Дейвид Елис
Сред лъжци (49)

Два дни по-рано
Сряда, 3 март

Фирменото парти след вето сесията: Сам беше леко пийнал, но въпреки това се притесни, когато ми предложи да излизаме. Беше странно, но вълнуващо. Това, че беше странно, беше вълнуващо. Накара ме да осъзная колко скучен беше станал животът ми.

Да се срещнем за по напитка при Рой: Нашата първа среща! Сам пи Джак^[1] с кола, аз — чаша вино. Обсъдихме открито въпроса с Мат. Сам го повдигна. Изгубихме представа за времето и си пропуснахме резервацията за вечеря. В крайна сметка отидохме в един крайпътен ресторант, „Лудият Шапкар“, и вечеряхме късно. Исках да го поканя вкъщи, но не го направих.

Езерото: На следващия ден, вече толкова бях говорила за джогинг, че той ме покани у тях и тичахме покрай езерото. Беше студено, но красиво. След това ми приготви закуска и наистина я прецака. Яйцата бяха течни, беконът суров, но беше най-вкусната закуска, която някога съм яла. Толкова много исках да спя с него, но следобед си тръгнах.

Алисън се отдръпва от бюрото и излиза от стаята. Замаяна е. Снижава се, почти кляка.

„Спомняш ли си?“ мърмори тя. „Спомняш ли си онзи момент, след закуска, бяхме потни след тичането и ти спомена нещо за душ? Имаш ли представа колко много исках да се изкъпя с теб?“.

Усеща болка в стомаха. Днес трябва да яде или ще станат четиридесет и осем часа без храна. Също така трябва да се върне към първоначалната си цел, поради която се качи горе — да работи на компютъра, а не заради спомените, които съживяваше и шептенето на нежни безсмислици на един мъртвец.

Той е мъртъв. Трябва да приеме този факт.

Проблемът е, че тя няма негови снимки. Нито една. Вероятно защото в началото се криеха, не искаха да навират връзката си в лицето на Мат, а снимките бяха вид документация. Няма какво да гледа, освен образа, запазен в съзнанието й, а той ще избледнее, както всичко останало.

Това е нейният дневник, който й припомня всеки ден, прекаран с него. Но сега трябва да се върне към работата. Прехвърля сцени от записките, които пише за диалога си.

МАТ: Знаеш какво трябва да направиш. Трябва да обвиниш мен. Трябва да кажеш, че аз съм убил Сам.

АЛИСЪН: Не ставай глупав.

МАТ: Имам предвид на процеса. Адвокатът ти трябва да ме спомене. Сложи ме на скамейката. Аз ще отказвам да отговарям. Ще се позова на петата поправка.

АЛИСЪН: Няма да стане, Мат. Няма да мине пред съдията.

МАТ: Струва си да се опита.

АЛИСЪН: Ами кариерата ти? Репутацията ти?

МАТ: Вече нямам кариера.

АЛИСЪН (замислена, притеснена): Не можем да го направим. Да спомена теб, значи да спомена Джесика.

Алисън извива гърба си и протяга ръце. Пресилено е. Не изглежда естествено. Нали за това става въпрос при диалога? Записване на това как говорят хората.

Връща се на друга сцена, но не може да изкара Сам от главата си.

— Има неща, които не знаеш, Алисън — беше й казал. Това беше… кога? Може би две седмици преди да умре. Да. Две седмици. На следващата седмица беше обаждането. Тя го накара да й разкаже по-подробно. Нещата вървяха толкова добре, а сега… сега изглеждаха по различен начин.

— Става въпрос за нещо… нещо, за което мога да кажа, че имам… етична дилема — каза й той, въздъхвайки по телефона.

И следващата седмица — сряда, тя си спомня. Срядата преди той да умре. Друго обаждане, когато Сам се бе върнал в града.

— Не мога да обясня какво става, Алисън.

— За етичната дилема, която спомена, ли става въпрос?

— Аз наистина не мога да говоря за това с теб.

— Нещо се случва — каза тя.

— Да, права си. И когато му дойде времето, ще ти кажа, не сега.

— Тревожа се за теб — казва му тя.

— О, Боже — Алисън изтрива потта от челото си. Не може да продължава да го прави, да се измъчва по този начин. Колкото и да й е трудно, трябва да се вземе в ръце.