Марлена де Бласи
Лято в Сицилия (5)

Глава I

В пустинята не растат ружи. Но стотици от червените сатенени цветчета ружи обрамчват каменна пътека, водеща към широко отворена желязна порта. Знам, че това е сън. Оттатък портата се простират удивителни, обширни градини. Тук има рози. В слонова кост, в бяло и в цвят на прегоряла сметана, те се катерят по перголи^[1] и се простират в лехи, разпиляват се, катерят се и се преплитат. Ниски редове чемшири, тисови^[2] плетове, купчинки лавандула, сочна и висока, бели напръстници кимат сред бели гергини, сред бели божури. Знам, че замъкът, розите и ружите са илюзии, предизвикани от слънцето. Халюцинацията ще отмине. Ще минем обратно по алеята за коли, далеч от тази лудост на тишина и подигравка. Но докато трае халюцинацията, искам да погледна отвъд, където усуканите стъбла на глицинии^[3], жасмин и лози засенчват една пергола, създават тъмно, сенчесто пространство, от чиито дълбини се дочува смях. От колко дни не съм чувала смях? Дори собствения си смях? Отправям се към перголата и заставам на входа, за да видя групичка жени в дълги черни рокли, които седят около постлана с мушама маса. Трепкаща светлина се провира сред листата, посипвайки с точици пръстите на жените, които се суетят над купчина жълт боб.

— Buongiorno — казват те, изпреварвайки ни.

Ние на свой ред им пожелаваме приятен ден и някак си този поздрав е достатъчен. Не ми трябва нищо повече от един поглед към тези фантастични фигури и те като че ли нямат нужда от нищо друго, освен от своята работа. Мечтите понякога са толкова прости. Макар да не знае какви сме или какво бихме искали, една от жените — може би най-възрастната — става и ни посочва пътя към замъка. Поздрав за добре дошли. Вървим дълго покрай лимонови и портокалови дръвчета, сливови и черешови, градина с бадемови дръвчета. Чувам Фернандо да повтаря: „Къде сме? Къде сме, по дяволите?“.

Внушителен, рапсодичен, замъкът с червено-жълтия си покрив изплува от трепкаща кристална мъгла, а пред него лежи още една градина с каменна стена, драпирана с още глициния и рози, и хаотично изникнали цветя, зеленчуци и билки. В центъра на ограждението работи втора групичка облечени в черно жени. Минаваме колебливо през отворената порта, а те вдигат очи от столовете и масите, които търкат; едната се откъсва от спокойната задача да прерязва гърлото на извънредно малко козле, събирайки кръвта в нащърбен бял леген. Друга надниква иззад голямо гърне, сложено на газов котлон, който стои на един дънер. Тя бърка лук в гореща мазнина. Долавям и миризма на нещо друго, също хубава. Свинско се пече на дърва. Една групичка седи в кръг и сплита на плитки сухите стъбла на пурпурни глави чесън. Една жена седи в ниската цепнатина в ствола на гигантско магнолиево дърво и пише в черен кожен тефтер. Също като жените при чешмата долу в селцето, и тези жени си пеят тихичко. Изглежда, не са учудени или пък смутени от присъствието ни, блажено ни поздравяват и продължават работата си. Пеенето си. Несигурни, но не и смутени, ние стоим там безмълвни. От време на време някоя прошепва нещо на друга и всички се разсмиват, докато ни гледат. Точно както съм сънувала ружите, розите и смеещите се жени, които лющят боб, със сигурност ги сънувам. Вслушвам се внимателно в пеенето им и sottovoce, полугласно, се опитвам да повторя издаваните от тях кухи, апатични звуци, когато една жена се появява откъм далечния край на градината.

Нито млада, нито стара, тя също е костюмирана, макар и малко по-различно. С високи до коленете ботуши, шпори и велурен костюм за езда. За миг спира под един дъб и сенките от листата образуват черен дантелен шал около главата и раменете й. След това тя величествено се приближава към жените, наблюдавайки какво правят, като кима или поклаща короната от сиви плитки според това дали е доволна, или недоволна. Сигурно това е Тоска.

— Пеят за неизбежно неравните пропорции тъга и наслада в живота. Знаехте ли това? — запитва жената.

Питам се дали високомерието в поведението, в гласа й не прикрива някаква плахост. Докато тя се приближава към нас, аз едва не ахвам от красотата й.

— Дали знам, че пеят за това, или дали знам, че това е така? — запитвам аз.

— Може би имах предвид и двете. Аз съм Тоска Броци.

— Buongiorno, signora. Noi siamo de Blasi da Venezia. Добър ден, госпожо. Ние сме Де Бласи от Венеция.

— Знам, знам. Ще има време да поговорим на масата за журналистическите ви провали. Подозирам, че ще стигнем и до „тъга и наслада“. Обядваме в един часа. Ще ви кажа по-късно дали има стая да отседнете. Можете да се измиете и да си починете тук — казва тя, махвайки към големите черни врати на къщата или вилата, или имението.

На замъка. Каквото и да е.

Колебаем се и тя казва:

— Ето, Агата ще ви заведе.

Споглеждаме се с Фернандо и погледът означава: „Искаш ли да останем? Искаш ли да стигнем до края на всичко това?“. Той ме хваща за ръка и ме дръпва към отворената врата.

Тази Агата също е облечена в черно. Здрависва се с нас, говори недотам уверено на италиански, колкото Тоска, примесва го с диалект, но не чак толкова силен, че да не го разбираме. Или тя да не ни разбира. Усмихва се и бъбри, води ни по тъмен коридор, осветен от пламъка на едничката свещ в свещник на стената, отваря една врата към голяма квадратна стая, която леко мирише на прясна боя. Жълти стени, бледожълт диван и две малки двойни диванчета със синя дамаска. Белязано с петна огледало в златна рамка виси над малка мраморна камина. Лавандула на големи китки, свързани с въженце, стои в ъглите на мраморния под, покрай столовете, на една масичка с лющеща се позлата, в скута на огнището.

— Si accomodi. Заповядайте.

Отваря вратата към малка баня и изважда нови кърпи от един шкаф.

— Vi porto un aperitive tra poco. След малко ще ви донеса аперитив.

Когато тя затваря вратата, очаквам, че това ще бъде краят на съня.

— Истинско ли е това? — запитваме се взаимно в един и същи миг.

После се чуваме да се смеем.

— Не знам къде сме или у кого, но знам, че сме в безопасност. Че сме точно където трябва — казва Фернандо.

— Журналистически провали. Тя откъде знае…

— Ако никой не говори с нас, не означава, че не говорят помежду си.

— Всички ли са вдовици тук?

— Така ми се струва.

— Това да не е старчески дом със задължителни дежурства? Или комуна? Искам да кажа, не може всички да са роднини.

— Не, не е старчески дом. Жените са доста жизнени. Някои от тях са сравнително млади. Не мисля, че е комуна. Не знам какво е.

Изтриваме сицилианския прахоляк от краката си, от сандалите си. Измиваме лицата си с лимонов сапун и квадратни груби бели кърпи, мажем се и се плискаме със съдържанието на безбройните аптекарски шишенца с ръкописни надписи. Масло от нероли^[4], вода от нероли, вода от лавандула, розово масло. Приглаждаме косите си, закопчаваме ризите си и страхувайки се, че ще заспим дълбоко, ако седнем, стоим насред прясно боядисаната жълта стая и учудено клатим глави.

— Искам да огледам наоколо. Искам да видя повече. А ти?

— Това е частен дом. Ще ни покажат, каквото искаме да видим, когато искаме да видим. Търпение.

— Да се върнем в градината. И при колата. Чисти ризи и…

— Мисля, че скоро ще се върнем при колата. Искам да кажа, след като обядваме. Съмнявам се, че ще стоим много след това.

— Не знам какво да мисля за тази Тоска. Изглеждаше като извадена от „Quo vadis“^[5], като дойде през градината и наруши магията.

— Всъщност е по̀ фелинианска. Да, Федерико Фелини би я избрал за „Сладък живот“ (La Dolce Vita). Но тя говори. Задължен съм й за това.

Събираме нещата си и се връщаме обратно по осветения от свещта коридор, запътваме се към градината, когато Агата отваря една двойна резбована врата и разтваря ръце в приветствен жест. Влизаме не в стая, а в рушащата се величественост на полкова трапезария. Фрагменти от фрески на богове и богини — с пухкави хълбоци, извили очи нагоре — се блъскат по високите ронещи се стени, еротично се преследват едни други по големия свод на тавана. А под този трескав купол са поставени три солидни маси. Подводната тишина на градините, леко напоявана от пеенето на жените и смеха им, е отстъпила пред домашен пандемониум. Това е трапезарията на Тоска.

Още пет или шест вдовици доплуват и изплуват от трапезарията, носейки чинии, подноси и покрити табли, като ги поставят на страничните маси и бюфетите край стените. Всички пищят едновременно, предимно обръщайки се към някого в най-далечния край на залата или в още по-далечните стаи. Невидими врати постоянно се затръшват, неопитни неплахи ръце думкат гами на пиано, разположено на някой от горните етажи. Двама по-възрастни мъже, преследвайки едно новородено агне, избягало от кухнята, където са го довели, за да го хранят с биберон, претърсват наоколо и откриват дребното създание мирно заспало, почти невидимо сред износените възглавници на едно кадифено кресло. Един от мъжете настанява вече протестиращото агънце на врата си като шал, казва, че ще го отнесе до кухнята. Аз искам да отида в кухнята.

Вървейки на няколко крачки зад мъжа с яка от живо агне, аз излизам след него от къщата и минавам през оградената със стена градина и покрай две малки постройки, приличащи на кошери, в една, от които има пещ на дърва. Пред нея, на дълга маса с мраморен плот, са оставени спретнати кръгове тесто, поръсено с брашно, което трябва да втаса на слънце. Никога не съм виждала тесто да втасва на слънце. Още съм в съня. Макар че искам да прекъсна съня тук поне за малко, да остана при тестото, слънцето и хубавите ухания, останали от предишните печива, тичам, за да догоня мъжа и агнето. Той върви по широка пътека, посипана с бял чакъл, край която растат ружи, и се отправя към нещо като плевня, разположена близо до края на житното поле. Стъпките ми хрущят по чакъла зад него и знам, че той знае, че го следвам. В действителност се обръща от време на време и се усмихва, сякаш ме насърчава. Мъжът и агнето изчезват в плевнята и когато стигам пред прага на отворените врати, заставам пред най-великолепната кухня, която някога съм виждала.

През изминалата година — тази първа година от живота ми в Италия — бях готвила в почти учебната кухничка с размери на консервна кутия в крайбрежния бункер на Фернандо. Или не бях готвила, както обикновено ставаше, тъй като съпругът ми — въпреки истината, че съзнателно, нарочно се е оженил за страстна готвачка — предпочиташе да вечеря така, както винаги е вечерял. Сто двадесет и пет грама спагети, полусварени до лека жилавост и залети с две супени лъжици сос от бутилка. Салата без оцет или сол. А ако празнува — тъничко като плочка парче пилешки гърди, запечено в тефлонов тиган. Резенче лимон. Полюлявам се на прашните токове на старите си обувки пред вратата на рая.

Там работят други жени, облечени в черно. Или са същите жени в черно, които бяха под перголата с боба или в оградената със стени градина? Дали просто не сменят географията? Не, това определено са жени, които досега не съм видяла. С бели престилки до глезените, черни шалове, вързани по пиратски, които скриват короните им от плитки, а откриват лицата, подчертавайки черните арабски очи. Като че ли всички имат едни и същи очи.

Масивни тъмни дървени греди висят ниско над нещо, което трябва да са над двеста квадратни метра тъмночервени тухли. Грубо замазаните стени са боядисани в същия цвят като съсухреното жито, цъфтящо в полето оттатък вратата. Големи каменни лапи от някакво митично чудовище почиват на каменните плочи под две изумителни огнища, които като пламтящи сфинксове клечат в двата края на стаята. Виждам три старинни мраморни мивки, едната от тях е префасониран кръщелен купел. Има една старинна печка на дърва от ковано желязо, както и една искряща тъмнозелена „Ага“, но последната като че ли не се ползва, тъй като всички готвачки се навъртат около старата, както и покрай редицата от шест газови котлона. Не се виждат уреди, само безкрайни редици ножове, прибори и съдове за готвене. Две дълги работни маси са разположени на необичайни места в това пространство и четири-пет жени работят около всяка от тях. Аз влизам вътре и казвам permesso, може ли, с глас, който никой не чува във врявата. Някои ме поглеждат, усмихват се и продължават да си вършат работата. Аз пристъпвам още по-навътре.

Баронски гардероби, шкафове и бюфети са претъпкани с порцеланови, керамични и теракотени гърнета и чинии, стъклария, сребро, медни и калаени съдове, кърпи, свещници, легени, подноси за сервиране и купища купи. Чекмеджетата на един шкаф са полуотворени и показват пластове стари кърпи — избелели, изпокъсани, с белези от тъпи ножове. Дълбоко и дълго чекмедже в един от шкафовете стои отворено точно колкото да образува идеално менгеме, в което да се закрепи вертикално трикилограмов кръгъл хляб с бронзова кора, обгорена от изпичането на дърва, докато една от вдовиците реже дебели груби филии от него, оставяйки трохите да падат на кадифето. В друг шкаф със също толкова дълги чекмеджета има пити сирене — вече узрели и готови за поднасяне, овързани в бели кърпи. Подобно на голяма, висока кутия за скъпоценности вътрешните стени и рафтовете на един гардероб — посветен на пазенето на сладкишите — са облицовани с изпокъсан, избелял жълт брокат. На дълбоките лавици седят тенекиени кутии и стъклени буркани, дълги цял метър правоъгълни пити, отгоре с мармалад или парченца карамелизирани плодове. На една лавица се виждат сребърни подноси, отрупани с дребни сладки във формата на праскови или портокали, поляти с бледорозова глазура и украсени с идеални дръжчици и листа, изрязани от захаросана ангелика^[6]. Чувам едва сдържаните си въздишки на възхита, докато наблюдавам как жените подготвят подносите, кошниците и таблите, които да бъдат отнесени в трапезарията. Ръцете ме сърбят да докосна нещо, но ги държа зад гърба си. Изпълнената с надежди усмивка, все така стои на лицето ми.

— Posso aiutarvi? Мога ли да ви помогна? — питам на няколко пъти с все по-извисяващ се тон.

Но тяхната експедитивност е съвършена и всички блага са подръка или натрупани върху надиплените бели покривки, които те слагат над пиратските си кърпи за глава, за да послужат като възглавници за кошници, пълни с хляб или с печива, или с праскови и сливи, още кимащи от клончетата си. И парадът започва. Излизат през вратата, поклащайки бедра и гърбове, изправили рамене, изпъчили гърди. Пеейки, молейки се. Оставам сама и тръгвам след тях, опитвайки се да вървя, да поклащам бедра под джинсите си, да държа главата си изправена, сякаш на нея има амфора с вино. Усещането е хубаво. Слънцето ни жари безжалостно, храната ухае прекрасно, аз прокарвам ръка по бодливите листа на ружите, обточващи бялата чакълеста пътека, и изпитвам огромна благодарност, че съм в този сицилиански сън.