Дейвид Елис
Сред лъжци (30)

Един ден по-рано
Вторник, 13 април

Срещна погледа на Сам, забеляза го. Говореше с клиенти, когато изведнъж отклони вниманието си. Очакванията на клиента към него са много важни и това е причината за коктейла, но той е обсебен от нея, от чиста похот, очите му шарят по тялото й, въображението му препуска. Тя е сигурна, че това е най-незабравимото изражение на мъжко лице, което е виждала.

— Мамо, изчервяваш се — Джесика Пагоне оставя раницата си на отсрещната страна на масата в ресторанта, в североизточната част на града, където са се разбрали да се срещнат — това е в границите, които гаранцията й позволява.

Тогава Алисън се сеща за фаталните думи на Сам. Няма да се получи. Мат… Мат е приятел. Знаеш, че е лудост. Винаги е било.

Джесика стои права и гледа майка си почти обвинително.

— Стига, Джес — Алисън отмята бретона от челото си. — Сядай.

— Подстригала си се — казва Джесика и сяда срещу майка си, без допълнителен коментар.

Алисън няма нужда от такъв, не търси комплименти от дъщеря си. Ако я накараш, сигурно ще го направи, но ще бъде насила, неуместно, нещата и без това са достатъчно странни.

Цари примирие, не се карат. От убийството на Сам са се сдърпвали няколко пъти, няма открита враждебност, отношенията им са просто напрегнати.

Алисън се развежда с бащата на Джесика и не след дълго започва връзка с негов колега — човека, за когото работеше Джесика. Това очевидно е всичко, от което Джесика има нужда, за да вземе страна. Убийството на Сам Дилън беше усложнило нещата, Джесика трудно сдържа недоволството си; без съмнение осъзнава колко трудно е на майка й и беше показала загриженост, беше я окуражила. Колкото и да се опитваше да го прикрие, негодуванието на Джесика къкреше под повърхността.

— Отслабваш — казва Джес. — Трябва да ядеш.

Така е. С нервите, които свиваха стомаха й на топка и опитите да се успокои, Алисън беше изгубила седем килограма за малко повече от два месеца.

— Скоро започва делото — казва Алисън.

— Зная.

Сервитьорът взема поръчките им — само вода за Алисън, студен чай за Джесика. Според Алисън е сладък, вероятно учи в колежа. Преценява го, както всеки друг мъж на неговата възраст — на възрастта на Джесика — и се чуди, колкото и да е невероятно, дали това ще бъде мъжът за дъщеря й. Тя си представяше идеалния мъж — грижовен, страстен, силен. Иска мъж, с който Джесика да се чувства обичана, който да я предизвиква да бъде по-добър човек и да я подкрепя безусловно. Това, според нея, иска всяка майка за детето си.

— Няма проблем да им кажеш — казва Алисън.

— Нямам избор.

Не, Джесика няма избор. Някога имаше — имаше редица възможности, когато полицията дойде за първи път. Вероятно и на нея щеше да й се размине. Полицията едва ли щеше да осъди едно момиче за това, че не е успяло да даде обвинителна информация за собствената си майка, но Джесика не го знаеше. Но дотогава полицията вече беше решила кого да набеди за убийството. Всичко това е минало. От прокуратурата бяха пратили призовка на Джесика Пагоне — ще трябва да свидетелства срещу майка си. Колкото и да го усукваше, щяха да я накарат да отговори на въпросите така, както им отговори в полицията.

— Майко — попита Джесика, когато Алисън се прибра около два сутринта с мръсни ръце и лице — какво си направила?

Алисън иска да прегърне дъщеря си, да я погали, да я целуне, отново да й говори нежно, както преди. Иска да я пита за момчетата, за училището, за надеждите и амбициите й.

Но не говорят за тези неща от известно време насам. Бракът не се разпадна изведнъж. Упадъкът беше започнал — трудно е да се каже точно кога. На Алисън й бе трудно да уточни първия път, когато проблемите излязоха на повърхността. Може би преди три години, когато честваха годишнината си и когато след малко повече шампанско тя открито запита какво точно празнуват. Или същата година, когато Алисън се отби без предизвестие във фирмата на Мат и го завари с млада колежка, доста привлекателна, с блестяща кестенява коса и стегната фигура. Не беше нещо кой знае какво; не бяха прегърнати, нито бяха един върху друг на бюрото. Мат седеше на стола си по начин, който Алисън можеше да опише като необичайно неформален, а колежката — казваше се Карла — полуседнала, полуоблегнала се на бюрото откъм страната на Мат. Само на около деветдесет сантиметра един от друг те говореха тихо и спокойно. Не, на пръв поглед нищо съществено, с изключение на реакциите им: Мат скочи на крака и с пелтечене поздрави Алисън; Карла се изправи от бюрото толкова бързо, че за малко да се удари в стената зад нея; внезапно изчервеното лице на Мат; загубата на самообладание; въпросът към Алисън какво прави там. Алисън искаше да му зададе същия въпрос, но не го направи. Дори стисна ръка на Карла. Първо леко, след това по-силно и си представи — признава си, че вероятно преувеличава — как Карла също стиска ръката й, сякаш водят битка, която за момента Карла очевидно печелеше. Да, вероятно тогава Алисън за първи път позволи на чувствата, които кипяха скрити толкова дълго, да излязат на повърхността и най-сетне си зададе въпроса какво прави с този човек. И Мат донякъде го знаеше.

Както и Джесика. Какво те двамата — Мат и Джес — си бяха казали, Алисън никога нямаше да разбере. Тя не сподели, нито пък някога щеше да сподели този случай с дъщеря си. Не е такъв човек. Но след това Джесика и Мат се сближиха, прекарваха повече време заедно извън къщи, далеч от Алисън, обядваха заедно, вероятно ходеха на места, които Алисън не знаеше. Може би Мат й беше казал „Не зная какво й става. Опитвам се да запазя този брак, но майка ти очевидно иска нещо друго. Правя всичко възможно, Джес, но тя ме отрязва. И ваканцията, на която отидоха заедно — Мат и Джесика — след развода, беше върхът на всичко; те прекараха последната Коледа заедно във Флорида, а Алисън — сама. Само се обадиха по телефона. Тя планираше да приготви вечеря и да прекара Бъдни вечер с дъщеря си, даже смяташе, че и Мат може да се присъедини, докато Джес не се обади: “Майко, отивам с татко в Санибел за празниците. Ще се чуем, като се върна"". Само едно гласово съобщение и тя разбира, че ще прекара Коледа сама.

След раздялата Алисън няколкократно се опита да разговаря с дъщеря си за училище — Все същото, все същото — отговаряше Джесика; за приятелите — Моите приятели са си мои приятели; за любовния й живот, тема, от която Алисън сега беше изключена. Има един — каза на Алисън миналия декември, но вероятно няма да го харесаш. Мълчеше, не разказваше подробности, въпреки настояването на майка си.

Има един, но вероятно няма да го харесаш. Сега мисли за думите на дъщеря си с болка в сърцето. Мисли за разказа й.

И ето ги тук, не говорят като майка и дъщеря, а се гледат една друга и се опитват да подхванат някой маловажен разговор. Джесика е облечена с поло и дънки, има малко грим, както обикновено, косата й е хваната на опашка. Всеки път, когато се виждат, тя е все по-красива, но срещите им са толкова редки напоследък. Тази дистанция обаче позволява на Алисън да забелязва развитието на дъщеря си по-ясно, отколкото ако я вижда всеки ден. Вижда го в извивката на брадичката й, във високите й скули, в начина, по който се облича. Джесика става жена, но тук има и нещо друго, от което Алисън се бои. Тя се страхува не затова че губи връзка с дъщеря си, а че вече не знае коя е Джесика или какво й се е случило след развода и тяхното отдалечаване.

— Справяш ли се? — пита Джес, като се опитва да е сърдечна. Не е само това. Джесика все още е загрижена. Да харесваш и да обичаш някого са две различни неща. Алисън винаги ще бъде нейната майка. Джесика се инати, но това е истината.

— Да — уверява я Алисън — казах ти, всичко ще се оправи.

Дъщеря й кима без много ентусиазъм.

— Все още ли работиш върху онази нова книга?

— Не, не точно.

— Това, което беше написала, ми харесва. Отмъстителна жена. Книгата въздейства по-силно от първите две. Има повече страст, но може да поработиш върху заглавието. Най-добре се сервира…

— Джес, наистина не искам да го обсъждаме — сервитьорът донася водата на Алисън и студения чай на Джесика. — Чуй, искам просто да знаеш, трябва да разбереш, че ако се опиташ да кажеш пред съда нещо различно от това, което си казала в полицията, ще загазиш.

— Зная.

— Зная, че знаеш, миличка, но…

— Миличка? Мисля, че отдавна не сме на това обръщение, майко.

Алисън потръпва. Колко жестоки могат да бъдат децата, дори с най-дребния коментар. Освен с развода, дъщеря й трябваше да се справи и с това, което тя възприема като изневярата на Алисън; трябваше да понесе безкрайните репортажи в медиите по дело за убийство, в което е обвинена майка й. Предполага, че Джес има приятели, но колежът „Мансбъри“ е малък. Вероятно се носят слухове. Вероятно ги чува зад гърба си, докато минава. Това е дъщерята на Алисън Пагоне. Майка й е убила онзи тип. Алисън трябваше да мине през същото, но все пак, тя не е на двайсет години. Алисън поне е отговорна за собствения си позор; Джесика е невинна жертва. Или най-малкото жертва.

Въпреки това, Джесика усеща, че е прекрачила границата.

— Ще спечелиш ли делото? — пита тя — Сигурна ли си?

Алисън дълбоко поема дъх и потиска емоциите си.

— Всичко ще се оправи, Джес. Обещавам. Просто бъди ясна при свидетелстването. Ако направиш погрешна стъпка…

— Няма да направя погрешна стъпка, мамо. Сто пъти го преговорихме с Пол Райли, както и с твоя адвокат. Вече не съм дете.

Джесика определено е наследила силната воля на майка си и сприхавия характер на баща си. Тази млада дама ще направи велики неща, ако преодолее този случай.

Джесика разбърква студения си чай, без да вдига очи от масата.

— Тук предлагат наистина добра салата „Цезар“ — казва тя. Забелязва нещо, бърка в чашата си и изважда парче лимон.

— Жълто като лимон — казва тя.

Алисън се опитва да овладее емоциите си. Дъщеря й се опитва да смени темата, да разведри настроението. Може да се надява най-много на това, общи въпроси за книгата, за това как се справя, за качеството на салатите в местния ресторант, за някой мил спомен. Всеки опит за сближаване е така желан, че тези безвредни коментари почти докарват Алисън до сълзи.

Мисли за нещата, които дъщеря й не знае за нея и, разбира се, за нещата, които тя не знае за дъщеря си.