Дейвид Елис
Сред лъжци (47)

Три дни по-рано
Неделя, 14 март

Няма да стане — каза Сам иззад бюрото си с ръка на челото, гледайки Алисън в очите. — Мат… Мат е приятел. Знаеш, че е лудост. Винаги е било.

Алисън приключва с джогинга си около половин километър преди къщата си. Не може да се отърси от мислите за Сам. Той идва при нея, докато тича; идва в сънищата й, изпълва я с надежда точно преди да се събуди и да се разстрои още повече.

Днес тича около девет мили^[1]. Не си засича време, нито засича километрите. Не й се иска да попадне в капана да иска да тича по-бързо или по-далече. Иска свободата да тича заради самото тичане, иска да освободи нервната енергия, която заплашва да я погълне.

Взема си голяма бутилка вода и неделния вестник и сяда навън в едно малко кафене. Бързо прочита статията за „Фланагън-Макс“ на първа страница. От седмица насам „The Watch“ публикува информация, свързана с компанията и със закон 1551, с който легализираха „Дивалпро“. Законът привлече внимание и предизвика критика, след като го приеха миналия ноември и сега бе причина за федерално разследване. За първи път новината плъзна преди няколко дни, когато служители от Долната камара и Сената потвърдиха, че федералните разследват списъците с гласувалите и проверяват кой как е гласувал. След като журналистите захапаха случая, стана ясно какво търсят — трима сенатори, които неочаквано са променили гласовете си така, че законът се е промъкнал на бюрото на губернатора и той го е подкрепил.

Сега, днес, „The Watch“ най-сетне започва да свързва фактите. Главният лобист на закона е Сам Дилън, а другият му съмишленик е бившият съпруг на Алисън Пагоне, обвинена в убийството на Сам.

Сега вече всичко е наяве. Сърцебиенето й се ускорява, макар много пъти да си е повтаряла, че това рано или късно ще се случи. Сега за Мат и Джесика ще стане по-трудно.

Поглежда към улицата и минаващите коли, хората, които отиват да обядват, хванати за ръце. Един старец с два шнауцера се прави, че не вижда как едно от кучетата му пикае върху знака за паркиране.

Джесика я умоляваше за куче, но така и не й взеха. А може би трябваше. Може би Алисън трябваше да се държи по-строго с нея, да я държи по-изкъсо в гимназията. Или пък трябваше да са по-скоро приятелки, отколкото майка и дъщеря. А сега се сети за любовта на дъщеря си към Сам Дилън, макар и нищо да не се беше случило, макар да бе просто детско увлечение.

„Алисън, не спя с Джесика.“ — беше се заклел Сам.

Прелиства вестника, преглежда заглавията, изпълнена е със съжаление. Толкова отчаяно иска да върне времето и да промени случилото се.

Погледът й попада върху заглавието на уводната статия. Статия, написана от Моника Мадли, според повечето разпалена либерална феминистка, но Алисън харесва рубриките й. Предполага, че Мадли се държи дръзко заради самото предизвикателство.

„ПРЕЗРЯНА“?

СТАРИТЕ ТЕОРИИ ОТМИРАТ ТРУДНО

В СЛУЧАЯ НА ПАГОНЕ

О, сега разбирам. Областният прокурор Елиът Райкрофт и асистентите му седят в лъскав офис, из който се носи дим на пури и обмислят теориите за смъртта на Сам Дилън. „Сещам се!“, казва Райкрофт и щрака с пръсти. „Зная защо Алисън Пагоне е убила Сам Дилън. Била е «презряна»“.

Сега, за онези от вас, които не знаят, Алисън е известна писателка, която миналата седмица беше обвинена в убийството на Сам Дилън. Всички, гледали предварителния процес, са станали свидетели на това как Алисън Пагоне бе представена за истеричка, убила мъжа, който наскоро я е отхвърлил. Зарязал я е и тя го е убила.

А може би не. Спомняте ли си миналата година, когато законодателните ни лидери наложиха един закон и в двете камари в рамките на един ден и позволиха на фармацевтичния гигант „Фланагън-Макс“ да продава лекарството за кръвно налягане „Дивалпро“ заедно с генеричните лекарства. Ами, оказва се, че архитектът на това узаконяване не е бил кой да е, а Сам Дилън, който е бил подкрепян в действията си не от кой да е, а от Матео Пагоне, доскоро съпруг на Алисън Пагоне.

Истерична ли е жената? Може би.

Алисън разтрива очи. Авторката очевидно е искала да атакува типичните мъжки възприятия, но всъщност е написала открито изявление за прокуратурата. Мат е подкупил няколко сенатори, Сам Дилън е разбрал, щял е да го изпее на федералните и Алисън го е убила.

Алисън слушаше Сам със затаен дъх, докато той обясняваше:

— Нищо не се е случило, Алисън. Нищо. Ясно?

Умът й го слушаше, но сърцето й беше ранено.

Отчаяно искаше да му вярва, но не можеше. Беше ли застрашена от собствената си дъщеря?

— Казах не, Алисън.

Алисън седна на стола, за първи път се почувства изтощена.

— И какво е това — попита Сам — за „погледа на лицето ми“ миналата вечер?

Алисън хапеше устните си със сведен поглед.

— Видях как я гледаше на коктейла — отговори тя.

— Видяла си… какво си видяла? Погледнал съм дъщеря ти? Помислил съм, че е привлекателна? Добре, виновен съм — той разтваря ръце. — Прилича на теб.

Тя клати глава.

— Алисън, нима не разбираш? — каза той. Приближи се до нея и коленичи в краката й. — Влюбен съм в теб. Как да те убедя.

Всичко й беше замъглено. Не го виждаше, не виждаше и Джесика.

— Можеш да ме убедиш, като за начало — каза му тя — уволниш Джесика.

Алисън отклонява поглед от вестника, но няма къде да отиде. Сега картината става ясна, защото на прокурорите, на медиите и на нея им предстои работа. Време е да излезе от дупката на самосъжалението и да отвори очи.

— Сега — чу се да казва.

Сам спря. Алисън не го погледна, затвори очи и го чу да става и да взема телефона.

— Джоуди, здравей, Сам е — казва той. — Джесика Пагоне там ли е? Страхотно. Би ли прехвърлила разговора в кабинета ми.

Алисън усеща, че е хванала лицето си с ръце и тялото й трепери. Не беше редно, знаеше го. Но за изминалите няколко месеца се беше съвзела и смяташе, че го дължи на Сам Дилън.

Нямаше да го остави да си отиде.

Чу го да говори. Беше важно. Затвори вратата, Джесика, трябва да поговорим. Взех решение.

— Джесика — чу го тя да казва, — помислих за някои неща. Аз и ти имахме няколко лични разговора в края на миналата година. Аз… не, няма проблем — казва той с успокояващ глас, — разбирам. Не е това. Просто, мислех си, че при създалите се обстоятелства ще бъде най-добре да си намериш друга работа.

Алисън усети, че ръцете й се навлажняват, по тялото й преминават тръпки.

— Чувствам се неловко, Джесика. Аз… вероятно трябваше да го сторя по-рано. Няма да го коментирам с никой. Ще ти дам страхотна препоръ…

Алисън отвори очи, погледна Сам, който се беше подпрял с лакът на бюрото и стоеше приведен.

— Няма да стане — каза той на Джесика, потривайки чело с ръка и гледайки Алисън в очите. — Мат… Мат е приятел. Знаеш, че е лудост. Винаги е било.

Дълга пауза. Алисън чуваше гневния глас на дъщеря си от другата страна на телефона. Сам не я прекъсна, лицето му беше изкривено в гримаса.

Не, тя беше сигурна. Не беше редно. Не по този начин трябваше да реши проблема и въпреки това не спря Сам.

— Джесика, аз съм лобист. Би било непристойно. Не става въпрос за това дали съм ти ядосан. Не съм ти ядосан. Аз съм… просто така трябва да стане.

Последваха още протести, защитни отговори. После всичко приключи. Сам затвори телефона и я погледна с ранено изражение.

Алисън се изправи и напусна офиса.

Връща се към рубриката на Моника Мадли във вестника, нейната изобличителна реч срещу клишето за истеричната жена, нападаща мъжа, който я презира. Вероятно прокурорите ще прочетат тази рубрика и ще се убедят, че са направили грешка и са били подведени от стереотипа.

А може би, опасява се тя, ще решат, че стереотипът е верен, но са сбъркали жената.