Марлена де Бласи
Лято в Сицилия (9)

Глава V

В своя убедителен облик на селски свещеник най-неочаквано именно Кристофър Плъмър ни търси най-често на масата, спира ме в коридорите, когато излизам от стаята ни или се прибирам в нея, за да пита как се чувствам.

Бихте ли искали да видите параклиса?

Ние с la signora ще бъдем в синия салон в четири часа, ако желаете да пиете чай с нас.

Ще ми бъде много приятно да ви покажа библиотеката.

Яздите ли?

Когато дон Козимо ме спира за един-два мига, винаги е, за да изчурулика някаква цицероновска мъдрост за историята на вилата. Кога е била построена. Че главният й архитект бил наследник на проектанта на странноприемниците от XV век в бургундския град Бон. Че специфичната архитектурна смесица от селска Франция от XV в. и италиански мотиви от XVII в. я правят истинска рядкост. Може би уникална. Свещеникът изглежда готов да говори. Кани ме да ида с него в градината, където чете всеки следобед в пет часа под магнолиевото дърво. Обещава, че там и тогава са единствените тихи дневни часове във вилата.

* * *

Когато следващия следобед камбаната оповестява, че е пет часът, Козимо като висок черен кораб, порещ спокойно море, се приближава към масата под магнолията, където аз седя и го очаквам. Никой от нас не изрича и една дума за поздрав. Той се настанява на един стол, изпуска дълга въздишка през широка усмивка и аз плъзвам зелената си стъклена бутилка вода към него през ямите и белезите на мраморната маса. Той си носи собствено подкрепително. С едно бързо движение измъква изпод расото си плоска кожена бутилка и отваря капачето. Вдига я към устните си, поема дълги, звучни глътки от нещо, което мирише по-скоро на спанак или трева, отколкото на уиски или вино.

— Течност от варен манголд^[1] — са първите думи, които казва, след като скрива бутилката на мястото й.

Не е донесъл никаква книга, поне аз не виждам, затварям моята. Чакам.

Той ми казва, че е на 76 години. Трябва да знае, че лицето и фигурата му показват поне 15 години по-малко — може би дори 20 по-малко, — тъй като спира, след като е изрекъл това, и чака моите комплименти. Аз не го разочаровам. Казва, че са го взели за домашен духовник на домакинството и като шофьор на принца, когато принцът е взел Тоска да живее в двореца преди 56 години.

— В този дворец ли?

— Не, не. Това не е дворец. Тоска живееше в анжуйския дворец с принца и семейството му. Бароков дворец, който предшествениците му издигнали сред безкрайни лимонови насаждения. Никой ли не е предложил да ви заведе там? Само на няколко часа с кола е оттук — казва той.

Тъй като досега в моя дълъг живот съм си имала много малко работа със замъци, вили, ловни хижи и дворци, спестих пред свещеника истината, че ми е трудно да ги различавам. Ще се опитам да не показвам и че знам в общи линии историята на Тоска и принца, която, струва ми се, той мисли, че съм научила по някакви други пътища. Спомням си обаче, че по време на онзи първи обед Карлота каза: „La signora наследи вилата от един анжуйски принц, чиято възпитаничка е била“. Няма да кажа на свещеника, че не съм научила нещо друго, освен това пикантно признание. Ще го слушам. Слушането ми ще бъде възнаградено, защото ще науча, че той е видял всичко, че знае всичко, че помни всичко. Ще науча, че ако в това познание, в този спомен е имало отънели места, свещеникът ще сплете нишките със сръчността на фламандски тъкач.

* * *

— Още тогава тя беше така великолепно арогантна — високомерна, горда. Носеше дебели черни плитки като корона. Никой никога не успя да разбере дали е прокълната, или е благословена. Но със сигурност Тоска беше малко нещо магьосница. Лео я поиска, когато, струва ми се, беше на девет години. Красотата й още тогава всяваше страх. Най-вече очите й. Бяха като блед мокър нефрит сред кожа с цвета на бадеми, изгорели от слънцето. Зелени очи, толкова издължени, че сякаш се врязваха във високите, остри скули, и на мен ми се струваше, че такива очи биха могли да имат русалките. Очите на Тоска бяха очи на сирена. Да, тя беше на десет години или може би още на девет, когато той я доведе да живее в двореца. Често срещан феодален обичай, това благородно, санкционирано открадване на децата на някой селянин или изобщо на някой друг, който живее във вътрешността или в покрайнините на някоя аристократична провинция. Това беше един вид чест за семейството на детето и щастливо стъпало за по-нататъшно изкачване на самото дете. Въпреки всякакви възможни междувременни злоупотреби. Най-малкото, детето щеше да получава храна и облекло. И образование. Би могло да стане жертва на злоупотреба, където и да живее. Може да запитате дали този обичай е предизвикан от доброта? Или от страх? Мотивите пърхат, смесват се. Кой би могъл да различи едното от другото? И така, съвсем нормално, всички — и аз — вярвахме, че принцът е „помолил“ да вземе Тоска. Както излезе, именно бащата на Тоска я е предложил на принца. Той отглеждал коне. От време на време и крадял коне, както ми се струва. Както и да е, принцът имаше един жребец, който бащата на Тоска искаше повече, отколкото искаше собствената си дъщеря.

Онази сутрин, когато принцът отиде да доведе Тоска — събитие, внимателно уредено между него и бащата на момичето, — той я настани на задната седалка на големия си открит крайслер, устрои й малко пространство отзад, зад мястото, където седяхме с него. Нали разбирате, аз бях неговият шофьор. Млад свещеник, роден тук и наскоро ръкоположен от ордена на йезуитите в Палермо. Бях се научил да шофирам, за да мога да возя моя епископ насам-натам от един към друг ангажимент. Вярвам, че шофьорските ми умения, а не духовните ми дарби са накарали принца да пожелае присъствието ми в двореца и да уреди назначението ми в „Сан Роко“, най-близката селска черква. Като изповедник — шофьор, едното задължение ме въвеждаше в императивите на другото. Най-пълното използване на моето време. Във всеки случай, спомням си онази сутрин, когато принцът вежливо отвлече Тоска. Спомням си как тя седеше там в онова кладенче от напечена от слънцето кожа, малка кафява пакостливка, готвеща се за битка. Когато баща й се наведе с фалшива сърдечност към колата, за да я прегърне, тя го ухапа. После го наплю със силата и бързината на родена негодница и мисля, че това беше първият открит бунт на Тоска. Ще ви кажа, че не беше и последният. Може да не е искала да отива с принца, но със сигурност не искаше да остане и с баща си. С широка усмивка на стопляща сърцето вендета този необичан и необичащ баща после стовари голяма окървавена торба с птици и зайци върху тънките голи крачета на своето момиченце. Главите на животинките се люшкаха над отвора на торбата, облягаха се на гърдите й, току-що убитата им плът вече замирисваше на гнило. Плячка, показваща признателността му към принца, задето го е отървал от бремето на първородната му дъщеря. Един сутрешен улов беше зестрата на Тоска. Беше й казал и на добър час така, че само тя, както си мислеше той, можеше да го чуе. В края на краищата имаше другата дъщеря — по-малка, послушна, макар и не толкова красива като Тоска. По-малката щеше добре да се грижи за него. Да носи и да работи. По-вероятно беше да си мълчи нощем. Разбира се, ако майката на Тоска беше жива… но това беше друга история.

Тогава свещеникът замълчава. Обмисляйки, както ми се струва, „другата история“. Какво ли щеше да стане, ако майката на Тоска не беше умряла.

— Макар че съм разказвал тази история и преди, тя беше доста отдавна. Дори не съм сигурен дали не съм я разказвал само на себе си. Да продължавам ли? — пита той, като ме гледа така, сякаш току-що съм пристигнала.

Тъкмо той ме покани тук, той започна, без да го подканвам, да говори за миналото, но все пак тъкмо аз — както при почти всяко критично положение тези дни във вилата — се чувствам натрапница. Все пак истината е, че искам той да продължи.

— Само ако желаете — казвам му.

Той затваря очи.

— Когато пристигнахме, принцът освободи момиченцето от окървавената му торба — чието жестоко стоварване не беше видял — и я хвърли на земята. Вдигна Тоска от мястото й, избърса роклята й с кърпичката си и сякаш беше дама, която ухажва, я поведе през дворцовите градини. О, тези градини! Разсейващо безредие от рози, люляци, глициния и камелия, така оплетени едни в други, че все едно растяха от един и същ корен, това беше градина, в която вода църцори от зърната на високите горди гърди на бронзови богини и където клюмащите листа на стари палми засенчват горните клони на дъбовете. Тъкмо там една френска гувернантка щеше да обучава Тоска заедно с дъщерите на принца. Тоска с бледозелените очи и сарацинската кожа щеше да бъде опитомена, оформена. Рафинирана. Но щеше да мине много време, преди да придобие княжески обноски.

Дни след пристигането й в двореца Тоска се прехвърли през стените на лимоновата горичка, взе кон от конюшнята — наскоро обучена кобила, която дотогава не била яздена или поне така разказваха историята по-късно конярите. Яхнала я без седло. Трябвало да иде вместо баща си да доведе козите. И както се оказа — да подари на сестричката си новите черни обувки с копчета отстрани и вече разкъсания, пропит с миризма на конска пот бял копринен сукман, с който я беше облякла онази сутрин една прислужница на име Агата. Макар Тоска да знаеше, че тези съкровища, които не е и сънувала, ще бъдат прекалено големи за малката й сестричка, тя искаше да й ги даде. Амулети за бъдещето, както ми се струва. И може би доказателства за нейната любов, макар че сигурно Мафалда вече е имала много свидетелства за това.

После, боса и увита в домашната дреха на покойната си майка, Тоска прилежно подкара кобилата назад към двореца, а козите й — от които Мафалда се страхуваше и които ненавиждаше — вървяха зад нея на въже, което тя държеше здраво в ръката си. Тоска знаеше, че трябва да остане в двореца поне за малко. Докато не измисли друг план. Освен това дворецът беше пълен с плячка, която да носи на Мафалда. За Тоска това беше достатъчна причина да остане. Напои и нахрани коня, затвори вратата на конюшнята. Върза за малко козите си за глезените на една от богините, от чиито гърди църцореше вода, изтри лице с шепа опадали магнолиеви цветчета — тайна за разкрасяване, която отдавна беше научила от майка си — и се представи навреме на верандата за обед.

Нямаше нужда да се безпокоя, че може би се натрапвам, тъй като свещеникът като че ли още веднъж разказваше историята на себе си.

— Всичко това ми звучи някак познато — казвам аз. — Като Лампедуза, но с повече нежност.

— Познато ли? Надявам се да е познато. Това е човешката история, която се повтаря безкрай, макар и само за да докаже, че миналото не е мъртво. Че миналото носи различни костюми. Понякога. Особено в Сицилия. Винаги има един принц и един дворец. Винаги има свещеник. И винаги има момиче. Главните герои са вечни. С всяко изпълнение персонажите се държат така, сякаш първи го разиграват. Сякаш не знаят как ще свърши пиесата. Да, отсенки от Лампедуза. Именно той казваше, че всички любовници така играят ролите на Ромео и Жулиета, сякаш фактите за отровата и гробницата са били скрити от тях. Той ни напомня за силата на страстта, надделяваща над нещастието, което тя може да докара. Да, Лампедуза. Освен другите.

Тогава поглежда към мен и казва:

— Времето е пощадило Тоска. Лицето й до голяма степен е такова, каквото беше в деня, когато закарах принца да я вземе от баща й, освен дето сега тя е по-красива, по-страшна. По-красива и по-страшна, отколкото беше на осемнадесет години, или, отколкото е била вечерта, когато й донесох ездаческия жакет на принца.

Изрича последното с глас, който идва от много далеч. Не разбирам това за ездаческия жакет.

— Кога е било това? Кога сте й донесли ездаческия жакет на принца?

Той се изправя непохватно, сякаш нещо го боли, и се подпира с ръце на масата. Казва:

— Беше много отдавна и в друг живот. Може би в някакъв сън.

Мисля, че Кристофър Плъмър отдавна е бил влюбен в Тоска. В желанието си да го задържа му казвам:

— Lei è una creatura affascinante. Тя е очарователно създание. И вие ли я обичахте?

Поглеждам надолу към ръцете си, последните думи се изплъзнаха като шепот.

— Понякога „неизживяната“ любов е най-хубавата. Човек трябва само да даде лице на любовта, за да бъде щастлив в нея. Ако не знаеш коя е твоята любов или къде да я намериш, това замества лудостта. Аз бях нейният най-добър приятел, свидетел, довереник, адвокат още от десетгодишната й възраст и ще кажа, че да, посвоему я обичах. Мога да кажа, че още я обичам.