Марлена де Бласи
Лято в Сицилия (3)

Пролог

Тази история можеше да разказва само за Сицилия. А Сицилия можеше да бъде само остров не толкова поради каприза на природата, колкото поради собственото й безсрамие. Сякаш би могла да напусне Италия, ако не се беше родила отделена от нея. Все пак това не е история само за острова, а за едно селце насред него. Най-горе в него. Селце, съставено от струпани камъни и сгушено в цепнатината на една планина на отшелници под руините на един храм. Над него и навсякъде около него се простира високо плато, почти цялото засято с жито. Кози и овце пасат по изсъхнали ливади. Единствената вода наоколо е метално петно, където белите небеса се срещат с жълтата земя, и единствените вълни са това жито, чиито потрепващи златисти стъбла бучат като морето и се разбиват в раздухвани от богиня ветрове. Гъсталаци от мирта, зановец^[1], див риган и дива мащерка, растящи още от каменната епоха, се вкопчват в стръмнините и единственият звук в извисяващата се тишина е злият шепот на фолксваген сироко.

Тук същината на живота, живян преди три хилядолетия или в средата на деветнадесети век, или както в този случай само преди около седемдесет години, може би изглежда по принцип същата като създадената от завчерашните случки. Почти нищо не е било изгубено или забравено, или оставено да тъне в забвение от предишните времена, така че тук преобладава невероятна племенна приемственост. Древното минало, по-неотдавнашното минало и настоящето се събират и остават заедно в тази приемственост. И освен свидетелствата за трептящи представи за някакви красиви блага и мисли, човек трудно би се решил да обожествява отделен исторически момент заради начина, по който той изглежда и се чувства, и звучи тук. Особено привечер на разходка сред светлокафявите останки от порутения храм на Деметра. Бродещи сред големите източени колони, повалени, блестящи под лунната светлина, обувките ни мачкат дивата мащерка и бурени дърпат роклята ми. Парче бяло платно на една скална роза.

Тук в тези планини някога е властвала гръцката богиня на зърното, плодородието и майчинството. Дали още е така, това ще ви кажат местните. Именно Деметра е осветявала магията на засяването на семената под земята, пазела ги е, хранела ги е, помагала им е да стигнат до зрялост. Отзвук от положението на жената. Други семена, посети в тъмните кадифени ъгли на нечия утроба. По волята на Деметра са виреели реколтите на местните племена, тя е призовавала слънцето, дъжда и ветровете в тяхна полза, а те на свой ред са я почитали с големи огньове под сребърната светлина на пълнолунието и с ритуални жертвоприношения на хляб и вино. Всичко е било елисейски полета до деня, когато дъщерята на Деметра, нейната Персефона, е била отвлечена от Плутон. Девойката беряла цветя близо до езерото Пергуза, точно при стените на Ена, когато богът на подземния свят я видял и тя го запленила. Пожелал Персефона да стане негова жена. Плутон отнесъл девойката в Хадес и изкушавайки я със зърна от нар, спечелил позволението на Зевс да я задържи. Деметра угасила слънцето, потопила в мрак планинските селца и плодородните поля — и самия свят, — докато не сключила пакт със Зевс: дъщеря й да й бъде връщана за половината от всяка година. Щом Персефона се върнела при нея, богинята запалвала отново слънцето и пращала топъл дъжд към земята само за да си вземе всичко това обратно всеки път щом детето й се върне в Хадес.

Селяните и фермерите тук разказват историята за Деметра и Персефона с непреставащата почуда и тъга за нещо, сякаш случило се съвсем наскоро. Разказват я точно така, както разказват историята на Дева Мария и Исус. Вярват на двете истории еднакво пламенно, защото и двете са съзвучни със собствените им истории. Предаността си остава, само разширява симпатията си, за да обхване и двете майки. Едната с корона от сплетена царевична свила, другата — увита в грубо изтъкан воал. Защо трябва да се молим само на една? За нас те са едно и също. Le Addolorate. Скърбящите жени. В Сицилия свещеното и профанното са родствени.