Марлена де Бласи
Лято в Сицилия (14)

Глава IV

Може да изглежда странно, Шу, но и преди, и тогава, и в онази есен и зима в живота ни нямаше нещо, което да подскаже, че светът извън двореца е във война. Освен съобщенията във вестниците, предаванията по радиото, които Лео, Козимо и мъжете, намиращи се в двореца, слушаха с такова внимание, всичко изглеждаше забележимо едно и също. Фактически ми се стори шокиращо една сутрин, когато ние, трите момичета, влязохме в учебната стая и Йоланде каза:

— Ох, колко съм уморена от тази война и нейните лишения.

Дори Шарлоте, изглежда, не разбираше, а аз пък изобщо не разбрах това за лишенията. Тя обясни, че вече в седмичните доставки от Палермо няма да има сладкиши, защото нямало захар. Каза, че майка й, й го е казала. Възможно ли е да си представим такова нещо? Да няма захар?

Не само сладкишите — след известно време изобщо нищо не пристигаше в Палермо. Но аз не узнах за това. Изобщо не бях чула за дажби или бомбардировки, или колко много италиански момчета са били убити или пленени на руския фронт, или за онези, които са замръзнали в летните си средиземноморски униформи или са умрели от глад дори преди руската зима да ги отнесе. С изключение на липсата на захар никаква истина не опетняваше пунктуалното протичане на събитията от дворцовия живот за нас, трите момичета. Дори по-близката до къщи истина никога не се изричаше. Истината, че в боргетото на шестстотин метра от искрящите позлатени порти на двореца децата си бяха лягали и все още понякога си лягаха, без да вечерят. Или пък че запасите в magazzini, избите, на селяните бяха силно намалели, ако не и изчерпани, или че, докато не се прибереше пролетното жито, нямаше да има хляб на техните маси с изжулени мушами. Онова, което започнах да разбирам, беше, че Лео е някак разсеян, тъжен. Още по-мълчалив от обикновено. В последния период на войната той и Козимо заедно с малка дружина мъже от персонала често пъти заминаваха за дни наред. Изчезваха. Ако не, без да кажат на Симона, със сигурност, без да кажат на никой друг. Когато се върнеха, винаги беше в някакъв странен камион или фермерска каруца, натоварена със зехтин и консерви зеленчуци и месо, чували ориз, храна за все още наличните животни. Всичко това покрито с брезент и парцали, така че формите под тях странно наподобяваха трупове. Спящи. Мъртви. Те ходеха да се пазарят с черноборсаджиите в Палермо или където можеше да се намерят разни неща. Щях да науча, че Лео е харчил удивителни суми от красиви банкноти по десет, двадесет и петдесет лири, за да има какво да ядат неговите селяни. И когато в последните, най-гладните седмици, преди градините и полята да започнат да дават реколта, черноборсаджийските стоки вече не се намираха, Лео отвори складовете на двореца за селяните. Когато селяните се колебаеха пред последната бъчвичка зехтин, принцът ги уверяваше, че има още. Нямаше още. Козимо и сега разказва историята как Лео е умеел да кара дворцовите готвачи да готвят с мас, когато не е имало зехтин.

— Но маста е гранясала, господарю. Зелена като трева.

— Точно тогава е много вкусна. Хайде сега, пригответе ни един хубав пудинг с мас. Има ли останали сливи? Добавете малко сливи.

Колко обича Козимо да разказва за този разговор. Горката Симона не само нямаше сладкиши, но й поднасяха сливи с мас за обяд, докато селяните облагородяваха всичко, което имаха, с нейния най-фин зехтин, а изповедникът й сподавяше смеха си, местейки парченца от адския пудинг насам-натам в чинията си. Лео триумфираше, решен да допринася за благополучието на своите селяни по време на войната.

През 1943 година американците дебаркираха на острова. Германците вече бяха стояли тук повече от една година, да пазят родната земя на своите италиански съюзници, и бяха базирали командването си в Ена. Но когато огромни американски войски със своите оръдия и тежко въоръжение преплаваха вълните на Тиренско море и излязоха на сицилианските брегове в онзи майски ден, много по-малобройните и не толкова добре въоръжени войски на Tedeschi-те решиха да се оттеглят. Дни след пристигането на американците крал Витор Емануил III отне мандата на Мусолини и назначи един генерал на име Пиетро Бадолио начело на правителството. На това, което беше останало от него. В началото на септември 1943 година Италия официално поиска примирие от американците и следователно за нас войната беше свършила. Както казах, аз така и не бях разбрала, че е започвала.

Единственото произшествие, вмъкнало се сред стените на двореца, дойде под облика на трима американци. Не знам колко стотици или хиляди американски войници са били пратени в Ена, най-напред като освободители или може би завоеватели — сред хората още няма единодушие по тази точка, — а после като пазители на мира след примирието. Хотели, частни домове и вили, манастири, казарми бяха реквизирани, за да ги подслонят. Лео отиде да се срещне с командира им, покани го на обяд. Noblesse oblige, благородството задължава. Козимо се опита да го убеди да не прави това, предупреди го, че ако американците видят колко е красив дворецът, със сигурност и него ще реквизират, но Лео беше убеден, че трябва да покаже на американците благородния сицилиански живот и култура. Поради гордостта, че дъщерите му и възпитаницата му могат да говорят на гостите на техния собствен език, за случая ни нагиздиха и излъскаха извънредно много. Стиснали китки бели рози и повтарящи мантрата Good afternoon sir and welcome to our home, „Добър ден, сър, и добре дошли в дома ни“, ние чакахме на верандата. Не знам всъщност какво сме очаквали от тези войници янки аз, или Йоланде, или Шарлоте, но със сигурност е било нещо друго, а не това, което представляваха. Единият беше много дебел и висок, помислих, че е генералът. От другите двама си спомням само гласовете им, високи и пронизителни в тихото светилище на голямата трапезария. Намирахме за скандални звуците, които издаваха, докато дъвчеха, как се смееха с отворена и пълна уста. Лео потръпваше. Козимо сумтеше тихичко в чашата си. Не си спомням Симона да беше с нас. След като всичко беше казано и направено, лично аз намерих американците за очарователни посвоему, може би защото бяха единственият символ, близък до онова, на което бях свидетел в цялото безредие на онова време. Едва след десет години и в един друг живот можах поне малко да разбера какво е било la grande guerra, голямата война.

* * *

Пиндар и Цезар, неизбежната книга „Животът на светците“, френска, английска, италианска литература. Геометрия. Астрология. Pianoforte. Слушах литургията, седнала на семейните пейки, ядях пудинг на семейната маса, хващахме се за ръце с принцесите на семейните разходки из градината. Бях една от тях. Не бях една от тях. Трябва да е било тогава, когато съм била на около четиринадесет години, когато започнах да присъствам във възхищенията на гостите. На разширеното семейство. Дивото зеленооко дете, останало без майка, беше се превърнало в млада жена. Умееща да говори, грациозна, умна. Започнаха да шепнат.

Чували ли сте я как свири Брамс?

Казват, че знае наизуст Вергилий.

Съвършен парижки акцент!

Прекрасна ездачка!

Бедничката, а само като си помислиш какъв би бил животът й, ако не беше Лео.

Принцът има толкова добро сърце.

Принцът има толкова добро око.