Марлена де Бласи
Лято в Сицилия (28)

Глава II

Собственият ми живот беше далеч по-беден откъм събития, отколкото този на Мафалда. Имаше дни, когато почти решавах да се върна в двореца. Беше достатъчно просто. Влак, заминаващ в другата посока. Но когато погледнех отново, виждах, че в онези първи месеци разстоянието се беше увеличило, пространството между двореца и мен. Пътят назад беше осеян със заровени мини. Не сега, още не, казваха ми останалите призраци.

Бродех по-малко из града в опечената от слънцето, застинала в унес среда на лятото. Предпочитах да седя часове наред в кафенетата под оскъдната сянка на чадър с марка „Кампари“, пушейки черноборсаджийски цигари с късо сребърно цигаре, което бях изловила сред бижутата на Изота. Предпочитаната ми напитка беше топла кока-кола, която смучех с хартиена сламка. Ако на някое място хората навлезеха в призрачната ми територия, бутайки се фамилиарно в моето малко частно пространство, аз пъхвах някоя и друга лира под чашата или чинията и се премествах на няколко метра по-нататък в следващия бар на via Maqueda. Не знам кога за първи път започнах да подреждам времето си така, че да пристигам в последния бар на Maqueda, онзи на ъгъла с via del Bosco, в шест часа всеки следобед.

Нагласили се на фона на бели платнени драперии и под прясно измити черни сенници, красиви жени в копринени рокли, с шапки, осеяни с рози от кадифе, се събираха по две или по три пред чаши с чай, брендита и малки пищни пастички в зелено и розово. Аз обаче седях вътре под въртящите се перки на таванните вентилатори в здрачните околности на бара. Най-малката маса, подпряната на стената. Винаги е свободна. Оттам ги виждам как влизат. Другите жени. Нерядко влизат дори десет, макар да мисля, че по някой път са и повече. Очи, присвити заради дима от цигарите, които държат между устните си, метални гласове, прорязващи тишината, те бутат и разместват масите и столовете, събират ги и сядат в приятна сестринска компания. И са облечени с копринени рокли. По-къси и прилепнали, и с по-високи токове на белите им сандали. Очи, привлекателно обагрени в пауново или тюркоазено, коса, навита на разкошни вълни. Една вечер, преди да си легна, се опитах да навия моята коса като техните. Просто да видя как изглежда. Стори ми се, че ми харесва, но със сигурност не беше най-подходящата прическа за един призрак. Съвършена за тях. Кои са те? Трупа танцьорки? Перачки, току-що свършили смяната си? Продавачки на път към домовете си? Млади са. Млади като мен. По-млади от мен.

Почти всички следобеди от това лято аз седя на малката си маса, подпряна до стената, в затъмнения бар на via Maqueda. И също както търговците по пазарите и жените на рибарите на кея не ме забелязваха, така правеха и жените с великолепните вълнисти прически. La puttanina, така ме бяха наричали сплетниците в двореца. Сега тук седя и тихо наблюдавам истинските. Куртизанки. Les demi-mondaines^[1] от плът и кръв. Седмици ми трябваха, преди признаците да се избистрят в кристална истина. Как се кипрят пред миниатюрните си огледалца, подават си, все едно е хляб, люляков парфюм и руж, избухват в дрезгави писъци при изречените със сценичен шепот изповеди, отварят си взаимно чантичките. Монети, хапчета, кърпички. Как лакомо ядат. Сякаш умират от глад. Как барманът ги докосва с очи. Все едно са заклани агнета на куки, погледът му се плъзва от една към друга. Кой бут ще избере? Това, което жените от Maqueda най-вече разкриваха пред мен, беше тъгата, избиваща изпод ружа. Изпод буклите. Собствената ми тъга се задълбочаваше заради тяхната. А щом разбрах кои са, започнах да се питам дали аз, седяща там в сенките, не съм получила в дар някакъв Дикенсов поглед към самата себе си. Каквато можех да бъда, ако не беше Лео. Възможно ли е да е истина, че най-накрая виждам, че Лео ме е спасил? Че може да не съм имала силата да се спася сама? Че в най-добрия случай щях да умра от същото трескаво отчаяние, което винаги смятах, че е отнесло майка ми? Възможно ли е да е вярно, че съм готова да отхлабя хищната хватка на най-неназованата си омраза? На отчаянието? Мога ли да задържа за повече от един миг истината, че омразата и отчаянието са две от маските, които най-често надява страхът?

Ден след ден седя в сенките покрай масите на жените от Maqueda и ги слушам. Понякога изваждам от чантата си тънка зелена банкова книжка, подпечатана с дати, депозити, тегления и баланси. В началото на всеки месец, когато отивах в банката, за да се подпиша за следващата доза средства, намирах, че не съм изхарчила дори и малка част от стипендията за предишния месец. Осъзнавайки нарастващия дисбаланс в сметката, аз никога не мислех — отвъд следващия стек цигари или следващите сметки в бара, или следващото пакетче шамфъстък, или следващите банкноти, които увивах в жълт плик и пъхвах под вратата на канцеларията на signora d’Aiello в първия понеделник от всеки месец, — никога не мислех за привилегиите на моето положение. А и първоначалната купчина сметки, прибрана в докторската чанта заедно с бижутата. Никога не ги бях броила. Сега гледам една жена от Maqueda да отброява монети и да ги струпва пред една от колежките си. Получаващата не престава да й повтаря: „Не, не, не можеш винаги да ме спасяваш“.

Има дни, когато един мъж идва да седне вътре в бара заедно с жените от Maqueda и дълбокият му провлачен диалект се приземява близо до моята маса край стената. Те отварят чантите си и за него. Рулца банкноти от някои. Малко монети от други. С опакото наръката си той нанася силен, бърз удар по бузата на една от тях. Понякога предупреждение, от което всички се свиват. Мълчат след леконогото му нашествие с лъщящи обувки. Сълзи. Клетви. Клетва от мен. Бях самодоволен, пълен с претенции и баналност. Бях покварен в своята пасивност, беше ми казал Лео, когато ми разказа за смъртта на Филиберто. Моята клетва е да изляза от сенките.

* * *

Вече е септември, началото на месеца, когато един ден отивам на piazza Venezia в бенедиктинския манастир, за да купя от прекрасните cannoli на монахините, за да обядвам. Бях научила за правещите паста монахини, като слушах как се говори за тях в кафенетата.

Най-добрите cannoli в цяло Палермо.

Превъзходни.

Прекрасни черупки, изпържени до хрупкавост, докато човек чака.

Едва охладени, се пълнят с тазсутрешна рикота^[2], разбита със захар — с резенчета захаросана портокалова кора и настърган черен шоколад.

Ром.

Стоя в мрачния вестибюл заедно с много други; аз съм следващата на опашката, която се приближава до колелото. Казвам tre per piacere, три, ако обичате, слагам монетите си в малката кутийка и завъртам колелото. След няколко минути колелото се завърта обратно към мен. Вземам малката хартиена кутийка и се обръщам да си тръгна. Две или три крачки зад мен стои една от жените от Maqueda. Кимвам й, докато минавам покрай нея, но тя не отвръща. Излизам отвън на стъпалата, намирам петънце сянка малко по-надолу и сядам там. Ям cannoli-те една след друга. Разбирам, че чакам жената от Maqueda да излезе. Когато излиза, носи много голяма кутия. Избърсвайки трохите от бедрата и устните си, аз ставам и казвам:

— Често ви виждам в бара на Maqueda. Просто исках да ви поздравя. Казвам се Тоска.

Протягам ръка, но може би заради голямата кутия или заради собственото й безразличие към непознатата висока жена в старомодна рокля, тя не ми подава ръка, а изобразява усмивка и продължава да слиза по стъпалата. Искам да изтичам след нея и мисля, че бих могла да го направя, ако тя не беше спряла да се обърне и да извика към мен:

— Ci vediamo, allora. Più tardi. Mi chiama Nuruzzu. Е, ще се видим. Малко по-късно. Казвам се Нуруцу.

— Ciao Nuruzzu. Довиждане, Нуруцу — махвам й аз. Забелязвам, че махвам аз. Не призракът.

* * *

Този кратък разговор на стъпалата на манастира промени всичко. Започна да го променя, макар и много бавно. Само Нуруцу сред жените от Maqueda беше готова да се сприятели с мен. Част от другите смятаха, че търся начин да се присъединя към тях, да бъда рекрутирана в техните редици от мъжа, който идваше да взема парите им. Отредената ни територия определено е претъпкана. Твърде много момичета. Недостатъчно клиенти. Махай се. Други ме мислеха за шпионка. Невинно облечено, с открито лице, момиче от съперническа територия. По-близо до пристанището. Имаше жени, които начупваха усти около цигарите си и с пушека, излизащ от ноздрите им, даваха знак на другите с извиване на очи да се пазят от мене. Нуруцу се опитваше да ме защитава. Разказваше им по малко от съкратената, избирателна библиография, която й бях дала. Бях нова в Палермо. Цял живот бях живяла в планините. Нито исках да се присъединявам към тях, нито по някакъв начин бях свързана с техния занаят.

— Освен това е ужасно висока и няма гърди — каза веднъж Нуруцу, когато седях с тях и някои от жените говореха лошо за мен на диалект, който мислеха, че не разбирам.

Всички се засмяха и аз се засмях с тях, мислейки как Лео толкова обичаше издължената ми, тясна фигура. Малките ми твърди гърди.

Но независимо как изглеждах или какво им говорех, жените от Maqueda оставаха дистанцирани. Пазеха себе си и работата си. Само Нуруцу рискува да се сприятели с мен.

Като предпазливи любовници, ние се срещахме на места и в моменти, когато Нуруцу знаеше, че няма да ни видят сестрите й. И мъжът, който идваше да прибира парите им. Срещите ни бяха най-вече сутрин в малко мръсно кафене зад Vucciria. Без униформата си — прекалено пестеливата рокля, прекалено високите токове, — с неизрисувано лице, Нуруцу изглеждаше на не повече от петнадесет години. Без изобщо да я разпозная, когато тя се приближи към мен първия път с бяла риза и черни широки панталони, с крачетата си, напъхани във велурени обувки със заоблени муцуни, обнизани с мъниста, с измита коса, издърпана назад в конска опашка, аз се стреснах, когато тя се наведе да ме целуне по двете бузи.

— Нуруцу!

— Да, истинската Нуруцу.

Месеци наред се срещахме така. Два пъти на седмица. По някой път само веднъж. Имаше седмици, когато тя изобщо не идваше. Но оттогава вече никога не стъпих в бара на Maqueda, когато тя се срещаше с приятелките си, преди да започнат вечерната си работа. Бях доволна да чакам Нуруцу.

Беше бъбривка. Предполагам, че седенето с нея ми напомняше как обичахме да си говорим с Агата. И с Козетина. В училището на боргетото. Във всеки случай тя ми каза, че живее в monolocale, едностаен апартамент в едно palazzo близо до гарата. Живеела сама. Била на деветнадесет години. Казваше, че мечтата й била да се откаже от занаята си, да работи в магазин, дори да си намери място като камериерка. Някога била камериерка или помощничка на камериерка. Носела черна рокля и бяла престилка, и черна мрежичка над кока си, и цели дни лъскала сребро и подреждала неща, които никога не изглеждали неподредени, поднасяла чашки с Marsala на следобедните гости на господарката си. Каза, че спестявала по-голямата част от заплатите си, деляла спалня с една жена на име Асунта, вечеряла в шест и половина всяка вечер заедно с всички слуги на маса, покрита с бяла покривка, в стена с тапети на кафяви и зелени ивици. В четвъртък била свободна. Именно в един четвъртък срещнала Пиеро.

— Като всички негодници в този бизнес, и той беше съблазнителен. Отначало. Знаят как да ухажват момичетата. Да им казват неща, които те копнеят да чуят. Беше казал, че ще ми намери по-добра работа. Повече пари. Много повече пари. Повече време, за да бъдем заедно не само в четвъртъците. Казваше, че била много специална работа, която само красиви момичета като мен можели да вършат. Бях на шестнадесет години. Девствена. Той свали мрежичката от кока ми, разстла косата ми на възглавницата. Даде ми да ям череши. Беше красив апартамент. Мислех, че е негов.

— Родителите ти.

Думите, които не оформих като въпрос.

— Баща ми беше убит във войната или мога да кажа, че използва хаоса във войната, за да може да изчезне. Много мъже направиха така. И много жени, предполагам. Майка ми не изчака войната, за да избяга. Не съм я виждала, освен само веднъж, когато дойде да иска пари от баща ми, когато бях на девет години.

Нуруцу говореше за обещанията на Пиеро, за търпеливите му инструкции относно новата й работа. Завел я на кафе в Maqueda, представил я на другите. Те се заели да я образоват, да я подготвят за улицата. Наричали я picim, най-мъничката. Нуруцу настоявала пред другите, че с Пиеро са fidanzati, годеници, че скоро ще се оженят, само той да уреди някои неща. Нямала нищо против, че й се смеят. Повече никога не видяла Пиеро. Жените от Maqueda казали, че той просто минавал оттук. Че и той е отишъл на по-добра работа.

Каза, че бягала два пъти. Веднъж в Трапани, втори път в Месина. Намирали я, пребивали я, връщали я в Палермо на голия под на някой фургон. Легнала по корем, с ръце и крака, вързани отзад. Каза, че понякога е трудно да разбере кои са по-брутални, сводниците или клиентите. Те са мъже, замесени от едно и също тесто. Кръстът е формата на мъжа, казва тя. Повтаря го отново и отново.

— Докато не свършат с мен, докато не престанат да изкарват пари от мен, не мога да си тръгна — повтаряше тя. — Не съм лошо момиче, Тоска, повечето от нас не са лоши. Мисля, че никоя от нас не е седнала някой ден и е решила, че желае да работи тъкмо това. Животът ни е такъв, какъвто мислим, че заслужаваме. И ако не сме го заслужавали, когато започнахме, със сигурност сега вече си го заслужаваме. На всяка от нас липсва по някой зъб, всяка от нас са я горили и пребивали, всяка от нас са стискали за гърлото. Позволяват ни да си задържаме само толкова, колкото да не умрем от глад. В деня, когато ме видя да купувам всички онези сладкиши от монахините, бях откраднала тези пари. Беше рожденият ми ден. Бях си направила тържество. Знаеш ли защо ходим всеки ден в бара на Maqueda? Защото искаме да бъдем заедно, но точно толкова и защото можем да ядем, а сводниците ще платят сметките ни. За повечето от нас това е единствената храна за деня.

В един момент Нуруцу се беше навела да ме целуне за довиждане и ме беше оставила да седя на масата в кафенето зад Vucciria. Едва го осъзнах заради звука на гласа на Лео. Той напира в мене. Повечето собственици на земи позволяват на селяните си да задържат само толкова, колкото да не умрат от глад. Достатъчно, за да могат да работят. Благородниците пируват, селяните доставят. Искам това да свърши. Поне на моите собствени земи.

Но как, Лео? Как да им помогна? Да спасявам ли Нуруцу? Да взема ли стая за нея в d’Aiello и да живеем двете като призраци, тя да се крие от сводниците, аз да се крия от теб? Те са толкова много, Лео. Толкова много като Нуруцу. Толкова много като мен…

* * *

В една ноемврийска сутрин дъждът мърка срещу витрините на кафенето зад Vucciria. Малкото пространство изглежда не толкова опърпано в синкавата светлина на бурята и с края на шала си аз изтривам парата от витрината до моята маса. Нуруцу закъснява. Троша бисквити с кедрови ядки в горещото си мляко и ям това като супа. Отново изтривам парата от прозореца. Тогава като привидение с червена кърпа тя притичва покрай витрината. Промъква се през натъпканото пространство пред бара и се настанява срещу мен. Носи тъмни очила и аз не искам да видя онова, което прикриват.

— Тази вечер няма да отиваш на работа. Нито ще отидеш утре вечер. Опитвам се да намеря начин да ти кажа. Да те помоля да ми позволиш да ти помогна.

— Ти ми помагаш, Тоска. Повече, отколкото съзнаваш. Освен това, не е чак толкова зле. Снощи един от моите клиенти ме покани на вечеря и аз отидох с него. Чувствах се хубава. Двама мъже ни чакаха, когато излязохме от taverna-та. Пребиха кавалера ми по-зверски, отколкото мен.

— Ако имаше къде да живееш, искам да кажа, ако не трябваше да се безпокоиш как ще живееш, би ли се отказала от твоите сводници?

— Можеше да помисля, че мога. Докато не си спомня, че те никога няма да ме пуснат.

След това, престорено игрива, сваля очилата и напъхва лицето си в моето.

— Защо? — изсмива се тя. — Да не би да ме вземеш у дома при теб, Тоска? Да ме представиш на брат си? Това ли си намислила. Боли ме, като си помисля за свобода дори за миг. Не ме карай да мисля за свободата, Тоска.

От цепнатините в посинената подута плът се подават две сълзи.

— Ще намеря жилище. За мен. И за теб. Може би нещо със стаи и за другите. Искам да купя апартамент.

Очилата са отново на място и тя се изсмива с друг вид смях.

— Искаш да купиш апартамент?

— Истината е, че искам да купя цяло palazzo — казвам й аз.

Оглежда обувките, които съм купила от пазара за седемдесет и пет лири. Велуреният жакет за езда на Лео е под шала ми. Не я убеждавам в покупателната си способност.

— Не си нечие платено момиче, нали? Никога не съм те питала от какво живееш. Мислех, че ще ми кажеш, ако си искала да знам — казва тя.

— Самичка се издържам, Нуруцу. Някога бях омъжена, но съпругът ми почина. Вдовица съм — казвам й.

— Виждам. Толкова си млада. Войната ли? — запитва тя тихо.

— Една от войните, да. Имам достатъчно, за да се грижа за нас двете — казвам аз.

— Но ти говориш сериозно, нали? — пита тя.

— Напълно сериозно.

— И много лудо. Ще те смачкат, ще те хвърлят на кучетата. Аз съм тяхна собственост. Ако бъдеш достатъчно глупава да се намесиш, няма да можеш да се скриеш от тях, не повече, отколкото аз мога.

— Вече съм минала през това.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че не се плаша от твоите приятели.

 

 

Тоска отново замълчава. Известно време движи уста, сякаш опитва следващите думи. Но не ми ги казва.

— Нуруцу. Не е често срещано име, нали?

Аз нарушавам мълчанието.

— Не е често срещано.

— Една от жените в селото се казва Нуруцу. Поне с това име чувах да я наричат другите жени.

— Да, тя е Нуруцу. — Тогава Тоска поглежда към мен. Извива уста в крива усмивка. — Тя е същата Нуруцу. Приятелството ни изтрая много дълго време. Нали разбираш, следващите седем години след онзи ден в кафенето Нуруцу живя при мен. И понякога, за известно време, много от жените от Maqueda и жени от други квартали в града също живяха при мен.

Отначало живеехме на един етаж от рушащо се palazzo недалеч от Quattro Canti. Устроихме си живот двете с Нуруцу. Като булки се заехме да уреждаме къща. Купихме легла, дюшеци, дивани и маса за ядене. Газова печка, за която платихме на четирима мъже да я пренесат от един вехтошар на пристанището. Тенджери и тави. Хавлии, чаршафи и одеяла. Организирахме се като институция. Нуруцу си работеше нещо. Аз също. Разговаряхме с жените, които желаеха да живеят в къщата. Пращахме ги на медицински прегледи. Записвахме резултатите. Давахме чисти, макар и употребявани постелки и завивки, дрехи, препис от правилата на къщата, които включваха вземане на душ два пъти на ден. Инструктирахме ги за всекидневната им домакинска работа. Намирахме работа на много от тях. Ако работеха извън къщата и живееха при нас, даваха част от заплатата си. Посетители само в неделя следобед и винаги в salone, винаги в компания. Някои жени идваха да живеят при нас заедно с децата си, с майките си. Грижех се за тях. За мъничките и за старите. Беше все едно че се бях върнала в боргетото. Направихме детска градина за нашите деца и я отворихме за други, чиито майки не живееха с нас. Нищо внушително, забележете.

Хората говореха за жените като за i virgineddi. Малките девици. Апартаментът ни беше известен като Къщата на малките девици. Сарказмът, прикачен към името, скоро се разсея обаче в някакво благоговение. Благоговение пред необятната самонадеяност на нашето начинание, мисля аз. Когато редиците ни набъбнаха, пренесох всички ни в едно palazzo, което беше изцяло наше. Това, което Нуруцу беше предсказала, се случи. Живеехме със заплахи и неведнъж едва не умирахме заради предполагаемото им осъществяване. Но бяхме непреклонна пасмина. Идваше помощ от неочаквани източници. От бунтовни фракции в самите кланове. Може би най-голямата помощ идваше от собствения ни фатализъм.

Колко се забавлявахме от върховното си безразсъдство. Безразсъдство, което с годините спечели на дома ни някаква нелегална слава. Не като убежище за пречупени, а като място, изобилстващо от малки чудеса. Чудото на самото ни съществуване в светлината на кодекса на клана за безмилостно отмъщение. Как сме се спасили? Защо не ни закачат?

Тя присвива издължените си котешки очи към някакъв далечен хоризонт.

— Празни пространства в алегориите — казвам аз.

Тя кимва.

— Никога не говорех с никого за моите финанси. По драконовски се пазарях на пазарите, правех гримаса всеки път, когато бръкнех в джобовете си, сякаш в тях живеят раци. Посещавайки магазините за стоки втора употреба за почти всичко, от което имахме нужда, с изключение на храната, аз започнах да цепя косъма на две, както се бях научила да правя като дете. Мога да ви кажа, че беше далеч по-задоволяващо да изобретявам някаква вкусна каша от остатъци, отколкото би било печенето на пържоли всяка вечер. Страхувах се от неумереността, от безгрижието на двореца. Нали разбирате, никога не бях престанала да искам да живея в боргетото. И досега ми се струва, че никога не бях престанала да искам да го пресъздам. Такова, каквото стана боргетото след намесата на Лео. Внимателното отмерване на всекидневния ни хляб беше различно от това през празничните дни. Балансът. Прането, чистенето, разпределянето на дрехи и обувки. Сигурността на вечерята. Това имахме в Дома на малките девици.

— Не е по-различно от живота тук — казвам аз.

— Да, не е по-различно, макар че тук имаме повече. Повече пространство. Със сигурност имаме повече спокойствие. Така и не успях да разбера какъв инцидент или какво отминало време предизвика моята нужда да се върна в планините. Можех да остана цял живот в Палермо. Беше добър живот. Стана достатъчно добър живот. Струва ми се, че стана, когато започнах да мисля колко повече може да се направи тук с цялата тази земя, с всичките тези стаи. Не бях знаела, че тази част от ума ми вече е работела тук, във вилата. Поправяне, преобразуване, садене, строене. Готвене.

Не разказвах особено много на хазяите си в Палермо за плановете да замина. Оставих управлението на мястото в опитни и сигурни ръце. Нали разбирате, една година преди това Мафалда беше дошла да живее с мене и Нуруцу в Дома на малките девици. Беше ни идвала на гости през годините, беше ни наблюдавала, от време на време идваше да вечеря с нас. И когато й казах за плана си да се върна в планините, изглеждаше напълно правилно да й кажа за вилата, за земята и всичко останало. Когато й казах, че търся някого, на когото да поверя управлението на дома в Палермо, тя каза: „Аз ще го направя“. И го направи.

Оставих пари, точно както Лео беше оставил пари на своите селяни, когато им беше раздал земите си. Всичко беше уредено. Ако някоя от virgineddi-те пожелаеше да дойде с мен — за да започне на чисто в планините, — щеше да бъде добре дошла. Обявих плана си една вечер на вечеря, казах, че ще замина рано на следващата сутрин. Без да каже и дума, Нуруцу стана от масата, опакова нещата си, закопча пуловера си, закопча смятани от нея за подходящи обувки за живот в провинцията, върза кърпа под брадичката си и така, готова за тръгване, седна сковано на дивана да чака изгрева. Само тя дойде с мен.

— Дойде тук с вас?

— Да, тук. Върнахме се у дома на това място. Двете с Нуруцу. Мафалда остана в Палермо още три години и после тя също дойде тук при нас. Но когато двете с Нуруцу пристигнахме за пръв път, Луло още живееше тук. Луло, пазачът, и Валентино, хубавото му червенокосо момче, което беше пораснало и тогава вече беше се оженило. Тримата живееха и работеха заедно във вилата и на земите. Макар че бяха работили с голямо постоянство срещу естествения разпад на нещата, малко можеха да се борят срещу времето.