Дейвид Елис
Сред лъжци (29)

Един ден по-рано
Сряда, 14 април

Спомня си дните, когато животът беше по-прост или поне изглеждаше такъв. Със сигурност това беше една илюзия, невинността на детството. Предпочита да си спомня за по-ранните години, преди да се преместят в Пешавар. Семейството му беше щастливо. По-точно спомня си, че той беше щастлив и предполагаше, че и родителите му са били или пък е бил твърде погълнат от егоизма на детството и не е забелязвал друго.

Това е едно от нещата, които не дават мира на Харун. Не знае дали майка му наистина е била щастлива. Баща му твърди, че е била. Била е красива и умна, силна и любяща.

Рам му вярва, но след двайсет години почти не си спомня майка си и сестра си. Спомените избледняват и ги замества смесица от реалност и фантазии. Вероятно с времето майка му е станала по-красива, сестричката му — още по-прелестна.

Спомените му към настоящия момент се базират не толкова на визуалното, колкото на сетивата мирис, допир и слух. Спомня си основните неща — дрехите на майка му и сестра му, цветът на косите им — но не може да си спомни чертите на лицата им; може да ги разпознае, но с болка осъзнава, че си спомня единствено няколкото снимки, останали от тях.

Спомня си пясъка близо до дома им, където майка му правеше bunda pala — пълнена риба, която заравяше за няколко часа в горещия пясък и я оставяше да се изпече.

Спомня си вкусния аромат на sajii — агнешко бутче на кол, с подправки, което се пече близо до огъня, а не на открит огън, спомня си как облизваше пръстите си след ядене. Спомня си гласа на майка си, нейната увереност и промяната в тона й, когато се обръща към него.

Казваше му Зулфи.

Спомня си и английския; езикът, говорен от пакистанския елит, от който произхождаше майка му. Тя преподаваше поезия и английски в университета в Куета, провинция Балучистан. Спомня си английския й, както и урду — езика, който правителството се опитваше да наложи като официален, езика, който бащата на Рам говореше изключително добре. Бащата на Рам, Гулам, се опитваше да разговаря с майка му на английски, но му бе трудно и майка му често се шегуваше.

Спомняше си, че майка му четеше. Спомняше си, че с баща му обсъждаха политиката, обществото.

— Имаш един перфектен родител и друг, не чак толкова — казваше баща му, а майка му се усмихваше. Никой не казваше кой кой е.

Рам — Зулфи — сочеше с пръст ту единия, ту другия, а те се смееха неудържимо.

Спомня си, когато се роди сестра му, Беназир, най-ранният му спомен. Не си спомня подробности, освен че майка му пееше sepad_, когато Бени се роди, съседите идваха и пееха поеми до късно вечерта. Спомня си как държеше Бени в ръцете си, с малкото й сплескано и сгърчено лице — под бдителните погледи на родителите им._

Спомня си деня, четири години по-късно, когато майка му и Бени не се прибраха. Спомня си как играеше с другите деца на улицата и се прибра вкъщи, нетърпелив да ги види, но вместо това завари само баща си, който седеше на килима. Държеше глава в ръцете си. Спомня си парализата, която изпита, никога не бе виждал баща си така уязвим и не издаваше звук, докато накрая баща му не го забеляза.

— Седни тук Зулфи — каза баща му, протегна ръце и показа лицето си — изкривено от болка и мокро от сълзи.

Рам Харун вдига ръка към лицето си и въздъхва. Болезнено е, но му олеква, когато си спомня майка си и Бени. Това направи баща му, ще го направи и Рам. Ще го стори заради тях. Рам поглежда писмото за последно, написано е на ръка на арабски:

Скъпи ми Муши,

Доста напреднахме. Предполагаемата дата е средата на май. Пристигам в Париж на първи юни. Доставката ще е лична.

За мен е чест да бъда избран.

Рам сгъва писмото внимателно и го слага в плик. Облизва ръба, запечатва го, подписва се отгоре с украсения химикал, с който майка му пишеше стиховете си. Взема автобуса до пощата — намира се на около километър и половина от университета.

Чакането на опашката е мъчително: не времето, което отнема — пакистанците са свикнали да се редят на много по-дълги опашки за подобни неща. Просто иска да се отърве. Отваря тетрадката си и сравнява адреса с този, който е написал на плика, проверява го отново и отново. Осъзнава, че е смешен — получил е образованието си в най-изисканите университети, а сега се притеснява, че не е написал правилно някакъв си адрес в Ташкент, Узбекистан на плика.

Проправя си път до началото на опашката и казва на пощенския служител:

— Бих искал да говоря с Раул, моля.