Марлена де Бласи
Лято в Сицилия (20)

Глава X

Но те са откраднали от самите себе си. Това е немислимо.

— Нищо не е немислимо, стига да не се самоограничаваш в рамките на интелекта. Настояваш на рационалното мислене в ирационална ситуация, Лео.

Лео и Козимо са сами в стаята за закуска, когато ние с принцесите се приближаваме към вратата. Чуваме тази размяна на реплики. Споглеждаме се, питайки се дали е редно да влезем. Като че ли няма никой друг на масата при двамата мъже. Йоланде влиза първа, ние с Шарлоте след нея. Двамата мъже седят в далечния край на масата. Не ни забелязват. Ние сядаме и Йоланде позвънява. Прислужниците донасят кафе, мляко, хляб и бисквити, но само Йоланде започва да яде и да пие.

— Papa? — повиква Шарлоте.

— Si. Buongiorno ragazze. Tutto bene? Да. Добро утро, момичета. Всичко наред ли е?

Той почти не поглежда към нас, става, изчаква Козимо да стане и двамата излизат от стаята, без да кажат нито дума повече.

— Не знаеш ли? — пита ме Йоланде.

Йоланде наближава седемнадесет години, но лицето и тялото й си стоят в някакво осуетено пубертетно състояние. Петънцата царевично нишесте тук и там по бузите и брадичката й замаскират вредите, които е нанесла предната вечер на обезобразената си кожа. Непохватно дебела е и почти винаги говори с детински раздразнен тон, с навирена широка квадратна челюст. Същата широка квадратна челюст като на Лео. Има и очите на Лео. Достатъчна благословия за когото и да било. Като виолетките под лимоновите дръвчета. Поглеждам я.

— Какво да знам?

— За смутовете в боргетото. Отидох в кухнята да кажа на готвачката да направи тази сутрин frittelle, палачинки, и ги чух да казват: „Qualcuno ha rubato tutto. Някой е откраднал всичко“.

Някой е откраднал всичко…

— Може да не си разбрала. Не се тревожи… — казвам й.

— Тревожа се само, че никой не е донесъл онези frittelle — уверява ме тя.

Шарлоте седи, държейки филията си, грижливо намазана с масло. Мести кафявите си очи на кошута между сестра си и мен.

— Не се тревожи, Тоска. Papa ще се погрижи за тях. Великолепна infanta с дългата си бяла рокля и руси плитки, Шарлоте е изискана последица от студения съюз на родителите си. Багра от смесването на техните обаяния, и аз се сещам за сестра си, която е една година по-голяма от Шарлоте. За десети път тази сутрин си задавам въпрос за Малката Мафалда. Ние с Шарлоте напоследък се бяхме сближили. Различно от първоначалното и повърхностно отношение, което близостта налагаше на нас, трите момичета. Рядко разменям повече от няколко думи на ден с Йоланде. Но Шарлоте, винаги когато може, идва вечер при мен в стаята ми. Този ритуал започна преди години — тя беше може би на девет или десет години, — когато се появи една вечер и без да я поканя, без нито дума се пъхна при мен в леглото ми.

— Вярно ли е, че ти си la puttanina на papa?

— Знаеш ли какво означава тази дума, Шарлоте?

— Да, мисля, че означава много добра приятелка. Или кукличка като puppetta. Звучи точно като puppetta. Мама каза: „О, Лео, защо не отидеш да посетиш твоята puttanina“. Знам, че говореше за теб, Тоска, защото те говореха за теб. И искам да разбера как мога да стана малката кукличка на papa, точно както си ти. Мисля, че papa не ме обича много. Но аз много го обичам, Тоска.

Бях казала на Лео за моя разговор с по-малката му дъщеря и той се смя до сълзи. После дойдоха друг вид сълзи.

Опитвах се през всичките тези години да бъда с моите деца, особено с Шарлоте, но Симона не позволяваше. Някой ден ще ти го обясня.

Излизам от унеса си, за да видя Йоланде, ядосана заради готвачката, да блъска звънеца. Изпращам на Шарлоте потайна въздушна целувка. Ставам, за да си събера нещата. Закъснявам за училище. Прошепвам от вратата:

— Знам, че ще го направи. Знам, че твоят papa ще се погрижи за тях.

Но този ден няма училище, нито пък някой е отишъл на работа в нивите.

Всички са в двора на боргетото. Селяните са се събрали около Лео, който стои посред тях, и пиленца се щурат около силно лъснатите му ботуши. Децата се гушат в краката на майките си или спят в ръцете им. Бледото слънце грее от небе с цвят на камък.

Никой не говори. Само с движение на ръката Козетина ме вика да застана близо до нея.

— Не се сърдя и няма да търся никакво отмъщение. Но трябва да знам кой от вас е направил това. Кой е решил точно когато започваме да усещаме резултата на нашата работа, да ни ограби. Да ограби себе си. Защото съм убеден, че който и да е взел запасите, е бил един от нас. Един от нас, който е действал заедно с външни хора. Има знаци и доказателства, че точно така е станало. Аз само искам да ми го кажете. Няма да има наказание в същинския смисъл. Искам само да разбера какво е могло да обърне един член на това семейство срещу нас, останалите.

Мълчание. Плътното, непреклонно мълчание на omerta-та. Само ровенето на пиленцата и мрънкането на въртящите се бебета.

— Ще бъда в кабинета си до вечерня. Ще ви чакам — казва Лео, сякаш се обръща само към един човек.

Тръгва си.

Лео беше наредил да се построи нов склад. От тухли и камък, с истински покрив от нови червени керемиди, а циментовият му под беше боядисан в метално сиво като корпус на боен кораб. Беше го снабдил с бъчви зехтин, дамаджани с вино, безброй чували със зеленчуци. В единия край беше сложил работни маси и малка печка. Това трябваше да бъде laboratorio, работно място, където някои от жените щяха да приготвят консерви и мармалади с портокалите и лимоните от agrumeti-те, цитрусовите дръвчета, и със сушените круши и ябълки, и с бадемите, всичко това докарано с цели чували от Лео. Тези неща бяха невъобразим лукс. Дори печката я няма. Все още лъщящият сив под е празен, с изключение на две дамаджани вино и котел, в който щеше да се вари мармаладът.

Отивам в кабинета на Лео. Вратата е отворена и той чете, седнал в черно кожено кресло.

— Не беше толкова много, Тоска. Символ на моята подкрепа. Малък завет, предполагам.

— Как може да са го взели, без никой да узнае.

— Някой знае. Може би повечето от тях знаят. Те са сицилианци. Не е било трудно да отмъкнат всичкото само в каросерията на един камион. Трима, може би четирима силни мъже, ще им е трябвало по-малко от час. Вече са поръчани нови доставки. Знам, че никой няма да дойде при мен преди вечерня.

— Аз дойдох. Дойдох да ви кажа, че ще се чувствате много по-добре, ако мислите за селяните вместо за себе си. В този момент. Loro sono vergognati. Срамуват се. Вие сте наранен, както би могъл да бъде един баща. Донесли сте подаръци на децата си, но едно от тези деца е искало не подаръците, а онова, което може да се купи с тях. Помислете как страдат другите деца заради деянието на това дете.

Той ме поглежда. Надига се от креслото си, но аз не чакам. Правя реверанс, макар и по-малък от обичайния, и излизам навън.

* * *

Една пътека разделя долните пасища, където пасат овцете през лятото, и където ние с Лео и Козимо яздехме в отминалите утрини, поздравявайки селяните, запътили се към нивите. Тази сутрин двама мъже лежат встрани от нашата пътека, почти скрити във високата трева и перата на дивите моркови. Лео слиза от коня, след него и Козимо. И двамата ми казват да остана на седлото. Но да не се отдалечавам. Поглеждам към мъжете и те изглеждат заспали. Непокътнати, с изключение на дълбоките черно-червени разрези в гърлата им. Старецът с хармониката седи сред нискораслите шубраци див риган, облегнат на един възморав камък. Когато поглеждам към него, той вдига малкото желязно нещо и започва да свири.

* * *

Козимо е избързал напред. За да стигне в църквата, струва ми се, и ние с Лео яздим, без да говорим, докато не стигаме конюшните. Тогава той казва:

— Те нито са искали, нито са имали нужда аз да бъда арбитър. Точно както когато беше убит Филиберто, те искаха да запазя благородническата си дистанция. Cosa nostra. Наша работа. Това беше още една от техните работи. Погрижиха се. Сигурен съм, че никой от тях не е имал съмнения какво е трябвало да се направи. И са го направили. Сръчно, неумолимо, с презрение.