Марлена де Бласи
Лято в Сицилия (23)

Глава XIII

Лео не се уморява да работи за селяните и с тях, макар че след постигането на първите големи скокове неговата работа вече не изглежда толкова очебийна и следователно не дразни чак толкова чувствителността на Симона. В двореца отново се възцарява скована сърдечност. Симона като че ли е преминала през похотливата си фаза. Или може би е продължила да я изживява, но по-резервирано. Не знам. Тя обаче караше всички да понасят нейните Grand Tours — редовни пристъпи на продължителни пътувания из континента. Развявайки наоколо екстравагантните си пътни костюми и шапки с воалетки, командвайки слугите как да манипулират куфарите й, кога да очакват братовчеди от Рим или Милано или къде да ги настанят, и какво да се поднася на масата, тя рязко сграбчваше принцесите — на 18 и 19 години — за раменете, притискаше главите им към обточената си със самур гръд и със свитите си на фуния начервени устни по няколко пъти целуваше въздуха пред бузите им. Те правеха реверанс. Buon viaggo, Mama. Приятно пътуване, мамо. Тя отплаваше, подсмърчайки в миниатюрна дантелена кърпичка. Вървеше надолу по стъпалата, към чакащия я автомобил. Многоцветни пощенски картички и пакети, увити в кафява хартия, екзотично подпечатани и нечетливо надраскани, пристигат редовно за дъщерите, но безразличието им към тях беше такова, че масите в преддверието бяха отрупани с купища неотворени кутии и сребърни подноси, преливащи от ярко оцветени, непрочетени картички.

Ще ви кажа, че понякога завиждах на Симона за свободата й. Опитвах се да си се представя как се настанявам на задната седалка на дългото зелено „Bugatti“, как се качвам на ферибота в Месина, а после в нощния влак за Венеция. Макар че Лео често присъстваше в тези фантазии, имаше някои, в които оставах сама.

Един път след едно от заминаванията на Симона, попитах Лео дали можем двамата с него да говорим с Йоланде и Шарлоте. Да им предложим да ги вземаме на нашите пътувания. Той се съгласи с неохота. Същата вечер на вечеря започна доста бодро.

— Какво ще кажете, мои отгледани в планината дъщери, ние четиримата да си направим една ваканция? Може би да отидем с влака от Ена до Палермо, да отседнем в хубав хотел край морето, да ходим да вечеряме в рибни ресторанти, чиито тераси са построени на колове, забити в морското дъно… — запитва той и гласът му все по-плахо се снишава с всяка дума, докато не се връща към обичайното си безразличие, когато довършва изречението. Те почти не вдигат лъскавите си, украсени с плитки глави от своята супа.

Тъй като никога не се бях отдалечавала от двореца повече, отколкото когато отивахме да яздим сутрин, трудно бих могла да започна да изкушавам принцесите. Мога само да подскажа какво бих искала да направя. Започвам на свой ред:

— Мислили ли сте да отидем на лагер в планината да си печем наденички на огън и да спим под звездите?

Йоланде, погнусена, отвръща:

— Не, не съм мислила изобщо за такива неща.

Аз отказвам да се предам.

— Бихте ли искали да се разхождате в непознат град? Шум. Бъркотия. Да плувате в морето?

— Ние не плуваме.

Лео започва да говори за тяхното учене, докато аз продължавам да давам предложения от по едно изречение. Какво друго мога да им дам на тях, чиито гардероби преливат от френски коприни, на тях, които живеят в дворец, обзаведен с антики от XVI век и украсен с ренесансови скулптури и картини? Със сигурност не мога да им предложа перспективата да обикалят магазини, музеи и галерии. Никога не съм била в музей. Поне ще ги накарам да се смеят.

— А какво ще кажете за един замък в Испания?

Тримата ме гледат мълчаливо. Тяхната истина е загладена, може би неопетнена. Предпочитат своите ритуали пред това, да стъпят с едно обуто в бяло шевро краче във външния свят. Сутрешните вчесвания, обличането, сложно като обличане на матадор, безкрайното мазане с масло на твърдите препечени филии, безкрайното подаване на сребърни подноси, безкрайните представяния на извисяващите се многоцветни торти. Безстрастни, лишени от живец разговори, когато изобщо трябва да се разговаря. Звънци за ставане, звънци за обед, звънци за учене, звънци за молитви, звънци за заспиване. Аве Мария.

* * *

— Това е заради мен — казвам по-късно на Лео.

— Не, не е. Заради тях е. Заради тях самите.

— Те още живеят в детството си.

— Йоланде е една година по-малка от теб. Шарлоте е две години по-малка от теб. Но може би си права. Не е необичайно жени от нашата класа да си остават завинаги в детството. Те стават възрастни момиченца. Но тяхното безразличие към мен е от години. Още откакто са се родили, аз се опитвах да ги опозная, да наложа присъствието си в техния живот, дори най-повърхностно. Всекидневни реверанси. Целувки за Коледа. Не е имало по-големи изражения на синовна привързаност от това. Бях отпратен, изключен първо от майка им, после от тях. Освен че присъствам на масата и на литургиите, аз представлявам някаква досада, пречка в иначе осветения ред на живота им. Ти отдавна си свидетелка на този факт.

Гневи се на личната болка, която моята намеса е разкрила. Гневен е, че има болка. Отивам и заставам до стола, където той седи в библиотеката.

— Съжалявам. Само мисля, че бихме могли сега да бъдем заедно с тях по различен начин. Ако продължим обаче да се опитваме…

— Не, никакво опитване няма да промени нищо. Ще продължим безкрайно да бъдем самите себе си. Те не са ти, Тоска. Те не са аз. Те са от друга раса. Те са от расата на Симона.

— А сега кой отпраща? Кой изключва?

— Твоята теория за Бразини приложима ли е към жените? Някои хора са родени празни, господарю. Всичките добри деяния на света, цялото търпение и изпълнена с любов доброта не могат да ги запълнят. Нали това ми каза, че си научила, когато си била на осем години.

Думите му са тихи, ясни, гърлени.

— Тогава защо сте се оженили за нея?

— Ще ти разкажа тази история. Един ден, скоро ще ти разкажа повече за това.

* * *

Навсякъде негласно ни приемат, нас двамата с Лео. Нашият споделен живот. Нашият роман, прилично и тактично обявен. Всички знаят, че не аз съм предизвикала раздялата между Лео и Симона. Най-вече Симона го знае. Нито натрапница, нито трета в домакинството, аз съм жена, която обича съпруга на друга жена и която той обича. Живея в дома, където живеят те. Всички знаят, че бракът им е уреден, а не истински. Също така всички знаят, че тайнството на брака е неразтрогваемо. В очите на майката църква Лео винаги ще бъде женен за Симона. Докато смъртта ги раздели. Повечето хора в домакинството познават по-добре от мен първоначалните условия на техния съюз.

Но аз разбирам, че — по това време, на това място — годежи като техния са безчет. Безчет са сред богатите във всяка част на света. В сантиментално отношение тези годежи нямат значение. Има моменти, когато тежестта на тези истини, на тези привидни истини удря като тояга. Макар да знам, че не мога повече да живея без Лео, понякога се правя, че искам да си тръгна, представям си как си отивам от всички тях, как си проправям път, за да изляза от техния лабиринт. Той не е мой. Техният дом не е мой. Дори лабиринтът не е мой.

 

 

Един следобед седя и чета в градината, чакайки Лео да се върне заедно с Козимо от ежеседмичните ходения в Ена, когато чувам деликатното хрущене на обувките й по камъните и виждам Симона да се приближава към мен, но пътят й е препречен от избуяли листа на ангинари. Тя ги рита, отблъсква ги и мърмори срещу тях.

— Никога няма да се приспособя към това нашествие на зеленчуци сред моите рози.

Не казва „нито към това твое нашествие сред моите рози“, макар да мисля, че това е още по-вярно. Аз й кимвам, усмихвам се. Нейната усмивка е фалшива.

Вече е седнала, когато запитва:

— Може ли да се присъединя към теб?

Аз още не казвам нищо, още се усмихвам. Тя взема книгата ми, прочита на глас заглавието на английски:

— Great Expectations. „Големите надежди“.

— Уместно — изрича с не толкова фалшива усмивка. — Толкова необичайно е да се видим двете без тези орди наоколо ни — казва като на добра приятелка.

За момент ми се струва, че тя говори на някой друг, преди да я чуя да повтаря „да, без тези орди“.

Сега съм смаяна, застинала в мълчанието си, но тя като че ли нито забелязва това, нито пък то я притеснява. Сякаш е най-естественото нещо на света, тя говори за последното си пътуване, за непреодолимите разлики между сицилианските и виенските сладкиши, подхваща с два пръста жълтата ми рокля от креп, казва, че е намерила за себе си една доста подобна на нея в малко магазинче в Милано, и без повече празни приказки изрича:

— И така, какви са плановете ти, Тоска? Скоро ще станеш на двадесет години. Подозирам, че скоро ще започнеш да мислиш за брака си.

Отново чувам това, което тя пропуска. „Скоро ще започнеш да мислиш за своя брак вместо за моя.“ Но греша. Симона продължава:

— Искам да кажа, надявам се, че няма да прибързваш. Следвоенният климат там навън в света е анархичен в най-добрия случай. Знам, че животът тук за тебе е ограничаващ, но лека-полека ще ти помогнем да разшириш хоризонтите си, така да се каже. Големи надежди. Красиво е да се мисли за това.

Моето мълчание е непоклатимо и сега се усъмнявам в способността си да чувам. Да различавам думите й. Те бяха като на някоя любяща леля, тя използва местоимението ние, говорейки за това, че съвместно с Лео се грижат за мен. Още не е свършила.

— Островните планини са двойно усамотени, скъпа. Двойно отдалечени. Но и двойно по-предсказуеми. Почти всичко, което се случва, се случва отново и отново. Знаеш — може би Лео ти е казал, — че майка ми и баща ми са живели до голяма степен като нас двамата с него. Заедно, но изобщо не са били заедно. Доста е обичайно тук, където покровителството, поддържането и предаването на наследството надделяват над всичко останало. Със сигурност над нещо толкова мимолетно като любовта. Камъните, земята и сградите — тя вдига тънка бяла китка, украсена със сапфирена гривна, към двореца зад нея, — това са трайните неща. Те имат значение.

Поглеждам към Симона и тя си играе със сапфирите, с пръстените си, с косата си. Тогава среща погледа ми и оставаме така за малко. Удобно, мисля си, и в подобни редки моменти си казваме повече с очите, отколкото сме си казвали една на друга за всичките тези единадесет години.

— Надявам се, че знаеш, че разбираш, че не чувствам озлобление към теб. Макар че съм го изпитвала. Озлобление или може би е било чиста завист, ревност? Отначало те мислех всъщност за много приятна. Необяздено жребче с тези дълги тънки крачета. Всички бяхме влюбени в твоя дух. Ти беше преди всичко още едно лице на масата, докато аз не забелязах, че другите хора те забелязват. Лео, разбира се, но и всички останали. Макар да не исках Лео за себе си, не исках ти да го искаш. Странно, не виждах това — вашия роман — като негово предателство. Той е имал толкова много жени преди теб. Виждах го като твое предателство. Чувствах, че ти си ме предала. Нали разбираш, несъзнателно бях започнала да мисля за теб като за една от моите дъщери. Наистина сякаш една моя дъщеря ме беше предала. Правех за теб всичко, почти всичко, каквото правех за принцесите. Избирах дрехите ти, грижех се да имаш медицинско обслужване, говорех за твоето образование с учителите ти. Настоявах да учиш катехизис, да вземеш първото си причастие с Йоланде и Шарлоте. Първото ти причастие в църквата. Като познавах нейната чувствителност и склонност към нежност, уредих Агата да се грижи за теб. Не съм жена, създадена за майка, Тоска, макар че се опитвах да бъда. Но доколкото можех да бъда майка, бях такава към теб. Не е било кой знае колко ли? Това ли си мислиш?

Поклащам глава. Крехко отричане. Затварям очи. Виждам лицето на майка си. Лицето на сестра ми толкова прилича на нейното.

— Ах, Тоска — въздъхва тя и аз мисля, че е въздишка, означаваща край, макар че едва ли мога да си представя какво е било началото на нейния монолог или защо още не мога да говоря с нея. Тя замълчава, но не става да си тръгне и аз мисля дали не ме е отпратила с тази въздишка, дали аз не трябва да стана и да си тръгна.

— Разбира се, ревността ми заради твоята красота беше нормална реакция. Ти стана на петнадесет години в годината, когато аз станах на четиридесет. Ти в самото начало, аз минаваща първия граничен камък по пътя надолу. Преди никога не бях обръщала много внимание на седемте години разлика между нас двамата с Лео. Изведнъж моите четиридесет години спрямо неговите тридесет и три ми се сториха някаква ужасна пропаст, която се разширяваше страшно бързо, докато аз отблъсквах времето, да, докато анатемосвах бързащите води с всички тези тела. Моите нови приятели. Мъжете и момчетата. Платените ми любовници. Никак не ми се иска да си припомням тези дни, но си ги припомням. Докато вие с Лео намирахте пътя един към друг — знаеш ли, че аз предусетих вашето съединяване, да го наречем така, с точност почти до деня. И знаеш ли, че виждах промяната у теб дори когато си пиеше кафето? — докато вие с Лео намирахте пътя си един към друг, моят импулс беше да изпадна в отчаяние. Бях добре през всичките тези години на неговите забавления, когато жените бяха толкова незначителни за него, колкото бях и аз. Животът беше уравновесен. Ти наруши това равновесие. Нали разбираш, изобщо не съм сигурна, че някога съм виждала истинска проява на любов. Преди вас двамата. Това е доста рядко, разбираш ли? Със сигурност никога не съм го чувствала — или никога не съм се лъгала — по отношение на себе си. Дори мисълта за щастие ме ужасява. Крехко като разцъфнала роза. Защо някой ще предпочете щастието пред дълготрайните качества на страха и болката. Често съм се питала дали страхът и болката също ще умрат, ако им позволя. Ако спра да се тревожа за тях, да мисля за тях. Предполагам, че няма да узная. Никога няма да узная какво мислиш ти, Тоска. Мислих за това доста време в последните две или три години. Наистина ти желая доброто. Напоследък усещах малко плашливост у теб, каквато никога не съм виждала преди, и затова исках да поговоря с теб. Ти си неспокойна. Може би мислиш за сложностите. Винаги ще има сложности, скъпа. Не си отивай, Тоска. Остани тук. Обичай го, ако го обичаш. Ако смееш. Обичай го малко и заради мен.

След като изрече всички тези думи, тя заплака. Аз вече плачех в този момент и през сълзите тя ми се струваше прозрачен призрак, красноречив дух в шифонена рокля на сини точки. Как късо подстриганата й коса беше нагласена в стегнати вълни и скулите й почервеняха, и как беше почти красива в този час на деня. Жена, дошла да ме утешава. Да ми каже, че лабиринтът всъщност е моят лабиринт.

* * *

Докато животът в боргетото продължава да се подобрява и докато Лео вижда и усеща растящо спокойствие у селяните, той също се сдобива с по-голямо спокойствие. Излизаме на първите си екскурзии извън двореца. Натъпкваме един от камионите с дърва за огън и кошници с провизии, и някакви прилични на военни нарове, пухени юргани и фенери и отиваме в планината на някое високо плато, където спим пред поле от див риган, исоп и мента. Лео смачква шепа от билките върху камък, прави билков чай от тях на огъня, поднася ми го в седефена чашка, казва ми, че с този еликсир елевзинците са успокоявали скърбящата Деметра, когато е почивала в техния лагер.

Отиваме край морето и когато най-накрая го виждам, изскачам от колата. Смъквам полата си, ризата, дръпвам камизолката над главата, освобождавам плитката си и нагазвам в прибоя. Плискам се, пищя, гмуркам се, гълтам големи солени глътки от него и съм промита и лъщяща, дълга кафява риба, подскачаща в къдрещите се стоманеносиви вълни на ръба на моя остров. Но пък започват да ми липсват планините. Където и да ме отведе Лео на острова, аз съзирам красота и усещам радост. Но винаги ми липсват планините, липсват ми конете, липсва ми всекидневният живот. Йоланде и Шарлоте са по-мъдри от мен.

Както сме правили години наред досега, двамата с Лео продължаваме да излизаме на езда всяка сутрин. Вече не излизаме с гостите на двореца или с Козимо да тъпчем по установените пътеки на социалните ездачи, а по-скоро тръгваме по не толкова утъпканите планински или горски пътеки или се запътваме към открити ливади към високото плато, където можем да препускаме. Където можем да се чувстваме свободни. Макар че е възможно лесно да уредим дните и нощите си, за да си устройваме срещи вътре в двореца, тези пътешествия преди разсъмване стават нашите часове за ухажване. Мисля, че това е интимната радост да стана, да се облека и да се срещнем в тъмната кухня, където Лео — с жълтите къдрици, объркани от съня на слепоочията му — сипва две малки чаши еспресо. След това изтичваме, треперейки, към градините през конюшнята, като крадци в плътната тишина на нощта. Дори конете изглеждат като съзаклятници, търпеливи като плахи деца, докато ги оседлаваме, приготвяме се след това с пуловери и одеяла, които държим там, в конюшнята. Когато няма луна, поемаме по откритите пътеки, а когато има, яздим по виещите се просеки, влизайки и излизайки от мълчаливо призрачните гори.

Една сутрин, когато мракът избледнява, ние слизаме от конете и ги повеждаме нагоре към една полянка, стъпвайки предпазливо край една ограда, и излизаме под новата перлена светлина. Оставаме неподвижни, галим вратовете на конете, изчаквайки слънцето. Горещ, силен вятър фучи сред сухите жълти листа на дъбовете зад нас и шумоленето им звучи като плач на жена. Потръпвам дори под тежестта на стария велурен жакет на Лео, ужасно ми е студено и треперейки, се опитвам да чуя жената, чийто плач е по-тих от хрипливото съскане на листата. Тогава вятърът отслабва и светлината надига глава иззад планините, подпалвайки камъка и небето с дълги жълти пламъци. И плачът престава, а ние вървим вече не толкова предпазливо, струва ми се, покрай ръба на скалата и когато стигаме платото и отново се качваме на седлата, яздим бясно, докато не останем без дъх, намираме сянка, разхождаме конете, за да ги охладим. Сядаме да си починем. Любим се в прекрасната трепкаща светлина под клоните на старите тополи.

Повечето сутрини яздим до полуразрушената locanda в боровите гори, кръчмичката, където бяхме спрели да пийнем вино и да повървим малко в нощта на моя осемнадесети рожден ден. Оставаме за малко там в малкия салон, леденозелената боя на високите му стени е очукана и се лющи, подът от червени тухли е износен и на вълни, кожата на столовете и диваните с цвят на слонова кост е на парцали. Роял „Бехщайн“ от тъмно дърво седи в далечния край на стаята и понякога аз сядам да свиря Сен-Санс. Да свиря „Лебедът“. Лео стои със затворени очи, с ръце, скръстени на гърдите, и слуша. Изсвирвам само няколко такта, преди той да се намеси.

— Това е лебед, Тоска. Музиката е композирана да създава впечатление за лебед. Нищо не сочи, че се приближава слон. Piano. Piano, amore mio. Тихо. Тихо, любов моя.

 

 

Винаги има чай, още хладък, в порцеланова кана. Хляб, мармалад, някакви бисквити. Пъпеш, изкусно изрязан. Малко горски плодове в поправяна розова чиния, листата и стъблата на дребните плодчета още носят праха на горите. Цветя и цъфнали клонки стоят в синьо-бялата ваза на широката полица над камината. Нито чуваме, нито виждаме някого, макар че нашите благодетели живеят в едно отдалечено крило на къщата. Бледа светлина, филтрирана от дърветата, се излива през вълничките в стъклата на високите многоделни прозорци и върху нас, над нас, поляга да си почине върху плюшения килим с ресни, с изпъкнали големи жълти рози. Лягаме там на жълтите рози пред огъня и се правим, че сме си у дома. Говорим си, боричкаме се, смеем се, ядем и пием. Спим и сънуваме на тъмночервения килим с жълтите рози, сякаш дължината и ширината му маркират границите на света. Аз прокарвам пръсти през копринените ресни на килима, докато слушам как Лео говори. Вдигнала ръце над главата си, понякога сграбчвам някоя ресна и я стискам в юмрука си. В леденозелената светлина, тънката, трепкаща подводна светлина на тези утрини тъмночервеният килим с жълтите рози бележи границите на света. И когато часовникът в преддверието пред вратата удари осем, ние се приготвяме да тръгваме. Трябва да се върнем в двореца, да се върнем в боргетото, за да започнем всекидневната си работа.

* * *

Писмото е написано на ръка, на дебела хартия с цвят на ванилия, запечатано с червен восък по старомодния начин. Един от слугите го донася на Лео на масата на закуска.

— Един господин чака в коридора, господарю. Чака вашия отговор — казва прислужникът, умело сдържайки едно ухилване.

Това е поведение от XVIII век и Лео е озадачен. Оставаме мълчаливи, докато той разчупва печата и отваря бележката.

— Надявам се да е покана за маскен бал — казва Шарлоте.

Разсмиваме се, задържайки вниманието си върху принца, докато той чете.

— А, да. Да, моля те, кажи на господина, че приемам. И му благодари, Мимо — казва Лео на прислужника, който излиза и поклаща глава почти незабележимо.

Лео подава писмото на Козимо, сипва още кафе, оставяйки го да се излее от почти пълната чаша в менящата цвета си бяла чинийка, изрисувана с дребни сини цветчета. Усмихва се към нас.

Козимо го прочита, връща го на Лео, тогава двамата стават и казват buongiorno, приятен ден. Кимването на Лео към мен казва, че ще се видим след малко.

* * *

Лео е поканен на вечеря, давана от благородник, чиито земи са отделени от неговите с едно малко селце. Писмото осведомява Лео, че по този случай ще има и други гости, и местни, и от далечни места като Палермо. Макар Лео да предполага, че това ще е социално събиране, писмото е написано по-скоро като повикване, отколкото като покана. Това е първото подобно обръщение — социално или друго, — което Лео получава от този „съсед“. Вечерята ще бъде същата вечер. Това е в началото на декември 1950 г.

Макар да казва, че би искал да поседя с него в библиотеката и по-късно в кабинета му, Лео почти не ми проговаря през целия ден. Питам защо така с готовност е приел поканата, ако не му се иска да присъства. Той ми казва:

— Това е въпрос на дълг.

Оставам с него дори докато се облича, връзва официалните черни обувки, които носи само на сватби и погребения. От едно шишенце от кобалтово стъкло изсипва масло от нероли в дланта си, прокарва я по русата си коса, още влажна от банята, и прокарва две тежки сребърни четки през късите гъсти къдрици, и аз мисля, че моят принц е на много по-малко от тридесет и осемте си години. Пита дали бих прекарала след вечеря известно време с Козимо. Желае ние двамата с Козимо да го чакаме в малкия салон близо до параклиса. Казва, че няма да се бави. Но свещеникът, също облечен в най-официалните си дрехи, го чака в коридора, парадната порта е отворена, автомобилът мърка пред стъпалата на двореца.

— Понеже скоро ми свърши восъкът за запечатване, пратих устно съобщение на вашия домакин чрез Мимо. Казах му да каже, че като sacerdote, духовник на собствената му енория, ще бъда склонен тази вечер да оставя настрана църковните дела, за да благословя неговото събиране. Не помолих Мимо да чака отговор — казва му Козимо.

Разсмиват се, прегръщат се и отново се разсмиват. Дон Кихот и Санчо Панса на предната седалка на верния сив крайслер.

* * *

Сред местните земевладелци, с които Лео и Козимо се познават, техният домакин представя двама мъже, които те никога не са виждали. Представя ги като политици от Палермо. Другите присъстващи вече явно познават двамата palermitani. Фактически, с изключение на Лео и Козимо групата — общо дванадесет души — демонстрира почти братска дружба. Темата, по която разискват всички, е аграрната реформа. Говорят за държавния декрет, който предстои да бъде подписан и който ще изисква сицилианските земевладелци да продадат на символични цени на своите селяни всички изоставени или непродуктивни земи, подходящи за земеделие. Скоро става ясно, че Лео е набелязаната жертва на вечерта.

Когато господата се настаняват на масата, шепотът и разговорите с поклащане на глави в часа за коктейли стават все по-подчертани. Сякаш са го репетирали, всеки мъж на масата разказва за някоя от приумиците на Лео: че е преустроил сградите в боргетото; медицинските грижи; обучаването в хигиенни навици; родилното отделение; училището на боргетото и това, че селските деца до дванадесет години са задължени да го посещават — поне пет години, след като децата вече трябва да са започнали да работят на нивите, казва един от мъжете. Друг разказва за добре запасените складове, отрупаните с храна маси, разпределянето на дрехи и постелки, вечерната литургия, отслужвана в техния параклис. Скоро благоприличието отстъпва пред викане — толкова нямат търпение да изнесат на показ поредните прегрешения на принца.

— А чухте ли, господа, че селяните на добрия принц Лео вече няма нужда да се облекчават в свещения мир на горите? Клозет с бели плочки, господа, само клозет с бели плочки е достатъчно добър за селяните на принц Лео.

Смехът вече става непристоен, заплашителен. Сякаш само оръдеен изстрел би могъл да го усмири и все пак глъчката стихва след едно-единствено почукване на сребърен нож по една чаша. Единият от двамата palermitani поема командването.

— Принц Лео, ние не отричаме нуждата от реформи. Моментът дойде. Но той дойде едва неотдавна. Нека промените се развиват както трябва. Ако сте решили да поправяте хилядагодишните несправедливости прекалено внезапно, реформите няма да бъдат трайни. Тези хора имат много повече нужда от власт, отколкото от вечерна литургия или от завеси на прозорците им.

— Или от лъскав нов клозет — извиква друг. Смехът започва отново, но спира след малко, когато Лео заговаря.

— Не се съмнявам, че селяните имат нужда от ръководене, не повече, отколкото се съмнявам, че имат нужда от повече хляб и чисто сухо място, където да спят. Промените, които направих — и тези, които ще направя, — съм ги правил от свое собствено име, не от името на някой друг. Не се смятам за социален реформатор. Не гледам към вас и не ви подтиквам да ме следвате, нито мога да се занимавам с мисълта дали ще ме последвате. Ще разпределя земята си не защото правителството изисква да го направя. Ще я разпределя, защото знам, че това трябва да се направи. Вие, уважаеми господа, трябва да направите това, което трябва да направите. Същото трябва да направя и аз.

Настъпва дълго мълчание, нарушавано от време на време от драсването на кибритена клечка върху джобен кремък, от освобождаването на някоя вратовръзка, станала прекалено стегната. От повтарящи се прокашляния.

— Вярно ли е, принц Лео, че сте целували ръцете на своите селяни?

Другият palermitano, на име Матиа, задава въпроса. Изговорил го е толкова тихо и без да се помръдне от сгърбената си позиция на масата, че Лео не знае откъде е дошъл гласът.

— А защо това ви интересува? — запитва той, поглеждайки към всекиго от масата.

Тогава този друг palermitano, този Матиа, става, отива до мястото, където седи Лео, полага късите си ръце, покрити със син шевиот^[1], на раменете на Лео, навежда глава към ухото на Лео и тихо казва:

— Ако не ги тиранизирате, те ще ви презират, Лео. Вече го чухте. Казвам ви, че е вярно.

Матиа вдига глава и снишава гласа си до накъсан изтощен шепот:

— Когато някой ден чуем, че ви е сполетяло нещастие, ще разберем какъв е източникът му. Загубата на уважение, искам да кажа. Да, ще разберем, че сте повикали лошия си късмет с целувка.

* * *

Когато Лео се връща тази вечер, той не идва в моите стаи. Това неспазване на нашия всекидневен вечерен ритуал — да прекараме около един час заедно в мълчание или правейки преглед на деня — издава страданието му и предизвиква моето. На следващия ден, с видима болка и големи подробности, Козимо преразказва събитията от предната вечер. Докато описва събирането, атмосферата на осезаема язвителност и очебийна антипатия, моите притеснения отстъпват пред задушаващ страх.

— Но кои са тези мъже, тези двамата от Палермо? — питам аз Козимо.

— Те са от клана — казва той с влудяваща простота.

— Какъв е този клан? — Бях чувала тази дума, произнасяна с шепот и обръщания настрана, още от малко момиче. — Те семейство ли са, група от бандити ли са, бегълци ли са? Това ли е същият клан, който уби Филиберто?

— Ще кажа, че отговорът е „да“, на всички части от твоя въпрос. Те са семейство — свързани от избор вместо от кръв, което често пъти е по-силната от двете привързаности. Те са група бандити. Бандити, сред които ще намериш видните, високопоставени, висококачествени членове на нашето общество. Ще намериш точно толкова много свещеници, колкото и политици, благородници и търговци. Добре представени ще бъдат и държавата, местната, военната и финансовата полиция. И накрая, ще намериш гладни мъже, които са склонни да изпълняват заповедите им, независимо колко са зловещи.

Докато говори, Козимо гледа тревожно към вратата на салона, където сме седнали, очаквайки Лео да влезе, струва ми се. Но после обръща гръб на вратата и престава да се тревожи дали Лео ще чуе това, което ми казва, и дали няма да хареса искреността му.

— Когато няма държава, някой излиза, за добро или зло, за да поеме ролята на държавата. Кланът е държавата в Сицилия. La Mafia. Интересно, не мислиш ли, че това име идва от арабски. От mahjas. Светилище. Убежище. Място на взаимопомощ. Това са имали предвид средновековните бандити, да се грижат за себе си и за своите семейства, когато са подели мисията си. Робинхудовци от XII век са били те. Кой би могъл да ги обвини? Луди глави, разбойници, тръгнали да ограбват онези, които имат повече хляб, отколкото могат да изядат за един ден. Това не ти ли звучи познато, скъпа? Ти самата не беше ли brigantessa, разбойничка? Отмъкваше хляб, сирене и сладкиши в джобовете си, за да нахраниш сестра си. Разбираш как е започнало всичко това, но можеш ли, изобщо някой може ли да разбере или да защити развитието му. Кланът вече не краде овце или крави под светлината на нелегални огньове, не влачи кървавите части от тях в своите селища. Като лъвове, отмъкващи плячката си в леговището. Те оставят този вид дейност на непросветените. Сега те искат много повече. Сега искат всичко. Сега искат така да мачкат бедните, както те някога са били мачкани. Паметта невинаги се връща цяла от пътя си през поколенията. В разстояние на седем, осем или девет века и по-наскоро под стратегическото ръководство на победителите в Голямата война клановете стигнаха много по-далеч от скромните си селски корени. Подобно на Етна мафията изригва насилие, когато си поиска. Изригва срещу държавата, когато тя понякога се събуди от упоението си. Изригва срещу църквата, която винаги е била склонна да упражнява собствена форма на осветено насилие. Изригва срещу всеки, който е достатъчно смел да застане по пътя на изригването. И къде са защитниците на бедните? Къде са хусарите, които ще прекосят на кон планините, за да ги освободят от вълците? Ще ти кажа къде са. Седят на масата заедно с клана. Пируват и планират прославата си точно както са го правили снощи. Всички племена са в съюз. Те са като едно. Мафия, църква и държава. Отец, Син и Свети дух. Лео все още трябва… как да го кажа… Лео все още трябва да уважава тази истина.

— Но той няма да го направи — казвам аз. — Никога няма да го направи.

— Озадачаваш ме, Тоска. Мъдрецът у теб ме озадачава. Значи нищо не може да се направи?

— Вие казвате, че нищо не може да се направи. Всички племена са в съюз. Лео е племе сам по себе си, но ако има какво да се направи, той ще го направи. Не вие. Не аз. Спомням си, преди години ми казвахте, че именно вие ще подхванете Лео, когато стъпи погрешно. Казахте: „И той ще стъпи погрешно“. Обещах си тогава, че по-скоро аз, а не вие, ще бъда достатъчно близо, за да го подхвана. И двамата грешахме, и двамата бяхме много самонадеяни, нали? Сега знам, че Лео никога няма да стъпи погрешно. Но вие, дон Козимо, вие стъпвали ли сте погрешно? Къде е вашето място в цялата тази йерархия?

Необичайното ми обръщение към него на „вие“ го кара да ме погледне остро.

— Аз съм само изповедник на принца. Чрез моите собствени кризи на вярата и чрез поведението и отказа от поведение, които бяха резултат от тези кризи, аз се отказах от почти всички останали задължения и права, свързани с моето положение. Курията трябва да ме лиши от църковен сан единствено заради Лео. Единствено заради това че той знае напълно и безспорно известни събития и практики вътре в курията. И заради щедрата му подкрепа за енориашите. За епископията. Фондове и услуги — и може би дори премълчавания, — които те знаят, че той ще извади на бял свят, ако ме лишат от още нещо. Нали разбираш, скъпа Тоска, Светата църква е единствената истинска курва в Сицилия. Знаеш достатъчно добре, че смятам Лео за прекалено смел и непредпазлив, и въпреки това аз съм му предан. Винаги ще бъда предан на Кандид.