Дейвид Елис
Сред лъжци (37)

Един ден по-рано
Понеделник, 29 март

Алисън затваря вратата на малката стая в обществената библиотека. Неочаквано място за среща, но донякъде това е смисълът. Библиотеката е на около пет километра южно от дома на Алисън, т.е. малко по-близо до колежа „Мансбъри“, откъдето ще дойде Джесика, за да се срещнат.

Алисън се обръща. Джесика носи широк пуловер и дънки, косата й е вързана на опашка. На лицето й са изписани загриженост и враждебност; Джес не успя да се помири с майка си през последните месеци. Мрази я, но и я обича, загрижена е за съдебния процес.

Алисън не е виждала Джесика от няколко седмици, така че въпреки важността на срещата, тя не се сдържа най-напред да прецени дъщеря си. Тя е истинска красавица, естествена, не разчита на грим или екстравагантни прически, нито на анорексични диети. Има силно, интелигентно лице, тен, който е наследила от баща си, кожата на майка си, големи тъмни очи, плътни устни. Алисън винаги е смятала, че Джесика ще може да върти мъжете на малкия си пръст, макар напоследък идеята да не я забавлява толкова.

Има един, но едва ли ще го одобриш.

Човек от работата е. Доволна ли си?

— Всичко наред ли е? — пита Джесика и докосва ръката на майка си.

О, този поглед. Джес се опитва да контролира нещата, но това напоследък не й се удава много.

— Ще се оправи, Джес. Съжалявам, че съм толкова настоятелна, но няма да ти отнема много време. Може би не трябва да говорим много за това.

Алисън има предвид, че Джесика ще бъде свидетел по делото и всичко, което кажат, може да бъде разкрито от прокуратурата.

— Онази нощ си отишла от общежитието направо вкъщи — казва Алисън. — Учила си там, а после си се прибрала у дома на тишина. Стигнала си вкъщи в осем и половина. Пак си учила, заспала си, после аз съм се прибрала някъде към два сутринта.

Джесика се мръщи. Същото, почти дословно, тя беше казала и на полицията.

— Случило ли се е нещо? — пита тя.

— Мисля, че може да е и по-добре — казва Алисън, — ако просто кажеш, че си се прибрала в осем и половина. Няма смисъл да обясняваш какво си правила преди това. Не е нужно.

— Не е нужно — внимателно отговаря Джесика, — но ме вадиш от лекции посред бял ден, за да се срещнем.

Алисън отпуска глава.

— Майко, случило ли се е нещо?

— Джес — Алисън вдига ръка и поглежда дъщеря си в очите — искам да запомниш това, което си казала на полицията. Разказала си им с подробности как си учила в университета, как си се прибрала в общежитието и после си дошла у дома.

— Така е.

— Не е нужно да им предоставяш тази информация, без да са те питали, но бъди готова да им отговориш — въздъхва Алисън. — Най-добре е въобще да не говориш за това. Достатъчно е да кажеш: „Отидох в дома на майка си в осем и половина“. Колкото по-малко говориш, толкова по-добре.

В стаята има малка кръгла масичка с два стола. Джесика внимателно сяда на единия. Отмята кичур коса зад ухото си и гледа масата с празен поглед, бавно движи ръката си по повърхността й, сякаш я трие с парцал.

— Говори за това с Пол Райли — умолява я Алисън. — Каквото и да смята, че трябва да направиш, довери му се. Винаги имаш правото да се позовеш на петата поправка.

Алисън осъзнава, че споменаването на петата поправка е експлозив и има ефекта, от който се опасява. Само след миг Джесика избухва в сълзи и покрива лице с ръце.

Алисън се втурва към нея, и я притиска към себе си. Въпреки обстоятелствата, Алисън се радва на нежността. Не може да си спомни кога за последен път е прегръщала дъщеря си.

— Вината е моя — шепне тя на Джесика. — Нищо няма да ти се случи. Нито на мен. Нито на баща ти. Повярвай ми, Джес. Повярвай ми. Скоро всичко ще свърши и ще продължим постарому.

Дъщеря й хлипа неконтролируемо, не може да спре сълзите си. Алисън не искаше да се получава така, но беше важно да го каже. Трябваше да повдигне темата. Трябваше да е сигурна.

— Вината е моя — повтаря тя и поставя брадичка на главата на дъщеря си, гали я по косата. — Няма да позволя да се случи нищо нито на теб, нито на баща ти.