Марлена де Бласи
Лято в Сицилия (11)

Глава I

Se stai aspettando un racconto di una Cenerentola Siciliana… Ако очаквате да чуете история за една сицилианска Пепеляшка…

— Не очаквам никаква специфична история — казвам аз, все още права, без да знам дали искам да остана. — Обикновено седим с Козимо по това време. Да четем, да говорим.

Седнала на белия си железен стол с високата облегалка и червената кадифена възглавница, тя придърпва към него друг, не толкова царствен, и ме кани да седна. Сядам. Одобрение. Тя налива от малка каничка облачна струя бадемово мляко в тънки високи стъклени чаши, добавя вода от друга каничка, отвинтва капачката на нещо като шишенце за лекарство и с капкомер подправя белезникавата, кълбяща се смес с няколко капки нероли. Есенция от портокалови цветчета. Разбърква напитката с дълга сребърна лъжица, бърка я яростно, изважда лъжицата, оставя я на масата с изпъкналото нагоре. Като върховна жрица, извършваща церемония, движенията й изглеждат литургични. Поставя чашата пред мен.

— Еликсирът на Сицилия. Горчив. Сладък — казва ми тя.

Прокарвам пръст по ръба на чашата. Усмихвам се на Тоска.

— Значи е като вас. И вие сте еликсирът на Сицилия. Горчив. Сладък.

Тя се разсмива и струва ми се, се изчервява, макар че може би просто лъч светлина, процеждащ се сред листата, пръсва червенина по кожата й.

— Знаех, че сте подходящият човек. Искам да кажа, радвам се, че сте тук. Радвам се, че се озовахте тук. Точно тук.

Отпивам от питието. Харесва ми, отпивам отново, чувствам как то погалва възелчето в гърдите ми. Нещо стегнато, чието присъствие до този момент не бях подозирала; или е същото, с което свикнах в последните няколко седмици? От по-отдавна. Обръщам се към Тоска, сякаш именно тя има отговора, но тя е заета със собствената си напитка. Сипва, разбърква в своята чаша. Изпива почти половината на една дълга глътка. Сякаш за да си тръгне, се надига, извървява един-два метра към мястото, където стои друга маса — ръждясала метална маса с безредно струпани гърненца с билки — и взема оттук-оттам по нещо, изсъхнали листенца, държи с една ръка кафявите сухи стъбла и прочиства растенията с другата.

— Просто никога не става — казва тя, но не мога да разбера дали на мен, или на себе си. — Искам да кажа, да отглеждам диви билки.

Със сигурност говори за нещо повече от съсухрения риган. Връща се към масата, където аз още седя, потъва в избелялата червена възглавница на стола си, сякаш в някакъв претърпял крушение кораб, в собствения си кораб, струва ми се, и мачка умрелите листа в ръката си, задържа праха в дланта си и ми поднася да подуша. Подчинявам се, но не усещам нищо, освен собствения й парфюм.

Тоска започва:

— Имах две детства. Първото прекарах със семейството си. Майка ми, баща ми и сестра ми. Сестра ми, която майка ми наричаше la-piccola-Mafalda, Малката Мафалда — произнасяше го като една дума — от момента на раждането й и която аз оттогава наричам така. Когато майка ми умря, ние със сестра ми се грижехме за баща ми, колкото можеше да се очаква от едно петгодишно и едно осемгодишно дете. Баща ми никога не е умеел да гледа добре нещо друго, освен конете си. Освен себе си. Но аз умеех, Малката Мафалда също умееше, така че двете заедно се справяхме. Достатъчно добре. В нашето село, ако ядеш поне веднъж на ден и спите по-малко от шест души на едно счупено легло и ако никой не те бие или не те изнасилва редовно, това означава, че си добре. Едва от гледна точка на следващото детство започнах да разбирам колко съм била бедна и колко е било бедно семейството ми. Тази гледна точка не дойде от пространствата, от среброто, броката или пухените легла. Дойде от храната.

Не бях съзнавала колко съм била гладна до времето, когато седнах на масата на принца и ядях ли, ядях, докато не се наситех. Не стана първия ден и може би дори първата седмица. Ще стигна и до това.

Предполагам, вярно е, че в деня, когато принцът дойде да ме вземе от дома на баща ми, аз се държах като деветгодишна дивачка. Знам, че Козимо ви е казал това. С гняв и опърничавост прикривах страха си. Страхът от един нов дявол. Баща ми беше познатият дявол, но кой беше този усмихнат жълтокос дявол, който говори с такъв мек глас? Освен това съпругата му и дъщерите му, още някакви дяволи. Съпругата му. Принцеса Симона. Нито мила, нито жестока, нито красива, нито грозна, тя беше пърхащо присъствие, което ме интересуваше много по-малко от малките принцеси Йоланде и Шарлоте. Те също не приличаха на никого, когото бях познавала или виждала. Имаха имена, каквито не бях чувала. Носеха дълги бели чорапи, бродирани с пеперуди, и бели кожени обувки, вързани със сатенени панделки, и макар да бяха на седем и осем години, докато аз току-що бях навършила девет, изглеждаха много по-възрастни, докато тичаха из големия дворец така целенасочено, правейки реверанс на жълтокосия висок дявол с мекия глас, който беше техният баща. Сякаш това семейство беше излязло от друг ъгъл на земята, различен от моя, а не отвъд два хълма и няколко километра от тесния бял път. Да, точно това чувствах. Сякаш са дошли от друг ъгъл на земята. Географски бяхме съседи, съседи по сицилиански, но дори всяка от техните по-скромни приемни беше по-голяма от моята черква и домът, където бях живяла, щеше да се изгуби вътре в техния килер. И там имаше толкова много хора. Не само майката, бащата и децата, а и братовчеди, лели, гувернантка, която говореше още по-странно от семейството, учител по музика, учител по латински, учител по изкуства. Свещеник. Други, които сега не си спомням. Навсякъде имаше слуги. И гости, пристигащи и заминаващи, така че все едно живеех в куклен театър, какъвто бях виждала на пазара в Ена. Постоянно влизаха и излизаха разкошно облечени хора, които така съвършено рецитираха репликите си. Наблюдавах. Наблюдавах всички и лека-полека дивото, останало без майка зеленооко дете от коневъдната ферма, ставаше все по-спокойно. Достатъчно спокойно, за да стане любопитно. А после достатъчно спокойно, за да се осмели да се присъедини към представлението.

Режимът на домакинството беше строг, принудителен; звънци, гонгове и „Аве Мария“ бележеха часовете. Нас, трите момичета, ни будеше, изтъркваше, сресваше, сплиташе и обличаше една тринадесетгодишна прислужничка на име Агата. Нашата Агата. Да, точно тя. Същата. По-късно ще узнаете повече за нея.

Домакинството се събираше в параклиса за молитви и благословия в седем и четиридесет и пет, закусваше заедно в една от по-малките трапезарии в осем часа. Ние се разхождахме в градината до девет, когато започваха уроците в учебната стая. В един часа домакинството и гостите се събираха на масата в друга от по-малките трапезарии за обяд — процесия от супници, плата и подноси, безспирно внасяни от слуги сред глухото прозвънване на шлифован кристал, докато чашите се чукват в безкрайните пожелания salute, salute, наздраве, наздраве. Без да рискува лош късмет заради кръстосване на ръцете, всеки обикаляше около масата, докато не се увери, че поне веднъж е докоснал чашата на всеки друг. Два пъти беше по-добре. Само жълтокосият дявол седеше неподвижен на мястото си, докато всички отивахме към него. Дори принцеса Симона изглеждаше allegra, весела, докато обикаляше масата, пожелавайки здраве, понякога потупвайки нечие лице или ръка почти обичливо. Не си спомням тогава да е докосвала лицето ми. Помня сивата й рокля обаче, обшита с блестящи мъниста в горната част, и как късо подстриганата й коса беше оформена на стегнати вълни, и как скулите й почервеняваха, и как беше почти красива в този час на деня.

Задължително имаше riposo, почивка, до четири и тридесет, когато се сервираше чай в градината или — през зимата — в учебната стая. Макар че уроците започваха отново в пет часа, в някои следобеди на нас, момичетата, ни беше позволено да затворим книгите и да седим с шиенето си край огъня до седем часа, когато Агата идваше да ни спаси, да ни помогне да се облечем за вечеря. Поднасяха се aperitivi, предястия в трапезарията, където закусвахме, а после излизахме вкупом — често пъти повече от двадесет души — по дългите тъмни коридори към основната трапезария.

В светлината на grande bouffe, което представляваше обядът, вечерята изглеждаше като изтезание — бульон, сирене, захаросани плодове, бисквити. Вино. Обикновено цареше заразяващо потиснато настроение. Трупаното цял ден недоволство, пренесено на застланата с коприна маса, се разливаше като вкиснало мляко. Симона може би се беше карала с гувернантката или гувернантката с учителя по изкуства и сигурно помежду им е имало драми, не толкова забележими за мен. Все пак те като че ли винаги се разиграваха вечерта. Аз седях там в бялата си рокля, с толкова стегнато заплетени над ушите плитки, че главата ме болеше, и мислех колко много същите събития на вечерята ги има и тук, в двореца, както беше у дома. Все трябваше да се безпокоя дали баща ми е сърдит или защо, или дали аз съм предизвикала гнева му. По-лошото беше да се питам дали аз трябва да направя нещо, за да разсея гнева му. Но сред тази огромна лъскава тълпа играта на mea culpa, tua culpa, вината е моя, вината е твоя, се разиграваше много по-потайно. Как си мечтаех да бъда сама с Малката Мафалда на тесния наш сламеник. Каква цена имаше тази тънка бяла рокля. Тази вечеря.

Имах стая в крилото на децата, всъщност две стаи. Мебелите, стените, всичко беше боядисано в бледожълто и бяло. Дори подовете бяха в бледожълто и бяло, големи мраморни квадрати, подредени в шарка, от която главата ми се замайваше. И собствена баня с вана, достатъчно голяма, за да плувам в нея, или така ми изглеждаше, макар че изобщо не знаех какво е това плуването. Не знаех много и какво е това къпането. Никога не се бях къпала във вана, освен когато майка ми ме пъхнеше с Малката Мафалда в коритото за пране навън в градината в дните, когато водата за пране не беше чак толкова мръсна. Малката Мафалда ми липсваше.

Зад леглото ми имаше една ниша, където спеше Агата, и аз говорех с нея за сестра си. Понякога това помагаше, но в повечето случаи си помагах само като си бягах у дома. Пеша или на кон. Сигурна съм, че Козимо ви е разказвал за бягствата ми, защото това са любимите му спомени за мен. Моите бягства и моите кражби. Разбира се, двете бяха свързани. Бяха свързани с глада точно както, струва ми се, повечето престъпления са свързани с глада. Един или друг вид глад.

Всеки път, щом седнех на масата заедно с домакинството, мислех само за сестра си. Какво обядва тя? Изобщо яде ли? Дали баща ми си е спомнил да й остави пари, за да иде да пазарува? Измъчваха ме тревогите за нея. Изчаквах Агата и останалите от домакинството да заспят и се измъквах от стаята, полека слизах по стълбите, минавах през огромните, така ми се струваше, зали и коридори и излизах през някоя врата. На свобода. Навън във влажната хладна отмора на градината. Отварях голямата скърцаща порта и не се оглеждах. Хуквах. По-бързо. Привързала към себе си торбичка или чанта с нещо хубаво за сестра си. Много ми харесваше да тичам, да се потя, да чувствам как торбичката ме удря по крака. После забавях тичането си, когато стигнех до пътя. Тръгвах по белия път, пресичах хълмовете, за да се върна у дома.

Без да обявявам завръщането си като нещо извънредно, аз просто се захващах с нещата, които бях оставила, оглеждах шкафа и кошниците дали има нещо, което да сготвя, и се захващах за работа. Малката Мафалда танцуваше около мен, целуваше ме, протягаше ръце да ме прегърне през кръста и ме стискаше с цялата си сила на малко момиченце, а аз започвах да плача и тя също се разплакваше. А после двете се смеехме и плачехме, а баща ми влизаше и без да каже нито дума, и без да чуе дума от мен, ме хвърляше в каруцата си и докато Мафалда тупаше с едното краче, а после с другото на най-долното стъпало на верандата и му викаше с все сили да ме пусне, той ме откарваше обратно през хълмовете. Обратно по белия път. Обратно към двореца.

След тези епизоди знаех, че в желанието си да накаже някого, баща ми още по-малко търпял сестра ми. Щях да науча, че в тези вечери той понякога изяждал всичко, каквото имало за ядене, и не й оставял нищо. Мисля, че така и не е узнал, че първото, което ние с Мафалда ще правим в ония дни, когато се връщах у дома, беше да скрием храната, която съм откраднала от двореца. Или пък е знаел? И ако е знаел, затова ли е дояждал зелето и хляба и не е оставял и трохичка за нея. Знаел ли е, че тя там горе седи на малкия си сламеник и не престава да дъвче, докато той похърква?

Щом ме доставеше обратно в двореца, отчаяна, както може да бъде отчаяно едно дете, аз се втурвах към леглото си. Треперех, ядът беснееше в гърдите ми и ме задушаваше, докато, сякаш от някакво далечно място, не чуех най-накрая гласа на Агата. Докато не усетех ласката на хладните й ръце във влажната ми объркана коса. Тя събличаше дрехите ми, напълваше голямата вана с вода, която винаги беше прекалено гореща, къпеше ме и ме търкаше до червено, навличаше риза над главата ми. Слагаше ме да спя.

Следващият ден не ми донасяше разкаяние. Истината е, че обичах да крада тази храна, за да я нося на сестра си. Не знам дали щях да се чувствам и наполовина толкова добре, ако крадях за себе си, но да крада за Мафалда, беше вълнуващо. Представях си светлината, извираща от големите й тъжни очи, и пак започвах моите кроежи и кражби. Вземах повече. Винаги повече. О, нямаше нужда да се трудя особено много, за да събера храната. Агата много рано разбра какво правя и защо го върша, затова тя и още една слугиня ми помагаха. Струпваха в една дървена кутия в dispensa, килера, колкото можеха да отделят сирене, сухи колбаси, сухи плодове. Дори две от готвачките станаха съзаклятнички. Като печаха пай или торта, или бисквити, правеха и една версия с размери като за Мафалда, увиваха я в чиста бяла кърпа и тя отиваше в дървената кутия. Когато започнах да отделям от хляба си при всяко хранене и да го подсилвам с оскъдната плячка от бюфетите — шепа ориз, вързан в носна кърпичка, два картофа, нещо такова, — не след дълго едноседмичната или двуседмична плячка стана повече, отколкото можех да нося. Спасяваха ме помощник-заговорници.

Готвачките и Агата уреждаха с коняря да ме остави да вземам един от конете. Конярят със слаба, кокалеста фигура на жокей под кафяво древно лице чакаше откъм западната, скритата страна на хамбара, хванал юздите на някой красавец. Оседлан, готов. Бях станала нещо като героиня, откакто в първите дни от живота ми в двореца бях откраднала един едва обязден жребец и го бях яздила без седло по белия път към къщата на баща ми. Смеейки се, усмихвайки се, вгледан в мен с някакво благоговение, конярят ми помагаше да привържа плячката си, настаняваше ме на седлото като малка войнствена кралица, тупваше коня по задницата, благославяше с крясък пътешествието ми и аз отпрашвах. Покрай лимоновите дръвчета. По белия път.

И така, моят план да избягам, да се измъкна от жълтокосия дявол и захаросаните му смокини, от неговите „Аве Мария“ и жена му с мънистата по роклята, и дъщерите му с пеперудите по чорапите, планът да избягам от двореца и да се върна към живота си с Малката Мафалда, беше нагласен. Ако не можех все още да избягам завинаги от двореца, тогава бягството ми веднъж на две седмици с кон, за да занеса храна на Мафалда, щеше да бъде достатъчно. Деветгодишната ми душа намираше относително спокойствие в увереността, че сестра ми не е гладна. Не знам защо почти никак не съм се тревожела за нейната сигурност. Защо съм вярвала в сърцето на баща си — а то беше черно и студено, — че няма да нарани Мафалда. Толкова години по-късно все още не знам защо съм му вярвала, но му вярвах.

Скоро започнах да допълвам запасите от храна и със събиране на дрехи за сестра ми. Не нещо очебийно, каквито носех в онази първа седмица, когато бях оставила на Мафалда чисто новия си бял сукман и се бях върнала в двореца, облечена в синята домашна рокля на покойната си майка с розови рози. Нищо подобно. С аристократична ловкост вземах чорапи от кошничката за кърпене на Агата или пък някоя риза. Чифт гащи. Копринена долна риза с розова лента, нанизана около деколтето. Понякога нещо от собствените ми дрехи, понякога от купа, оставен в кошницата за пране пред стаите на Шарлоте и Йоланде, аз крадях най-доброто, което можех да намеря. Пуловери, шалове, поли, крадях от салоните и от учебната стая, дори от параклиса. Никога не тършувах из личните покои, а вземах неща, забравени, изоставени, или сложени не на място от стаите, където всички стояхме. Плячката беше прекрасна. Двете с Малката Мафалда криехме копринените, вълнените, женските съкровища от баща ми в малката стаичка, където стояха легените за пране, парцалите и метлите. Където той никога не влизаше.

А когато сестра ми беше на седем години, а аз тъкмо навърших десет, направихме за нея истински чеиз. Поне в нашите възхитени очи. Имаше храна, имаше дрехи, одеяла, книги и дрънкулки, достатъчни за една селска принцеса, и тогава арабинът у мен започна да подтиква Малката Мафалда да продава излишъка на пазарите. Практикувайки същата сдържаност, каквато аз бях прилагала в придобиването на благата, тя продаваше нещата едно по едно. И само от време на време. Жените започнаха да я търсят, да я питат дали случайно няма например нощница. Още някой шал с дълги копринени ресни. Разбира се, ако слухът за това стигнеше до баща ми, ако се разкриеше истината, че дъщеря му продава крадени неща на пазарите и събира лири, зашити в подгъва на фустата й, не знам какво мрачно правосъдие щеше да се стовари върху нея; и то не заради това, което е направила, а защото не е донесла спечеленото на него. Но ние почти не се безпокояхме, че някой ще каже на баща ми. Едно прекрасно нещо в това, да бъдеш сицилианец. Едно от прекрасните неща. Мълчанието, искам да кажа. Баща ми никога не откри запасите от храна или дрехите, или тайния джоб в подгъва на фустата й. Или, ако ги беше открил, не беше повдигнал въпроса пред Малката Мафалда, нито пък беше взел съкровищата й.

Уреждах посещенията си така, че да не срещам баща си; висшата точка на хитростта ми, както си въобразявах. Седмица след седмица, месец след месец. Една трезва Жана д’Арк, яздеща бързо по белия път, картофи, захар и дантелени гащи бяха моите оръжия срещу глада на Мафалда. Бях такова суетно момиченце, че никога не забелязвах парфюма на жълтокосия дявол навсякъде в моите начинания. Беше Лео. Много по-късно научих, че именно той е проправил пътеката от мен до Мафалда. Именно той е разбрал, че сме самотни една без друга. Той е разрешил на Агата, на коняря и на другите да улесняват мисиите ми. Да крият куклата с русите плитки, оплетени като житен клас, и облечена в дълга бяла рокля, в дървената кутия в dispensa, в килера. Да посяват шалове и пуловери из параклиса и салоните. Бил е Лео.