Марлена де Бласи
Лято в Сицилия (29)

Част IV
Вила Донафугата 1963

Пристигнахме, криволичейки през хълмовете в очукан син камион, двете с Нуруцу и с шофьора, който беше собственикът на камиона. Седях отпред до него.

Нуруцу се беше настанила в каросерията на камиона сред купчинките оскъден багаж. За първи път се качваше изобщо на някакво превозно средство след дните, когато я бяха връщали в Палермо след неуспешните й бягства.

Крепейки на бедрата си кутия с тридесет cannoli от бенедиктинките, тя пееше, крещеше в планинския въздух, който никога преди не беше усещала или вдишвала, или дори не беше мислила, че ще го прави.

Не знам дали имах определени очаквания, какво или кого ще намеря във вилата. Просто знаех, че точно там трябва да живея. Че тя е станала най-уместното жилище за мен.

Докато шофьорът криволичеше по дългия чакълест път, аз извадих от джоба на роклята си ключа, който бях държала сред други ключове в дълга метална кутия през тези осем години, същата жълта връвчица още беше вързана на дупката му и го идентифицираше като ключа от ловната хижа. Талисман. Вратите щяха да се отворят.

Случайните градини цъфтяха, разцъфналите рози се катереха, боровете се извисяваха и трепереха в горещите пориви на унил бриз и както беше в деня, когато за пръв път я видях, нямаше и следа от жива душа. Отидох да седна в скута на магнолията.

Именно там Луло и две прародителки на ловните кучета на Лео дотичаха от някакво поле отзад, стреснати от Нуруцу, която още пееше и крещеше. Сякаш ни беше очаквал, Луло изкрещя едно повърхностно ben tornata a villa Donnafugata signorina, добре дошла отново във Вила Донафугата, госпожице, кимна на Нуруцу и на шофьора и почна да вкарва нещата ни през вратите.

Гледам я как преорава дъното на едно море, търсейки някакво изгубено чирепче. Оглежда градините. Дали се вижда в скута на магнолията? Аз я виждам там.

— По примера на Луло веднага започнахме да наричаме мястото вилата. Хареса ни името Донафугата. Прилягащо. Намекващо. Иронично. Само ние двете някога щяхме да знаем колко хубаво име е това. Само ние двете с Нуруцу щяхме да знаем.

 

 

Макар че разруха мебелираше всяка стая, мисля, че не направихме много повече в този ден или в тези първи дни, освен да се къпем, да се храним и да спим. Спомням си, че Луло стъкна огън, когато Валентино и съпругата му си дойдоха от нивата по залез. Тя, впрочем, е жената, която погледна в очите ви онзи първи ден, когато вие се навъртахте в кухнята. Тя е Анна-Мария. Имаше неизречена и колективна нужда да бъдем поне за малко всички заедно на едно място, затова струпахме възглавници от диван и плесенясали завивки около огъня. Пирувахме с cannoli-те. Не мисля, че сме яли нещо друго след това. Пихме чай и давахме парчета тесто на кучетата. Макар че почти не говорехме, се смеехме. Докато спяхме същата нощ, Луло обикалял да съобщава. La Tosca è tornata. Тоска се върна.

* * *

Нека обясня, че Лео беше раздал на някои от селяните от боргетото земи, граничещи с фермите, които бяха собственост на вилата. Тези нови земевладелци — също както новите земевладелци, на които бяха раздадени парцели близо до двореца — преобразуваха навесите и плевните в жилища или построиха фермерски къщи камък по камък. Всеки фермер живееше на собствената си земя. Всеки фермер обработваше собствената си земя. Освен това всеки работеше по един или по друг начин на фермите, принадлежащи на вилата, едновремешните най-непродуктивни ферми, които Лео ми беше завещал. Вместо да вземат част от реколтата от фермите на вилата или дори част от паричните приходи, които фермите носеха през годините, фермерите влагаха всяка лира в банката. Лично Луло надзираваше сметката. Сметката, която бяха отворили на мое име. Натрупаната сума не беше огромна, но когато я прибавих към онова, което имах, което все още ми се отпускаше всеки месец, се получи достатъчно. С помощта на фермерите ние с Нуруцу започнахме да подреждаме вилата. И след като извършихме фундаменталните вътрешни и външни подобрения, заработихме за самите ферми. Купихме оборудване, направихме пътища, положихме напоителни тръби, засадихме зеленчукови градини, разширихме произвеждащите ниви, за да включат огромни части от необработваната земя. Отново правехме онова, което правеше Лео. Спомняте ли си, когато ви казах, че след като той умря, исках да бъда Лео? За фермерите аз бях Лео.

* * *

И както Луло никога не беше преставал да ме очаква да се върна, така не бяха преставали и всички други. Идваха на двойки и на групи, за да ме поздравят. Някои от тях идваха сами. Нямаше какво много да им кажа или да чуя от тях. Сякаш вече бяхме си наваксали преди броени мигове. Диви цветя, вързани с кълчища. Портокали на клончета заедно с листата. Кани вино, пити сирене. Печено агнешко в желязна тава, увита в бяла кърпа. Един следобед една съседка беше опаковала продуктите за вечеря в едно корито, беше го сложила на главата си и го беше донесла от селото. Беше донесла достатъчно храна за двадесет души и ние се развеселихме от изобилието на нейните дарове, казахме й, че трябва да остане, поканихме семейството й на нашата маса и мисля, че така започнахме отново да бъдем заедно. Без бремето на празници или траур, ние седяхме заедно и аз си бях у дома. Спомням си как селяните бяха поставили делви с диви цветя на едничкото стъпало пред къщите си, когато боргетото беше преустроено за първи път. Как тези цветя бяха символизирали това, че те най-накрая са си у дома. Започнах да очертавам кръгове и това ми харесваше.

Както бях направила с жените от Maqueda в Палермо, разгласих сред фермерите, че ако и когато някой от тях — болен или здрав — пожелае да се присъедини към нас с Нуруцу, Луло, Валентино и Анна-Мария във вилата, вратите ще бъдат отворени за него и семейството му. Освен това разгласих и подробностите, които ще придружават подобно решение. Както беше в Палермо, щеше да има правила, работни задължения. Трябваше да има.

Никой не доприпка иззад хълмовете, повлякъл сламеника си. Хората бяха озадачени. Плахост, струва ми се. И това непоклатимо чувство за феодална почтеност. Както никога не биха се съгласили да живеят на мястото, където е живял техният принц, така отказваха да живеят на едно и също място с мен. За тях отново аз бях Лео. Но в действие беше влязла и инерцията от кратките години, откакто бяха станали независими фермери. Ако дойдеха да живеят при мен, това щеше да представлява връщане назад. Назад към старото боргето. А щеше ли да бъде така? Дали предпочитаха да живеят отделно? Изпитваха ли носталгия за племенния си живот? И ако изпитваха, може би децата на децата на техните деца не изпитваха.

Събирането ни беше добре обмислено във всички жилища. Но през тези тридесет и две години, откакто си дойдох у дома, пречките на плахостта и феодалната почтеност отпаднаха. Наистина носталгията за племето надделя в края на краищата. Надделя и процъфтява. Almeno, finora. Поне досега.

 

 

Носталгия за племето. Красива фраза, мисля си. Вече изпитвам носталгия за нея. За онези часове, които прекарахме под магнолията. Обръщане на последната страница на „Анна Каренина“, завесата се спуска… ридания. Малки умирания. Тя отново заговаря.

— Казах поне засега. Това е историята, която исках да ви разкажа, Шу. Някой друг би трябвало да напише края й. История без финал и с липсващи парчета, но въпреки това именно нея исках да се опитам да ви разкажа. Приятно ми е, че го направих. Надявам се, че излишъкът на думи донякъде ви е компенсирал за суровото мълчание, с което ви посрещнаха моите съселяни преди няколко седмици. Понеже грубостта ми е също толкова искрена, колкото любезността ми, можех да постъпя като тях. Сега ми е приятно да не знам защо не съм го направила. Уморих ли ви в последните дни? Или свикнахте да бъде аудиторията, която…

— Не, изобщо не съм уморена. Само си мисля, че всички умираме по малко, когато свърши нещо добро. Нещо красиво. Когато свърши нещо красиво, далеч повече, отколкото когато свърши нещо болезнено.

— Но именно това е същината, нали?! Как всеки от нас различава двете чувства. Онова, което казваме, че е хубаво, от онова, което казваме, че е болезнено. Мисля, че те често пъти са едно и също. Истината е, че умираме по малко заради всяко от тях. Така изразходваме времето си.

Замълчавам, тя също, докато не изрича:

— Ще намерите в стаята си роклята, която Агата преправи за вас. Тази вечер ще има гости за вечеря. Стари приятели, които са израснали в планините, но сега живеят в Палермо. Един-двама, които живеят наблизо.

— Фернандо каза ли ви, че заминаваме утре сутрин? За Ното, струва ми се?

Никакъв отговор. Дори никакво кимване.

— Aperitivi в девет часа в salone francese. Това е място, което мисля, че още не сте виждали, и светлината там е прекрасна в този час. Знам колко обичате светлината. Сега е почти осем часът. Би трябвало да приготвяме тоалетите си, не мислите ли?

Ставаме, вземаме чашите и каничките, слагаме ги в количката с още други неща, които да бъдат отнесени в кухнята. Аз тичам пред нея.

 

 

Преродената сребристокафява рокля от тафта е аранжирана на леглото ни, прищипната в кръста, полата е разстлана като във витрина. Слагам я на себе си, без да се гледам в огледало. Нейна ли е била тази рокля? Или на Симона, или на някоя от принцесите? Представям си следобедите, вечерите, когато роклята е била нова, когато мечтите на онези жени са били още нови, когато моите също са били нови, аз я държа дълго на себе си. Затварям очи и я държа на себе си, докато не намирам Тоска, боса в органдинената си нощница, летяща по студените каменни стъпала на двореца, за да намери своя принц, и Симона с късо подстриганата си коса, нагласена в стегнати вълни, облечена в сивата рокля, осеяна с блестящи мъниста, и Шарлоте и Йоланде с бели чорапи, бродирани с пеперуди, и девойката с прасковена кожа, въртяща се в лунната светлина. Намирам селянките в тънки памучни сукмани, вървящи по камъните с кани вино на главите и бебета, вързани на гърдите, и жените от Maqueda с вълнистите прически, събиращи заедно масите и столовете в затъмнения бар под въртенето на вентилаторите, и Нуруцу, седнала на дивана, закопчала догоре пуловера си и завързала кърпата си. Вдовиците също са тук, пищящи и миещи косите си на чешмата, тук е и Изота със сатенения пеньоар, отпиваща коняк, докато води преговори със Смъртта. Има и още една фигура в моя карнавал. Тя е много малка. От нея виждам само очите — големи, тъжни и мрачни. Купища къдрици почти скриват останалото лице, но мисля, че това съм аз. Мисля, че всички те съм аз. Мисля, че всяка от нас е и всички останали.

* * *

Не съм видяла бележката, която Фернандо е оставил на нощното шкафче. Пише, че се е върнал в стаята да се изкъпе и да се облече, след това е отишъл с Валентино на някаква мисия в Ена. Можело да закъснеят малко с връщането, но аз не бивало да го чакам. Пише, че ще се срещнем в salone francese.

Събличам се, изливам във ваната остатъците от всички парфюми, масла и сапуни и отварям кранчетата, през цялото време очаквайки тънките струйки, които обикновено потичат от тях. Тази вечер водата блика гореща и бърза върху неролите, лимона, лавандулата, разпенвайки ги в дъгоцветен целувчен крем. Започвам да се търкам и си мисля колко бих искала да можех да познавам принца.

* * *

Минава девет часът и аз се вмъквам в сребристокафявата рокля. Сякаш е правена за мен. Така ми приляга, така я чувствам. Агата е махнала дългите буфан ръкави, както и коравата висока якичка. От някога скромния корсаж е изрязала дълбоко сърцевидно деколте, прикрепила го е с тънки набрани презрамки. Онова, което е изрязала от дългата пола, сега представлява широк шарф, който да се увива безкрайно около талията, за да предизвиква ефекта на корсет. Кръстосвам сатенените панделки на сандалите си. Малко очна линия, малко гланц „Верушка“ на устните. Нямам време да наглася косата, още влажна от банята. Организирам безредието й в хлабав възел, оставям го да увисне на едното рамо. Нямам вечерна чантичка, нямам перли. Орязвам стъбълцата на две кремави рози, увивам крайчетата с тръните в тънка салфетчица от тюл и дантела, която стои под една обла ваза, и напъхвам китката между гърдите си. Мислейки за Тоска и Флобер, и розовото листче между устните на Розанет, слизам по стълбите, за да намеря salone francese.

Заставам пред полуотворените високи, нащърбени позлатени врати. Залязващото слънце праща розови лъчи в стаята и обагря в бронзово профилите на малкото събрание от мъже и жени, разположили се сред множество двойни диванчета и шезлонги, покрити с износен брокат, който някога е бил син, сякаш задачата да се тапицира всичко тук отдавна е била изоставена. Мъжете и жените държат старомодни обли чаши, говорят с приспивни гласове, а розовата светлина проблясва и угасва, докато аз стоя там, така че те и стаята с каменния под и сини като метличина копринени стени сега са осветени само от потрепващите пламъци на свещите, струпани по маси, лавици на камини и шкафове. Козимо ме вижда, когато влизам, и пристъпва към мен с отворени обятия.

— Ето я Шу-Шу. Buona sera.

Придружена и представена пред тях, аз веднага си пожелавам да бях останала в мечтанията си под дъгоцветния целувчен крем. Тук в salone francese съм стара кралица на абитуриентския бал, погрешно насочена към светилището на някакво висше събиране на дрехи на Армани.

Всички тук са облечени в строго черно. Не във вдовишко черно, а в шикозно черно. Прищипнати и оставени да се стичат над върховете на обувки от алигатор, копринени панталони с плисирани предници се развяват над дългите крака на мъжете. Още черна коприна в тениски или ризи без яки, издължени жакети с широки рамене. Заедно с Козимо — който е облечен като всички тях — те са четирима. Две жени са облечени в къси черни жакети, скроени с прецизността и твърдостта на броня. Корави пеплуми се развяват около тънки талии и се носят над безизразни седалища, напъхани в дълги до коленете поли с форма на лале. Костеливи, голи, опечени от слънцето крака и тесни стъпала пристъпват неуверено над токовете на украсени със скъпоценни камъни обувки. Тоска носи една от своите черни рокли, шифонена туника, която я прикрива чак до изумруда й отпред и оголва изгорялата като бадем сарацинска кожа на гърба и раменете й. Аз съм единствената пукнатина в този жив фриз и макар че искам да избягам далеч от всичко това, поемам облата чаша с искрящо вино, която ми е предложена, и пия за тяхното колективно здраве. Те пият за моето. Не мога да си спомня името на нито един от тях и се питам за венецианеца, дали изобщо пак ще го видя. Питам се кои са тези хора. Питам се защо Тоска не ми е предложила да ми заеме черна рокля.

Един от мъжете, може би най-възрастният от групата, вероятно усещайки неудобството ми, прави комплимент на роклята ми.

— Дали не си спомням, Тоска, че ти някога имаше рокля в същия този прекрасен цвят? — пита я той, докато ми се усмихва.

— Възможно е — казва му тя. А после се обръща към мен: — Както ви казах, Шу, всички се познаваме от векове. Каквото не си спомняме за себе си, останалите винаги са готови да ни го припомнят.

Забравяйки терзанията на остарялата кралица на абитуриентския бал, поглеждам към Козимо и мисля колко съм се привързала към него. Освен това бих могла да смекча мнението си и за най-възрастния от групата Армани, чиято стойка и маниери, погледнати по-отблизо, не са толкова изискани като у другите. Когато ни призовават към трапезарията обаче, един от другите Армани ми поднася свитата си в лакътя ръка и ми кимва con piacere, signora, моля, госпожо.

Представя ми се с името Ичилио. Сядам между него и Козимо, който вече е потънал в разговор с един от пеплумите. Срещу мен седи Карлота, а до нея е празният стол на Фернандо. Илия, къде си? Тоска седи срещу Ичилио и за миг се надявам, че по-скоро към нея, отколкото към мен, ще отправя носовите си речи, които беше започнал по пътя към трапезарията. Междувременно вечерята ме разсейва.

Дълги керамични чинии със sarde a beccafico, пресни сардини, напълнени с пържени трохи, чесън, ядки от пиния и стафиди, опечени с пресни дафинови листа и зехтин. Виждам подноси с panelle, пържени хапки от нахутено брашно; големи метални чинии с цвърчащи черни маслини, опечени с лимон и чесън; има и maccu, прясна бакла, задушена в зехтин и див копър, направена на пюре и намазана върху препечен хляб.

Fangottu, монументални бели порцеланови купи, преливат от паста със сос от сурови смачкани домати, зехтин и резенчета пекорино, все още прекалено младо, за да се стърже. Събота е и Фурио е край масата, дирижирайки подаването и разкъсването на неговите двукилограмови хлябове със сусамена кора, хитро нарязани отгоре по такъв начин, че когато се пекат, приемат формата на огромни златисти корони. Има агне, печено с планински гъби и диви билки. Наденици и малки картофи, увити в pancetta, набодени на накиснати във вино клончета и изпечени на грил над лозови ластари, са струпани върху дървени дъски, разнасяни около масата. Илия все още го няма.

Питам Тоска дали не се тревожи, че Фернандо и Валентино все още не са пристигнали.

— Изобщо не се тревожа — казва тя. — Нали разбирате, когато Валентино отиде в града, изпълнява поръчките на всички други, които нямат нито време, нито възможност да отидат. Пътуването отнема време.

— Но вече е почти единадесет часът и всичко е отдавна затворено.

— Доставките — казва тя. — Той трябва да спре на още пет-шест места, да занесе поръчаното. Кафе. Една grappa. Малко клюки. Една briscola^[1].

— La signora чувства липсата на съпруга си. Това е хубаво.

Ичилио слага огромната си гладка кафява ръка върху моята. За да ме успокои.

— Не, не толкова, че ми липсва, колкото ми се иска да беше тук.

— Има ли разлика?

— Днес е последната ни вечер във вилата. Това е всичко. Единствено това.

Ичилио се навежда към мен, гледа ме как се опитвам да смъкна надениците и картофите от клончетата. Оставяйки ножа и вилицата, аз обръщам лице към него. Именно това е чакал. С по-тих, но все пак ораторски глас той ми казва, че животът е предназначен за un armonia di amore, dovere e tradimento, хармония на любов, дълг и предателство. Казва, че всеки е съществен за другия. Никой от двамата не може да оцелее сам. Никои двама души не могат да оцелеят без третия.

Замълчава. Отпива малко вино. Аз още го гледам, но си мисля, че вече се боря с комплекса на остарялата кралица на абитуриентския бал, а сега тези проклети наденици, набодени на клонче, и той иска да бъде предизвикателен, иска да говори за предателство, хармония и материята на истинската любов.

— Да не би да казвате, че вместо да дойде да вечеря тази вечер, съпругът ми ме предава някъде другаде?

— Ако не ви предава тази вечер, ще трябва да ви предаде утре сутрин, стига, разбира се, да не ви е предал вчера. Любовта не е любов без дълг и предателство.

— Разбирам. Всичко това заедно създава хармония.

— Прекрасно. Разбрахте — Отпива от виното си. Хваща клончето си и отхапва чисто и с финес направо от наденицата и картофа. Попива устни със салфетката си. — Разбира се, това важи и за вас.

Аз се изсмивам, може би малко по-силно, тъй като единият от пеплумите извръща изрусената си глава към мен в нещо като почуда. Мисля, че Ичилио твърди, че моята любов към Фернандо няма да бъде хармонична, ако не го предам. Че е мой дълг да го предам, ако го обичам. Да, мисля, че точно това казва, и освен това мисля, че той е най-брилянтният съблазнител, който някога съм срещала. Казвам му го. Той ми благодари. Отново напълва чашата ми с вино. Маха разкошното обгоряло месо от още едно клонче. Казва ми колко са привлекателни розите, затъкнати в роклята ми.

— Сицилианците живеят в света sub rosa^[2], нали разбирате. Под розата. Неизречената дума. Жестът, завоалиран. Ще ви кажа още едно, по-неуловимо значение на sub rosa. Момиче на име Rosalia е нашата светица. Ние сме под покровителството на Rosalia. Поверили сме себе си на една девица отшелничка и ако тя не е достатъчно мъдра, за да ни спаси, винаги можем да се обърнем към нашата богиня фермерка. Знаете ли за нашата Деметра?

— Знам.

— Хубаво. Значи знаете, че ние, сицилианците, най-вече мъжете сицилианци, вярваме в силата на красивите жени.

— Предполагам, да.

— Пиндар ни нарича мъже, влюбени в безогледната война. Макар да ми харесва звученето в тази фраза, уви, той е грешал, signora. Пиндар е грешал. Или може би е бил наполовина прав. Ние сме мамини момченца, груби, красноречиви, макиавелистични. Всичко, което сме научили, сме го научили от жените.

— Култура, обожаваща една богиня.

— Много повече от това, signora. Много повече от това. Всички сицилианци мислят, че са богове. Ние, пасторалните сицилианци, знаем, че сме. Произлезли направо от Хера, Зевс, Посейдон и самия Хадес — семейство, което далеч не е единно или в което не липсват ужасяващи характери, — ние разбираме и приемаме нашата мъдрост и алчност, и безкрайна безпомощност като рождено право. Като наследство. Боговете са живели точно тук, където живеем ние. Те са градили храмове, всеки е боготворил себе си и са се боготворили взаимно, предизвиквали са опустошения, убивали са, обичали са, празнували са, мамили са, изнасилвали са взаимно жените си, крали са взаимно децата си, обграждали са се с красота. Спели са на легла, отрупани с диви цветя, и са пиели виното си от алабастрови чаши. И с изключение на тях — на леглата, отрупани с диви цветя, и алабастровите чаши — всички ние, дошли след тях, сме живели или още живеем версии на същия живот, какъвто е бил техният. Както несъмнено сте забелязали, миналото тук не е мъртво. То дори не е и заспало. Затова ние много не се интересуваме от промяната и изобщо не ни интересува самите ние да се променяме. Вече сме съвършени по същия несъвършен начин, по който боговете са били съвършени — казва той, докато се поднасят чинии с желе от диня и подноси с покривчици, на които са наредени малки прасковени пити.

Илия още не е дошъл. С всичките тези цвърчащи маслини, дискретните ми погледи през масата към Фурио — които само Ичилио е забелязал, — надениците, набодени на клончета, всичките тези Армани, sub rosa, мъдрост, алчност, убийства, мамене и алабастрови чаши почти нямах време да мисля за Фернандо. Сега всички излизат навън в градините.

Тоска идва да ми прошепне, че Фернандо е горе в нашите стаи. Казва ми, че е оставил известие в кухнята, помолил е да ми кажат, че е уморен. Че е отишъл да си почива и да ме чака. Че не бива да бързам. Извинявам се и изтичвам нагоре към него.

Напълно облечен, Фернандо спи. Едно canarino, чаша вода, в която има лимонова кора, още топла, е на нощното шкафче. Сядам до него и погалвам челото му. Венецианският фермер е най-накрая изтощен от почти един месец, прекаран в зеленчуковите градини и нивите. Ръцете на банкера са загрубели, бледата кожа е потъмняла до тъмнобакърено, беше работил и предполагам, се беше забавлявал така, както никога преди. Размърдва се, измърморва нещо за grappa и Valentino и разбирам, че с лимоновата tisana е искал да успокои стомаха си.

— Връщам се долу да кажа лека нощ. Веднага идвам.

Тогава той се надига.

— Мисля, че трябва да заминем тази вечер.

— Но ти си толкова уморен. Един добър сън и всичко ще отмине.

— Не. Искам да карам през нощта, а не през деня. Ще стана и ще опаковам последните неща. Нека просто да се измъкнем.

— Тъжно ли ти е, че заминаваме? Това ли е?

— Не е тъга. Не знам какво е, но не е тъга. Никога не съм изпитвал носталгия, но мисля, че това чувствам. Прилича на това, когато казваш, че се чувстваш горчиво-сладко. Не можех истински да разбера какво имаш предвид, но предполагам, че сега го разбирам.

— Горчиво-сладко. Живот, изсвирен в минорни тоналности. Малки потвърждения за красота. — Погалвам лицето му. — Ще ме предадеш ли утре сутрин, или вече си ме предал тази вечер?

— Какво?

— Веднага се връщам.

* * *

Когато се връщам в градината, всички факли и свещи са угасени. Домакинството се е оттеглило. Дори арманитата са тръгнали обратно за Палермо или са се настанили във вилата. Не, Ичилио още е тук. Седи с Тоска близо до магнолията. Все още не ме виждат, да се измъкна ли? Да им пожелая ли лека нощ? Ако заминем тази вечер, повече няма да я видя. Ичилио запалва клечка кибрит и в нейния пламък аз казвам:

— Buonanotte, Tosca. Signer Icilio. Volevo solo dirvi buonanotte. Лека нощ, Тоска. Господин Ичилио. Исках просто да ви кажа лека нощ.

Ичилио запалва цигара и все още говорейки, те стават и тръгват към мен.

— Чаках ви — казва Тоска. — Фернандо по-добре ли е?

— Да. Така мисля. Сега ще се връщам при него.

— И аз се качвам. Но, изглежда, не мога да убедя Ичилио да остане тази вечер.

— Ако мога да го уредя, винаги предпочитам да прекарвам неделите в Палермо.

— А, на господин Ичилио му липсва някой. Не е ли красиво?

Тоска изглежда озадачена. Трикратна целувка за Ичилио. И за първи път една за мен. Положила ръка на лицето ми, тя казва:

— Бяхте добре дошли, когато пристигнахте, и сте обичана, когато си заминавате.

Тя изчезва. Оставам с Ичилио и той я наблюдава, докато тя не стига до вратата. Продължавам да гледам след Тоска, когато той едва докосва с устни лицето ми, още топло от ръката на Тоска. Отдалечава се. Едва съм стигнала до вратата, когато той спира и ме повиква с театрален шепот:

— Signora. Signora. Госпожо. Госпожо.

Обръщам се, притискам гръб към вратата.

— В друго време аз също бих ви обичал. Бих ви обичал много.

Качвам се по стълбите към Фернандо и се питам за теорията на Ичилио. Задавам си въпроси за предателството и дълга. Задавам си въпроси за любовта.

* * *

Фернандо е опаковал нещата ни, написал е бележка за Тоска, друга за Валентино, трета за Агата. Аз сменям сребристокафявата рокля с джинси и обувки. Чиста бяла риза. Сгъвам роклята, напъхвам я в чантата си, когато Фернандо казва:

— Ела тук, постой при мен, преди да тръгнем.

Лягаме лице до лице на леглото и си говорим малко за пътя. Трябват ни няколко минути, преди да осъзнаем, че изобщо не искаме да отиваме в Ното. Или изобщо някъде другаде в Сицилия. Искаме да си отидем у дома. По най-бързия път обратно към Венеция. Всеки от нас е облекчен, че другият се съгласява. Проверяваме разписанията на ферибота. До разсъмване можем да изминем половината път нагоре по крайбрежието на Калабрия. Да стигнем във Венеция за късна вечеря.

Сваляме нещата си долу и аз чакам в градината с тях, докато Фернандо отива да вземе колата, да я докара до място, по-близко от далечните врати на вилата, където стоеше паркирана, откакто пристигнахме. Сядам в цепнатината на магнолията. Когато чувам Фернандо да приближава към малкия чакълест паркинг от другата страна на вилата, започвам да влача чантите през градината към него. Той идва да ми помогне и след малко всичко е натоварено. Никога не съм виждала тази страна на вилата и се оглеждам. Вдигам очи към една широка loggia, която обикаля цялата външна стена и има същите червени мраморни колони, които обрамчват loggia-та на приземния етаж. Достатъчно голяма е навярно за десет валсуващи двойки. Или само за една. Или за кушетка, обградена от полупрозрачни завеси с тежък сатенен ръб. Фернандо отново е включил мотора, аз влизам и затварям тихо вратата. Докато той изкарва колата, за да я насочи към частното шосе, аз поглеждам отново към loggia-та. Виждам едно лице на горния прозорец, ограден с готическа арка. Силует. Сянка. Виждам две сенки.