Марлена де Бласи
Лято в Сицилия (15)

Глава V

Скоро след сключването на мира Лео и Симона организираха празненство. Нито един от нашите мъже и момчета, взети в армията или записали се доброволци, не беше загинал. На война бяха отишли единадесет души от боргетото и шестима от персонала на двореца, и макар че трима бяха тежко ранени, всичките седемнадесет се бяха завърнали.

Беше 3 май 1945 година и за да даде начало на festa-та, Козимо отслужи литургия за цялото паство от персонала и боргетото, вместо да отслужва, както обикновено, отделни церемонии. По изгрев-слънце в градините, под менящата се, неосветена сянка на дъбовете Козимо отслужи литургия за всички. А след това всички тръгнахме един след друг по пътеките от утъпкана земя сред житните полета към китката кедри край реката.

Група мъже бяха излезли предната вечер, за да осигурят дърва за огньовете за готвене, да изравнят земята под дърветата и да забият факли в пръстта. И ние вървяхме под слънцето, все още ниско, но вече жестоко. Всеки от мъжете или носеше кош с някакви храни — портокали, ангинари, картофи, — или беше нарамил бохчи, или някоя пейка или стол, или водеше двойка агнета или кози за жертвоприношение. Двама бяха привързали мандолини на гърдите си и купчини подпалки на гърбовете си. Спомням си ги специално, защото тогава ми се струваше, че съм полудяла от любов към един от тези трубадури, макар че така и не можах да реша към кого от двамата точно. Този ден и двамата носеха лъскави черни панталони със сатенена ивица, спускаща се по крака, чието великолепие караше приятелите им да твърдят, че са ограбили някакви гробове, че са взели панталони от мъртъвци, за да се издокарат така за festa-та. Това предположение може да беше вярно. А жените?

Уверени като кози по камъните, с широки, силни хълбоци, полюшващи се наляво и надясно под тънки памучни ризи, някои носеха кърмачета, привързани на гърдите им, а всички мъкнеха кани с вода и вино на главите си и пееха някакви стари песни за сестринство, за договор да си казват една на друга, когато някой съпруг е неверен. Да казват, а след това да помагат на предадената жена да убие съпруга предател. Не преставаха да го пеят.

Сега си спомням, че е било през 1945 година и че дворецът притежаваше повече превозни средства, отколкото можех да броя. По това време имаше и някакъв бензин, който да ги подхранва, камионите, колите и джиповете, но въпреки това ние вървяхме пеша. Симона и принцесите вървяха. Всички искаха да вървят.

Когато стигнахме реката, авангардът беше запалил огньовете, беше обработил, изкормил и набол на шиш агнетата и козите, беше натъркал малките трупове с олио и напълнил кухините с шепи диви билки. Сякаш всичките седемдесет или осемдесет души, съставляващи групата, следваха стъпките на един първичен танц, всички се заеха да работят. Мисля, че сцената, която представляваха, беше красива. Още по-красива от съчувствените сънища, които призовавах, когато бях малко момиченце, сънища, в които си представях лели с големи гърди, които миришеха на сапун и захар, и чичовци с неделни обувки и карамели в джобовете, предназначени за мен. Бях си изобретила един дядо, в чиято прегръдка седях и прокарвах пръсти по четината на изгорелите от слънцето бузи, докато той ми пееше. В тези сънища майка ми никога не плачеше, а баща ми беше умният и разумен capo famiglia, глава на семейство, който закриля всички ни. Тези персонажи, които си рисувах в онези стари сънища, можеше да бъдат и големи бели снежни сови, защото всички приличаха на истинските хора, с които бях живяла. Но моите сънища бяха сънищата на всяко дете, нали? Не сте ли сънували и вие това, Шу?

Знам, че тя не търси отговор.

— Как всеки от нас се помирява със съня, ето това ни разделя. Един обвинява и хленчи, докато друг се захваща за работа. В края на всяка човешка история, мисля, само това разделя персонажите. Как се примиряваме със сънищата. Е, тогава, когато бях на петнадесет години, отдавна бях приключила с всякакво обвиняване и хленчене, но от време на време все пак исках да извлека парчета от тези стари сънища и да ги пусна да тичат свободно през мен. Но видът на този празник, на който попаднах край реката, отвори едно малко място вътре в мене, където бях натъпкала старите образи. Изми го до чистота и направи място за нещо истинско. Разбрах, че това, което виждах, за което мечтаех в тази сцена край реката, вече е мое. Макар че никога не бях живяла сред тази раса изящни създания, аз бях от тях. Техните завети бяха мои, тяхната култура беше моя и аз го чувствах така свирепо, както това, че измисленият живот в двореца не е мой.

Но аз напредвам прекалено бързо с тази история и знам, че е така. Нека да се върна към festa-та.

Група жени счукваха ангинари върху плоски камъни и ги пълнеха с паста от зехтин и билки, точно както правим тук във вилата. Други нареждаха сардини с големи парчета домати в дълги плитки тави с дупки на дъната и ги слагаха да се опушват върху жарава от изсушени стъбла от див копър. Маси, направени от дъски и бъчви, бяха покрити с бродирани покривки и подредени с купчина тенекиени чинии. Мъжете пиеха, докато работеха, а пък жените пееха, докато работеха, и никой не би могъл да разбере кой е от персонала на двореца и кой е от боргетото. Всички изглеждаха така щастливи заедно. Аз бях щастлива. Лео изглеждаше щастлив. В действителност той изглеждаше възторжен, минаваше от една винетка към друга, вземаше участие в приготовленията, вкусваше някой сос, пълнеше и наливаше отново чашите на своите селяни. По риза, с панталони за езда и с ботуши, цялата онази руса коса пригладена назад с масло от нероли и пот, той беше красив и нямаше никоя жена там — с изключение на собствената му съпруга и дъщерите му, — която да не мислеше така. А това беше второто нещо, което разбрах от онзи трети май. Разбрах, че желая не единия от трубадурите в панталони от смокинг. Бях влюбена в принца.

* * *

Festa-та трая от обед до времето за riposo, следобедна почивка, а след това продължи с разходки за съчки в гората и ловене на риба в реката, а после обратно на масата. През целия ден имаше музика, но когато слънцето взе да залязва и току-що запалените факли блеснаха в бялата мъгла край реката, трубадурите смениха дръзките, весели песни с тихо подрънквани минорни стенания и напрегнатите тенекиени свистения се смесваха с вятъра. Две девойки започнаха да танцуват. Познавах едната. Наричаха я Лидия и я бях виждала понякога, когато идваше да помага на дворцовите прислужници. Не познавах другата. Тя беше различна от Лидия, различна от всички нас. Кожата й имаше цвета на узрели праскови, сложени в червена стъклена купа, а очите й бяха издължени, тъмни, арабски. Високите й нестягани от нищо гърди се движеха под свободната бяла рокля, докато тя се полюшваше неуловимо, а очите й гледаха някъде далеч. Мисля, че тя виждаше само звездите.

Една срещу друга, девойките се държаха за лакти, телата им бяха осветени от двата малки огъня, които горяха от двете им страни. Трубадурите бяха оставили настрана мандолините си, нямаше музика. Впрочем, никой нямаше да я чуе, тъй като всички седяха или стояха, или клечаха в кръг около тях, едва дишайки, омагьосани от девойката с прасковена кожа. Лидия седна след малко, оставяйки партньорката си да танцува сама, и един старец с хармоника поде омайващ остър мотив, който сякаш изтръгна девойката с кожа като праскова от нейния транс. Тя раздвижи ръцете и краката си, сякаш току-що се беше събудила от дълъг сън. Започна да се протяга, сякаш опитвайки себе си, докато — в бавен, нарочен пирует, без да престава да запретва полите на роклята си, закрепвайки я във възел високо над бедрата — не започна да се върти на място. Стегнати, сдържани кръгове с гордо изправена шия, ръцете протегнати в широка прегръдка, тя се движеше полека, като че ли вслушвайки се за поредното подсказване от стареца с хармониката, докато — щом го чу — не започна да се върти по-бързо. По-бързо и още по-бързо, а сега в класическата поза на балерина — единият крак присвит, малкото босо стъпало плътно прилепнало към коляното на другия — тя започна да се върти на един дълъг, силен крак. По-бързо, още по-бързо, докато не започна самата тя да командва мъжа с хармониката и докато жаловитият му вой не се превърна в трескав, страстен писък, а тя продължи да се върти още по-бързо, размятайки тъмни къдрици, за да пляскат по раменете й, като винаги връщаше очите си към една и съща точка, докато изпълняваше поредното завъртане. По-бързо и все по-бързо тя въртеше прекрасното си тяло, докато подобно на дервиш, сякаш се разтвори в тъмната звездна нощ. Бял пушек с черни арабски очи. Винаги обръщаше тъмните си арабски очи към него. Винаги към Лео.

* * *

Ние, останалите, вече нямаше какво да правим след танца на девойката с кожа като праскова и festa-та лека-полека се разтури, прибра се и ние тръгнахме обратно към дома един след друг по пътеките от утъпкана земя сред житните полета. Наполовина полудяла от завист към девойката, която — дори в моите петнадесетгодишни очи — със сигурност се беше предлагала на Лео, аз отказах ароматизираната с жасмин вана, която Агата ми беше приготвила, и се хвърлих по лице върху жълто-бялото легло. Заплаках. Плаках цялата нощ, тъжейки с онази завист точно толкова, колкото и заради нещо друго. Нещо, което мислех, че е край. Виждаш как девойката с кожа като праскова танцува в неясната светлина на онези последни пламъци, струва ти се, че е отнесла нещо от теб. Всяко завъртане отнасяше още нещо. И докато тя се въртеше бързо в онази черна нощ, цялото ми детство изчезна с нея. Пречупена, празна, аз бях по-малко от това, което се бях чувствала преди, или пък бях различна? Агата бдя над мене цялата онази нощ, люлееше ме в прегръдката си, докато зората не се процеди през щорите, и сякаш новата светлина щеше да спре болката, тя ми каза:

— Всичко свърши, малката.

Помня я как ми казва това, малките й овални очи плувнали в съчувствени сълзи, собственото й тънко тяло треперещо от изтощение.

Да, свърши, казвах си и аз. Не преставах да си го повтарям. Освен това си повтарях онова, което си бях казала предния ден край реката. Сцената отвори едно малко място вътре в мене, където бях натъпкала старите образи. Изми го до чистота и направи място за нещо истинско. Но кое беше истинско? Беше ли истинска любовта ми към Лео? Беше ли истинска завистта ми към девойката с кожа като праскова? Беше ли истински животът в двореца? Беше ли истинска тази festa край реката? Може би сънищата са единственото, което имаме. Може би в опита си да изживяваме сънищата, ги надраскваме по камъните.

Три открития се биеха за моето внимание. Обичах Лео. Ревнувах от девойката с кожа като праскова, която започнах да виждам повече като символ на всички жени, на всяка жена, която би могла да вдъхнови чувствата на Лео. Шокирана, признах, че тази завист трябва да включва и самата Симона. Докато мислех върху това, списъкът с потенциални дразнители стана много дълъг. Но третото разкритие, мисля, беше най-шокиращо от всички. Вече не можех да се чувствам у дома в двореца. Сега, като бях видяла как живеят селяните, исках да бъда именно в боргетото заедно с тях. Не ме интересуваха бродираните чорапи, пудингите с глазура, гръцкият, латинският, Брамс или дори „Животът на светците“, исках да работя в нивите и да нося вино на главата си, и да полюлявам хълбоците си, и да пея тъжни песни за любовта. Исках отново да яздя без седло, исках да чувствам тази дупка в стомаха си точно по пладне и да я запълвам със супа и хляб, и исках да целуна Лео… Самата ми душа пищеше от желанието да целуна принца. Всяко разкритие се биеше с другото, докато камъните не паднаха на местата си. Първо трябваше да стигна до Лео.

Щях да стигна до Лео, преди девойката с кожа като праскова да стигне до него. Преди той да стигне до нея.

* * *

Дотогава Агата се беше измила и облякла, беше отишла да осведоми домакинството, че не ми е добре тази сутрин след festa-та, беше им казала, че ще ме наглежда и ще ме държи на спокойствие в стаята ми. Аз започнах да оформям плана си.

В онази сутрин отчасти ме ръководеше Флобер. Флобер чрез мадмоазел Клотилд. Нали разбирате, докато ние с Шарлоте и Йоланде се занимавахме с писмените си уроци, мадмоазел често четеше край огъня в учебната стая или в креслото си под магнолиите. По едно време като че ли все четеше книги от някой си на име Флобер и доста често една определена книга. Заглавието й беше „Възпитание на чувствата“. Деликатен кафяв надпис върху велурена корица в тъмнокафяво и аз копнеех да я прочета. След като бях крала храна и дрехи за Малката Мафалда, уменията ми мечтаеха за несанкционирано заемане на книгите на мадмоазел Клотилд. Никога не държах някоя от тях достатъчно дълго, за да я обезпокоя без нужда, защото само за един следобед или за една нощ поглъщах една или друга от тях и умело разполагах книгата отляво или отдясно, под или над мястото, където тя я беше оставила предния ден. По времето, когато бях взела „Възпитание ма чувствата“ за трети път, тя ме попита какво мисля за нея. Разкри, че не е била много по-голяма от мен, когато за пръв път „налетяла“ на книгата. Спомням си, че се смяхме с почти съзаклятнически смях, макар че никоя от нас — или може би само аз? — не можеше да си представи да използва някои страници от книгата, за да съблазни принца. Но именно спомените за Флобер проясниха главата ми онази сутрин след festa-та и ме насочиха по пътеката ми към Лео.

Само Агата щеше да бъде посветена в моя план. И когато го чу, тя замълча, преглътна мъчително няколко пъти, като ме гледаше, сякаш съм някоя друга. Преценявайки ме.

— Влизай във ваната — беше първата й заповед.

Остави ме да кисна, а междувременно изми косата ми с френски сапун, изплакна я със студена вода, бял оцет и лимонов сок, а след това изтърка всеки сантиметър от мен с тюлена кесийка, напълнена с начукани бадемови черупки. Загърната в хавлия, аз седях, докато тя решеше косата ми и увиваше кичури от нея върху ивички, откъснати от стар чаршаф. Натърка ме цялата с масло от нероли, зачервявайки кожата ми с парче плат, докато не заблестях като сатен под светлината на огнището, и тогава заспах. Спях със студена кърпа, сложена върху очите, докато Агата седеше край леглото ми, преобразявайки в нощница една фуста от органза, като я поръбваше с дантела, която беше свалила от две калъфки за възглавници на Симона. След това Агата също заспа с нощницата в скута си и още спеше, когато аз се събудих и се измъкнах от леглото към стаята за обличане, за да се погледна гола в голямото огледало с жълта рамка.

Плоска и издължена там, където тя беше пухкава и твърда, аз заех същата поза, която представяше девойката с кожа като праскова. Единият крак присвит, опрян в другия, ръцете разтворени в широк полукръг, шията — изправена, с вдигната брадичка, липсваше ми само старецът с хармониката, който да ми даде сигнал да започна. Опитах един кръг. Паднах назад върху кокалестия си задник, после отново заех позата. Агата беше застанала на прага, но увлечена в преследването на кръговете на девойката с кожа като праскова, не бях забелязала това. Когато тя повече не можеше да удържа смеха си, хвърли роклята си, фустата, камизолата и кюлотите и се присъедини към мен пред огледалото. Щеше да ми покаже как. По-малко балерина и от мен, ние изоставихме танцуването заради целувката с розовото листче. Целувка като онази, която Розанет даваше на Фредерик във „Възпитание на чувствата“.

Казах на Агата как Розанет държала едно розово листче между предните си зъби и подканила Фредерик да го близне, аперитив преди устните й. Започнахме да се упражняваме. Да, това щеше да свърши работа. Агата се облече, излезе навън и когато се върна, извади малка златна кутийка от вътрешния джоб на роклята си. Малката златна кутийка на Симона. Калъфките за възглавници на Симона, съпругът на Симона. Начерви зърната на гърдите ми и меката месеста част на долната ми устна, каза, че ще ми донесе нещо за вечеря, и отиде да си върши работата. Агата също беше попрочела нещичко, помислих си. Легнах и отново премислих плана си.

Трябваше да изчакам, докато къщата утихне, докато Агата дойде на вратата ми да ми каже, че Лео се е прибрал в стаите си. Тя щеше да се занимава с нещо в неговото крило още тридесет минути, за да бъде сигурна, че той е в покоите си. Че е сам. Тогава щеше да се върне, да махне парцалчетата от косата ми, да я разреши, да закопчае нощницата и да ме прати при него. С розово листче между зъбите ми.

Но какво щеше да си помисли Лео, щом застанех пред него? Какво щеше да направи принцът с розовото листче? С мен?

Вярно е, че бях израснала повече на височина, отколкото на пълнота, но също така беше вярно и че женствеността ми беше разцъфтяла. Бях видяла потвърждението в очите на Симона. В очите на принцесите, в очите на младия свещеник, който идваше да помага на Козимо, и в очите и изчервяванията на зрелите мъже от боргетото, които бях видяла да хвърлят монети, за да определят кой от тях ще занесе дървата за горене в учебната стая или кой ще оседлае коня ми и за половин секунда ще ме държи за кръста, докато се качвам на седлото. Погледите на всички отразяваха промените у мен, с изключение на погледа на Лео.

Истината е, че бях започнала да се влюбвам в принца още от деветгодишна. Харесвах всичко у него. Харесвах гласа му, формата на челюстта му, грубия допир на жакета му, докосващ раменете ми, когато той нагласяваше стола ми на масата. Месеци, години наред бях живяла в постоянно очакване да го видя, макар и само да влезе в музикалната стая, или да го чуя как говори с Козимо или с някой от надзирателите, или с някой адвокат или местен политик, докато аз притичвам през един или друг salone. Колко много поръчки и задължения си бях измисляла само за да му се изпречвам на пътя?

Докато лежах, чакайки времето да мине, си задавах въпроси за неща, които досега винаги се бях стремяла да отблъсквам. Защо Лео ме доведе в двореца? Защо хората си шепнеха, когато аз излизах от някоя стая, или преставаха да шепнат, когато влизах в друга? Дали моето чувство, че съм заточена — че мястото ми не е никъде или при никого, — е истинско, или е празна черупка, която ценя, доказателство, че някога съм била диво дете без майка? Доказателство, че още съм такова дете. Лежах там с твърдите си, малки, начервени зърна на гърдите и копринената си кожа, и косата си, ухаеща на лимон, овързана с парцалчета, и сякаш някакъв призрачен инквизитор беше влязъл в стаята ми и беше се настанил в долната част на леглото ми, ме връхлитаха въпроси. Коя съм аз, че да искам да отнема съпруга на друга жена? Имаха ли право онези, които шепнеха зад гърба ми? Трябваше ли освен поради други, може би по-благородни причини, да бъда доведена в двореца, за да стана блудницата на принца? И в този първи ден от онова, което според мен беше моята току-що родена зряла възраст, дали постъпвах със страстта на жена, или само с разпуснатостта на безразсъдно дете? Хиляда въпроси се лутаха в ума ми, блъскаха се в стените на моето отчаяние и търсеха из непрогледните кътчета на съзнанието ми своите отговори. А отговорите мълчаха.

Чувах всяко траурно отзвъняване на камбаните на параклиса, мислите ми препускаха и се оттегляха с всеки четвърт час от четири часа следобед почти до полунощ, сърцето ми трепваше при всеки удар, срамът у мен беше в такт с вълнението.

Агата се беше върнала само да ми остави поднос с вечеря. Лео сигурно имаше гости или може би беше в библиотеката. Може би беше излязъл, но не, ако беше така, Агата щеше да дойде да ми каже. Да, щеше да дойде да ми каже и със сигурност щеше да дойде всеки момент да ми съобщи, че всичко е наред. Да среши косата ми. Но не. Никаква Агата не дойде, когато камбаните отброиха полунощ или когато започнаха безсъвестно да отброяват отново от едно. С краищата на одеялото си изтрих ружа от устата и от зърната на гърдите си и заспах.

* * *

Бях заспала може би само преди мигове, когато Агата дойде да ме събуди, да ми каже, че е време. Лео бил в покоите си. Коридорите бяха празни.

Бързо, повтаряше тя колкото на себе си, толкова и на мен. Дърпайки парцалчетата, закопчала накриво две копчета от нощницата, тя ме избута в коридора, прекръсти ме и затвори вратата в лицето ми. Затичах се. На първите стълби се поколебах. Без листче от роза. Без руж. Без обувки или чехли, а камъкът беше студен. Дори през май камъкът беше студен, а аз едва го докосвах, едва докосвах перилата, изкачвайки следващото стъпало на стълбището. И следващото. Никога не бях влизала в покоите на Лео, не и официално, макар че още в първите дни, докато проучвах двореца, бях се качила горе, за да намеря апартамента на принца. Да се разхождам напред-назад пред вратата, докато той спи. Да остана за малко там, където е той. Да слушам пред вратата му. Сега слушах пред вратата му. Нищо. Почуках.

— Avanti. Влез.

Замръзнала. Безмълвна. Чакам. Почуквам отново.

— Avanti, Cosimo. Sono ancora in piedi. Влизай, Козимо. Още не съм си легнал.

Отварям вратата и — точно до огъня — полуоблечената му фигура изглежда на километър от мен.

— Тоска. Да не си болна? Какво има?

Той тръгва бързо към мен и аз тръгвам още по-бързо към него. Почти се сблъскваме, но аз, дъщеря на конекрадец, яздеща без седло от тригодишна, аз, прекрасната ездачка, скачам към принца, яхвам го, увивам краката си около кръста му, както бих ги увила около корема на някой кон. Неговата жълта коса е като грива. Целувам принца. С неначервените си устни покривам лицето му с целувки. Лицето, главата, ушите, очите му. Той дърпа ръцете ми, отделя лицето ми от своето, докато аз го целувам. Отделя тялото ми от своето, пуска ме на пода. С отворена длан оправя косата си. Посяга към един червен халат. Аз ставам. Вратата е още широко отворена и завързвайки колана на червения халат, той минава покрай мен. Отваря я още по-широко. Очите му гледат някъде отвъд мен. Аз отивам към вратата, спирам пред него. Вдигам очи към него, предизвиквам го да ме погледне и той го прави. Погледът му е неопределен и в същото време пронизващ и аз първа отмествам очи. Излизам през вратата, тръгвам високомерно по коридора, сякаш двама пажове държат извънредно дългия шлейф на роклята ми. Той ме наблюдава. Със сигурност трябва да ме наблюдава, но не. Чувам вратата му да се затваря и тогава се затичвам.