умен е. Часовник? Трофей? Това прилича на всичко друго, но не и на професионализъм.

— Това, за което се чудя — казва Харик, — е дали полицията ще заподозре някой друг.

— Не зная — отговаря Маккой отпаднало.

— Не можем да позволим да натопят друг за това, Джейн. Като Джесика Пагоне, например. Може да е оставила сума ти следи, които да водят към нея.

Маккой потупва партньора си по ръката.

— Да се тревожим за това, когато му дойде времето, а?

 

 

7:56 вечерта

Да. Ще се обади на Джесика, решава Алисън. Ще се срещнат и всичко ще й обясни. Ще признае, че тя е настояла Сам да й се обади и да я уволни. Ще се извини за лошото си поведение и ще използва извинението да оправи нещата между тях. Да признае на Джесика за Сам е все едно да се представи за жената, която винаги е била, същата майка, която силно обича дъщеря си, но която сега е свободна и има нов мъж в живота си.

Джесика е голяма. Трябва да е готова за това. Трябва да приеме, че хората — дори собствените й родители — понякога се разделят и то, не по вина само на единия. Въобще не става въпрос за вина, всъщност.

Чува как някой се опитва да отвори вратата и скача от стола, отива в коридора. Тази част на града е сравнително безопасна, но все пак си е град, а тя живее сама. Сега скърцането и въздишките през нощта я плашат — до нея вече няма бивш шампион. Не, не е точно посред нощ. Едва осем и половина е…

Чува и друг шум — някой се опитва да пъхне ключ — входната врата се отваря. Джесика се втурва вътре и бързо затваря след себе си. Обръща се и вижда Алисън. Лицето на Джесика е обляно в сълзи, спиралата й се стича по бузите. Трепери, на ръба на нервна криза е.

Алисън я прегръща, взема я в ръцете си; успокоява я, двете са на пода.

— Какво се е случило? — пита Алисън, като държи главата на Джесика и разглежда тялото й да не би да е наранена някъде. — Божичко, миличка, какво се е случило?

 

 

8:04

Маккой изключва телефона си и го слага да се зарежда в колата на мястото на запалката. Екипът, който отново влезе в дома на Сам Дилън след неочакваната визита на Джесика Пагоне, тъкмо е докладвал.

— Поне нищо не е объркала — казва Маккой.

— Да, но не е оставила мястото съвсем чисто — казва Харик. Има предвид платинената обица на килима до тялото на Сам.

— Вероятно се е навела — предполага Маккой. — Обиците лесно падат.

— Трябва да я вземем, Джейн.

Маккой клати глава.

— Няма да им позволя да се фалшифицира местопрестъплението.

— Това не е фалшификация, Джейн. Местопрестъплението не включваше обица.

— Знаем, че не го е убила. Дойде след това. Мамка му, имаме запис на Лари Еванс.

Маккой поглежда Харик.

— Казвам, че това може да замеси момичето — натъртва той.

Маккой дъвче устната си.

— А това, може би, не е толкова лошо — добавя Харик.

— Може би да, а може би не.

— Джейни, чуй ме. Тази нощ е ненормална. Зная. Случиха се много неща, които не очаквахме, трябваше да вземем бързи решения, но не можем да навлечем беля на това момиче.

— Няма — казва тя разсеяно.

— Тогава им кажи да влязат и да вземат проклетата обица.

Маккой бавно клати глава.

— Джейн…

— Джесика Пагоне е дъщеря на Алисън Пагоне — казва тя — и Алисън Пагоне е част от всичко това, без значение дали ти харесва, или не.

— Какво си си наумила?

— Просто си мисля — казва тя. — Мисля си, че Лари Еванс трябва много да се е притеснил за Сам Дилън, нали? Достатъчно, че да го убие. Трябва да се тревожи и за Алисън. Вече я наблюдава, нали? Значи и за нея се притеснява.

— Идеята е — продължава Харик, — че може да имаме нужда от помощта й.

— Да — промърморва Маккой и отново премисля нещата.

Телефонът й звънва. Маккой почти подскача на седалката.

— Маккой. Добре? Добре. — Тя поглежда партньора си. — Не правете нищо. Просто се уверете, че къщата е в безопасност. Каквото и да ви струва.

Затваря и вдига вежди.

— Джесика току-що е пристигнала в дома на майка си.

— Къщата на Алисън — простенва Харик. — Добре. Слава Богу.

Маккой се отпуска на седалката.

— Казва на майка си, че е намерила Сам Дилън мъртъв — предполага Харик. — В истерия е. Уплашена е. Откача.

— Всичко това — съгласява се Маккой. — Плюс тревогата на Алисън.

— Разтревожена? — колебае се Харик. — По-скоро поразена от мъка.

— Не — казва Маккой, — притеснена.

Харик докосва ръката на Джейн.

— Мислиш, че се тревожи дали дъщеря й не е убила Дилън?

Раменете на Маккой се вдигат.

— Няма как да е сигурна, че не го е направила.

— Джейн, недей — казва Харик, — не можеш да я изнудваш.

— Не говоря за изнудване — скърца със зъби Маккой, нервен навик, когато мисли бързо. — Нека да си мисли каквото иска. Да не я успокояваме, не е същото, като да я лъжем.

— Тя ни помага — казва Харик, вероятно разбира каква е сделката — и ние я уверяваме, че Джесика няма да пострада. Няма да й е все едно дали дъщеря й е убийца.

— Нещо такова — казва Маккой. — Точно сега вероятно откриват, че Джесика е оставила доказателство — поглежда тя към Харик — да видим какво става.

— Джейн — казва Харик. — Наистина ли ще причиниш това на тази дама? Ще я накараш да мисли, че собствената й дъщеря е убийца?

— Ще си го помисли — казва Джейн. — Аз няма да й го казвам.

— Божичко.

— О, я се стегни, Оуен. С голям случай сме се захванали, мисля, че това, което правим, си струва, не е ли така? — тя маха към него. — Когато всичко приключи и всички са здрави и читави, ще й кажа истината. Ще й дам копие от видеозаписа, на който се вижда как Лари Еванс прониква в дома на Дилън, но засега да използваме това, с което разполагаме.

Харик гледа втренчено Маккой.

— Когато това приключи — повтаря тя раздразнено, — ще уверя Алисън, че дъщеря й не е убила Сам Дилън. Но дотогава използваме това, което имаме. Успокой се. Искаш ли да спрем международната терористична операция, или не?

 

 

8:38

Алисън седи до дъщеря си, която най-сетне започва да се успокоява. Алисън е покрила раменете й с одеяло и е приготвила топъл чай. Седят на диванчето в хола.

Джесика си е вкъщи вече половин час. Отне й десет минути да разкаже на Алисън какво се беше случило. В следващите двайсет минути Алисън повтаряше дали правилно е чула дъщеря си.

Сам е мъртъв.

— Аз само исках да поговорим — казва тя. — Исках да разбера защо съм уволнена.

Сам е мъртъв. Не може да повярва на ушите си. Не може да повярва, че е истина. Първият й инстинкт е да изтича, да отиде там или поне да му се обади. Това е първата й реакция, втората, третата, но въпреки това не може да помръдне. В този момент е по-загрижена за друг.

— Някой друг в „Дилън и Бекър“ знае ли, че си уволнена? — пита Алисън.

Джесика клати глава.

— Не, не съм говорила с никого. Бях като замаяна. Просто си тръгнах. Даже не си събрах нещата.

— Добре — казва Алисън. — Добре.

Джесика я поглежда.

— Мислиш, че може да ме обвинят за това? Някой би си помислил, че аз…

— Не, скъпа, разбира се, че не — казва Алисън бързо. — Никой няма да си го помисли.

— Аз бях там — казва тя.

— Да, така е. Някой видя ли те? Джес? Знаеш ли дали някой те е видял тази вечер?

— Не зная. Откъде да зная?

Алисън взема ръката на дъщеря си и застава на колене с лице към нея.

— Няма да позволя да ти се случи нищо — казва тя.

— Аз не… мислиш, че съм го убила — Джесика се изтръгва от майка си и се изправя. — Мислиш, че съм убила Сам?

— Не — Алисън също става и се приближава до дъщеря си, която отстъпва — разбира се, че не. Само казвам, че си била там. Може да възникнат въпроси. Няма да позволя да ти се случи нещо.

— О, Боже — Джесика се опира на полицата над камината.

— Вината е моя, Джес, и ще направя всичко, за да те предпазя.

Джесика бавно поглежда майка си.

— Какво значи това?

Алисън си поема дъх. Така или иначе щеше да й каже. Казват, че не трябва да се налива масло в огъня, но тя е на друго мнение. Сега трябва да разкрие всичко.

— Аз и Сам се виждахме, Джес — казва тя.

Очите на Джесика се разширяват.

— Какво? Ти и Сам?

— Зная, че преди няколко месеца си му предложила да излизате. Той ми каза. Интересувала си се от него и мога да разбера защо.

— Ти и Сам, майко? — тя се отдръпва от Алисън.

— Да — потвърждава Алисън — случи се, след като аз и баща ти се разделихме, но да.

Погледът на Джесика шари из стаята. Това е прекалено. Това за капак на всичко.

— Вината е моя — казва Алисън. — Аз съм причината тази вечер да си тук.

— Какво означава това? — тя тръгва към майка си смело.

— Ти беше уволнена — казва Алисън — по молба на една несигурна, ревнива жена, която не разсъждаваше трезво.

Джесика изкривява лице и поглежда майка си.

— Казала си му да ме уволни?

— Вчера отидох в столицата и го накарах да ти се обади.

— Ти си му казала — да ме уволни?

Алисън кима.

— Днес осъзнах колко глупаво съм постъпила. Щях да ти се обадя и да говорим за това. Кълна ти се, щях. Щеше да си получиш работата обратно.

Джесика не може да отговори, това е поредният емоционален изблик. Няма място да го впише в списъка на събитията от тази вечер. Прибира косата си зад ушите, навик, който си изгради през пубертета, навик, който има от Алисън.

Алисън гледа профила й и вижда платинената обица на ухото й, една от обиците, които си купи неотдавна. Не е изненадана. Алисън беше видяла, че липсват от кутията й за бижута покрай Коледа. Не за първи път дъщеря й ползваше бижутата и дрехите й. Всъщност, това й харесваше.

Джесика е добре облечена, забелязва сега Алисън. Виолетова блуза, черна пола и ботуши, повече грим от обичайното, без значение, че сега целият е размазан по лицето й. И обиците. Нагласила се е за срещата със Сам. Сега вижда с очите си това, което Сам й беше казал. Джесика си падаше по него.

— Толкова съжалявам за това, скъпа.

Джесика продължава да крачи покрай камината, ядосва се, гневът надвива ужаса.

Не може да го е направила, казва Алисън на себе си Не Джесика. Усеща, че нещо отвътре я изгаря, момент на паника, колкото и да се опитва да се пребори с мислите. Не би била толкова разстроена, ако го беше убила.

Прекарват остатъка от вечерта, повтаряйки този разговор. Алисън разпитва Джесика какво точно е правила в къщата, къде е ходила, видял ли я е някой. Опитва се да отхвърли все по-ясната мисъл, че Сам Дилън е мъртъв, защото трябва да се захване с младата жена, която може би ще обвинят в убийството му.

Джесика решава да пие вино, за първи път го прави пред майка си, без значение, че според закона алкохол не може да се пие до двайсет и една. Алисън осъзнава, че това не е редно, но при създалите се обстоятелства не протестира.

Без значение дали го е убила, или просто се страхува, че може да бъде обвинена, Джесика трябва да бъде спокойна сега. Малко вино няма да й навреди. А Алисън вижда, че в резултат от разпита Джесика изпада в паника.

О, тя определено се държи така, сякаш не е виновна. Ако го беше убила, щеше да се държи по друг начин. Значи не, не може да го е направила.

Нали?

Няма угризения, нито даже намек, което Алисън би очаквала да види. Вижда ужас, отвращение, но не и угризения, нито дори страх.

Значи не, не може да го е направила.

Към единайсет и половина, след около три часа разговори, Джесика вече е спокойна, леко пияна. Може утре заедно да отидат в полицията, ако решат да обяснят всичко това. Алисън не е сигурна. Представя си картината, описана от местните ченгета: млада объркана жена, която е влюбена в мъж, а той я зарязва, тя отива в дома му на следващата вечер и го убива. Може да е имало хора, без значение какво си мисли Джесика, които да потвърдят всеки един факт.

Не е сигурна как ще изглеждат нещата. Сега смята да отиде в дома на Сам. Признава, че отчасти го прави, защото иска да го види пак, да го докосне отново. Да се сбогува.

Но това не е единствената причина. Иска да провери какво е оставила дъщеря й. Иска да види как изглеждат нещата преди да накара дъщеря си да отиде в полицията и да си признае, че е била там тази вечер.

Джесика си ляга. Алисън гледа как бавно изкачва стълбите. Дъщеря й е напълно изтощена и тя се надява, че ще може да заспи.

Алисън се връща в хола и също отпива от виното. Да, толкова много иска да го види отново. Все още не може да го възприеме. Няма го. Сякаш е прочела нещо за някой друг, сякаш е от анонимните жертви, които се появяват в новините всеки ден. Не и Сам.

Не, Джесика не може да го е убила. Не. Невъзможно е.

— Мамка му — чува тя вика на дъщеря си. — Мамка му.

Алисън се изправя и отива в коридора. Джесика тича надолу по стълбите, минава през хола, претърсва килима, преобръща възглавниците и ругае.

— Какво — пита Алисън в паника. — Какво?

Джесика продължава търсенето от хола в кухнята, опипва полиците, даже отваря хладилника, после тича навън и оставя входната врата широко отворена.

Алисън я следва, вика след нея. Джесика тича на двора, отваря вратата на колата и я претърсва още по-щателно от къщата.

— Джесика, какво има, за Бога? — пита тя. Сега за първи път вижда страха, изписан на лицето на дъщеря си. Тя също усеща страха, последван моментално от усещане за спокойствие. Майчински защитен механизъм. Знае колко много обича дъщеря си, която се е почувствала измамена от нея. Знае, че е готова на всичко за нея.

— Не ми казвай, че е при Сам — тревожно шепти Джесика на себе си и претърсва пода на колата. — Не ми казвай, че съм я оставила…

— Джесика — казва спокойно Алисън. — Какво има?

Джесика излиза от колата и поглежда Алисън със сълзи в очите, търси утеха в лицето на майка си, както е правила години наред.

— Майко — казва Джесика със стиснато гърло. — Едната от обиците я няма.