Марлена де Бласи
Лято в Сицилия (4)

Въведение

Както ставаше с други приключения в живота ми, това започна с възложена поръчка. Беше през лятото на 1995 г. — вече почти девет месеца бях омъжена за венецианеца, — когато едно научно месечно списание ме помоли да напиша нещо творческо за вътрешните региони на Сицилия. Дотогава бях писала изключително за прелестите на крайбрежните градове. Величествените следи на гърците. Разкошните епитафии, оставени от сарацинските шейхове и норманските крале. Нещо повече, бях писала за архипелага, където ветровете на Еол^[1] още стенат и пищят сред суровите чукари на тези неразхубавявани предни постове на света. Сега отивах в безплодните височини на планините.

Подозирах, че не съм първият избор на редактора сред квалифицираните журналисти, пишещи на английски, и дори, преди да тръгна, подозренията ми се потвърдиха. Няколко души вече бяха отказали работата, включително един професионален писател, който живееше в Сицилия повече от десет години. Причината? Същата, както и предупреждението, отправено ми от други колеги и приятели — централната част на острова е усамотено място без пътеки и колосалното й мълчание се отразява в хората й. Но аз отговарях, че мълчанието е признание за тайна. А тайната е нещо добро. Без да ме разколебаят, предупрежденията само ме заинтригуваха.

Но през това лято не само Сицилия лежеше на пътя ни. Щяхме да прекараме три, може би четири месеца, разхождайки се из всички региони южно от Лацио, южно от Рим. Изследвания и проучвания за книга. По южните пътища се срещнахме с почти свещена доброта. Имаше вкусна храна на най-скромни маси, хора, които оставяха лопатите или парцалите, слизаха от тракторите или от гърбовете на мулетата, за да ни водят, осведомяват и насърчават. Пометени от това великодушие, ние непредпазливо пристъпихме към планините.

* * *

Бях си съставила фундаментални планове по телефона и по пощата с доценти от музеи, професори по история на изкуството и археология, с писатели и журналисти, готвачи и пекари. Или поне вярвах, че е така. Изглеждаше ми почти сигурно, че ще ме приемат в качеството ми на професионалист. Но когато пристигнах в първото селище и огледах отгоре-отгоре мястото и неколцината показали се негови жители, разбрах, че съм в грешка. Седях сама в определените часове на определените места. Набираните телефони отзвъняваха в безкрайността. Няма за какво да се тревожа. Идва следващото селище. И следващото след него. Но в следващото неизменно намирах същото като в това преди него.

Бяха минали почти две седмици, когато, нарочно изоставила скъпоценния си списък с имена и телефонни номера в една хотелска стая, започнах спонтанна кампания, насочена към местните. Елегантни визитни картички от известно американско списание, представяни на работещи в туристически офиси или на музейни гидове, или на чистачки или на baristas, бармани, или на възрастни мъже, играещи на карти под мършавите сенки на китка евкалипти, предизвикваха само неясно мърморене. Първични изсумтявания. От млади мъже, облягащи се на църковните стени, затъкнали палци в коланите си, с полупритворени очи като древни гущери, потънали дълбоко в дрямката на упояващото слънце, те не издаваха никакъв звук.

Дори най-важните интервюта, които беше уредил редакторът ми, бяха игнорирани или забравени. Прецизно начертаният график беше маркиран само от мизантропски мълчания, затворени врати и епична горещина. Предадох се. Обадих се на редактора, за да му го кажа. Последва мълчание дори от него.

След като оставихме настрана тежестта на работата, с Фернандо си казахме, че ще слезем от планините и ще се насочим на запад към Агридженто. Или може би на югоизток към Ното. Където и да е, само по-далеч оттук. Най-напред един-два дни ще си починем, ще се отпуснем в дори минимално сърдечна атмосфера. Една сутрин в един бар рискувах да задам въпрос на двама полицаи, които виждахме — по същото време и на същото място — вече няколко дни. Могат ли да ни предложат място в провинцията, където да отседнем? Малък хотел или pensione? Неочаквано казаха „да“. Имало една жена, за която са чували, че приема гости — когато реши — и предлага стая, храна и гостоприемство. Понятието „гостоприемство“ в тази нерицарска пустиня ни накара да се усмихнем. Полицаите ни упътват.

— Arrivederci — сбогува се единият, извръщайки се от бара, като надига половинката си доза grappa^[2] за закуска — намалена, понеже е на работа, — докато ние излизаме. — Жената се казва Тоска. Къщата й е вила Донафугата. Макар че няма указателна табела — извиква той.

Пътят е павиран с избелели от слънцето камъни, вихрушки жълт пясък изсипват върху прозорците скърцащи, заслепяващи воали. Юлската горещина е непоносима. Душаща. След повече от два часа мъчително катерене по кози пътеки и по големи межди сред житни полета, маскирали се на пътища, не знаем дали напредваме, или само се въртим в кръг по земя, по която вече сме пътували. Илюзия е плъзгащият се панел. За лековерните. Още една същност на Сицилия.

Оставяме колата в една скалиста ниша и се закатерваме по камениста пътека към селцето, което според нас е именно посоченото от полицаите. Ще намерим някого, който да ни помогне. Запъхтени, сгорещени, излизаме на едно площадче. Там има чешма във формата на шейна, струйки вода падат от четирите й барокови чучура в корито, където жени перат дрехи, като шляпат ритмично мокрото пране по камъка, виейки някакъв старинен стенещ арабски напев. Няма никой друг, освен едно старо овчарско куче, което спи близо до краката им. Няма деца. Няма мъже. Поздравяваме ги и чакаме да ни поздравят. Те спират да пеят. Поглеждат ни, но никоя не проговаря.

— Търсим la signora Тоска — повтаряме отново и отново, всеки път с различни ръкомахания и интонации. — Вила Донафугата. Можете ли да ни кажете как да я намерим?

Нищо. Сметнал, че моят говор е неразбираем за тях, Фернандо се приближава към групата, небрежно запалва цигара и дръпва няколко пъти, преди да каже:

— Ci serve il vostro aiuto. Имаме нужда да ни помогнете.

Сякаш думите на Фернандо им дават знак — все още гледайки към нас, те отново запяват. Обръщаме се и тръгваме напряко през площадчето към пътеката, която води надолу. Поглеждам назад и леко махвам за довиждане. Разбирам каква глупава гледка сме представлявали за тях. Особено аз с голямата си шапка и тъмните очила. Ако бяхме се изкатерили по хълма с бели муселинени шалвари, размахали ятагани, щяхме да бъдем по-позната гледка. По-добре приета. Но въпреки това ми се иска да изпера собствената си изцапана блуза на тази чешма, да се навеждам над мътната вода и да шляпам прането по камъните, а отблясъците на дългите златни обици да галят лицето ми. Махването ми намира отзвук. Една жена посочва с брадичка към един хълм оттатък селцето. Същият хълм, по който току-що сме минали.

* * *

Фернандо отказва не само да кара, но и да говори. Аз се връщам обратно по пътя през житните полета и отново прекарвам колата между стъблата. Прегрятото шаси, усещайки опасност, се дави, след това смело се гмурва в гъстата растителност. Виждаме единствено бронзовата завеса на житото и трябва или да вдигнем прозорците, или да ни удрят острите като нож класове, които се протягат към нас, докато се придвижваме напред. Потапяме се в задушаващия сън, докато без никакво предупреждение полето свършва само на сантиметри от групичка тополи. Плах вятър раздвижва крехките им листа и ние отваряме вратите на колата, останали без дъх, сякаш след надбягване, за да оставим въздуха да ни докосне. Оттатък една ливада, обрасла с пурпурен фий^[3], и отвъд нея, след може би акри градини виждаме кулички, назъбени стени, Жулиетини балкончета, червени и жълти мансардни покриви с керамични керемиди, които, осветени от изкачващото се слънце, изглеждат обзети от пламъци. Виждаме нещо, което изглежда като замък. Докато вървим към него, пищен аромат на рози и гниещи портокали раздвижва ветреца.