Марлена де Бласи
Лято в Сицилия (16)

Глава VI

На следващата сутрин нищо не е променено. Бях целунала Лео, макар че той не ми беше върнал целувката. Бях успокоила завистта у мен, породена от девойката с кожа като праскова, или се бях направила, че е така. Нищо не е променено, с изключение на това, че облечена в една от строгите памучни работни рокли на Агата, с коса, сплетена на една плитка, която виси до кръста ми, аз седя на закуска, поглъщайки огромни количества хляб, масло и топло мляко, молейки учтиво за още. И още. Освен тези символи на самата метаморфоза нищичко не е променено.

— Тоска, да не би да си облякла рокля на Агата?

Симона отправя въпроса най-общо към мен, и то прекалено проницателно.

— Да. Дадох й някои от моите рокли — казвам аз, сякаш това е нещо извънредно разумно.

— Но ако твоята трябва да се поправи, la sarta, шивачката, ще има грижата вместо теб. Няма нужда да носиш дрехите на Агата.

— Не, не че моята има нужда от преправяне, просто предпочитам дрехите на Агата.

Лео не казва нищо. Принцесите се кискат. Докато сгъва салфетката си и я пъхва обратно в сребърния пръстен, Симона обявява, че аз никога повече не бива да идвам на масата облечена в нещо друго, освен в собствените си дрехи. Разбира се, точно тази фраза съм се стремила да предизвикам… никога повече не бива да идваш на масата, облечена в нещо друго, освен в твоите собствени дрехи. Нали разбирате, не исках да идвам на масата. Не и на тази маса.

След чая моля за разговор с Лео. Вървим към лимоновите дръвчета и там аз му разказвам за желанието си да се преместя в боргетото.

Благодаря му за хубавия живот, който ми е дал в тези шест години, обяснявам му, че мисля, че е време да започна да работя в друга посока.

— Вярвам, че съм по-пригодна да работя в нивите, да помагам в кухните, да се грижа за по-малките деца, отколкото за този живот. — Посочвам към двореца. — Молбата ми не е импулсивна, господарю. Обмислила съм го отдавна. Всъщност си мисля, че някъде дълбоко в ума си съм го мислила от самото начало.

Той мисли, че се преструвам и че искам да напусна двореца, защото ме е отблъснал. Мисли, че съм смутена. Опитвам се да апелирам към чувствата, които още не е изразил.

— Молбата ми няма нищо общо със снощната ни среща.

— Срещата ни? Да. Искам да кажа, не. Разбира се, срещата ни. Не бих си помислил, че искаш да си тръгнеш заради това. — Както беше направил снощи, той прекарва отворена длан по косата си. — Ами ученето ти? Ще имаш малко часове за учене, да не споменавам колко спокойствие ще имаш, ако живееш там. Ами ездата? Мисля, че си много романтична млада жена, Тоска. И мисля, че виждаш всичко и всекиго в романтична светлина. Животът в боргетото не е лесен.

— Не намирам, че е лесен, и в двореца.

Сега той се смее. Наистина се смее. Сяда на каменната пейка, където съм лежала толкова сутрини, за да чета.

— И аз не го намирам такъв в двореца.

Дали само ме имитира, или може би говори от свое име? После млъква. Усмихва се или по-скоро се опитва да не се усмихне, така ми се струва.

— Нали виждате, господарю, когато дойдох да живея тук, признавам, че бях смаяна от двореца и от всички вас. Смайваше ме всичко. Обичах да се разхождам из коридорите с хубавите дрехи, харесваше ми всяко церемониално събитие от вашите дни. Но искам да ви кажа, че освен когато учех или четях, скоро започнах да чувствам, че някак си играя роля. Нали разбирате, сякаш всички четем реплики от дълга, дълга басня, която като че ли няма край. Не тъжен край, не и щастлив край. С времето този живот започна да ми се струва все по-малко истински. Спомням си сега как живеех, преди да дойда тук, и тези спомени ме карат да се чувствам самотна. Не че искам отново да бъда бедна или гладна, но колкото и странно да изглежда, тогава бях по-щастлива. Особено преди майка ми да умре. И особено когато имах Малката Мафалда, за която да се грижа. Това беше моят живот. През всичките тези години оттогава аз живеех живота на някой друг. Вашият живот и живота на принцесите. Извинете ме, господарю, но понякога не изпитвам толкова благодарност към вас, че ме взехте от стария ми живот, защото само смених един вид лишения с друг. Разбирате, нали, господарю? Тези лишения, които човек усеща вътре.

Сега Лео не се усмихва, но ме поглежда така, сякаш е видял нещо ново в лицето ми. Изучава ме.

— Дай ми малко време. Може би има начин да имаш и двореца, и боргетото.

Кимвам, после правя реверанс и отново започвам да се разхождам из градината. Мисля, че искам — повече от двореца или дори повече от боргетото — в действителност искам той да ме обича.

* * *

Трябваха ми дни, дори, мисля, седмици, за да заема отново мястото си в учебната стая, в параклиса, на масата. Обличах само собствените си дрехи. Бях решила спокойно да изчакам. И тогава, в един късен следобед, когато влизам в библиотеката, Лео е там, сякаш ме очаква. Няма никакви отворени книги, дори абажурът не е запален. Понечвам да си тръгна, сякаш съм го прекъснала, но той ме поканва да седна на стола до него.

— Мислех за нещо, в което сега като че ли има място и за теб, и вярвам, че е време, да, точно сега е време да поговорим за него.

Изрича думите „нещо“ и „него“ с отвращение, сякаш обозначават нещо неприятно. Или може би смущаващо. Във всеки случай, изглежда ми странно да седя до него, без помежду ни да има стол, както обикновено седяхме. И без бледата жълта светлина, и без книгите. Принцът върти между пръстите си една писалка в зелено и черно и в тази кратка тишина ми се струва, че разбирам за какво иска да говори. Приглаждам полите си, сядам по-изправено, ръцете ми са сключени пред мен и положени на бедрата ми. Лео ще говори за секс.

— Знаеш ли какво означава думата latifondo?

Със сигурност нито във „Възпитание на чувствата“, нито в някоя от другите книги, които бях чела, не ставаше дума за това latifondo. Замислям се върху латинските корени и ми се струва, че означава „голямо легло“. Страхувам се, че той предлага някакво изключително действие, и ставам, за да си тръгна.

Той като че ли не забелязва промяната в позата ми и продължава:

— Latifondo е термин, с който се описват големи участъци земя. Човекът, който владее тези големи участъци земя, се намира latifondista. Аз съм latifondista, Тоска.

Е, поне си го призна. Че е latifondista. Макар още да не разбирам какво общо има фактът, че той владее големи участъци земя, с това, че харесва „големи легла“. Той говори, въртейки писалката. Аз се опитвам да слушам.

— Наследих земи от баща си и чичо си и в последните осемнадесет години, тъй като собствеността беше изцяло на моите грижи, съм правил много малко, за да я използвам най-добре. Засяваме сравнително малка част от нивите, използваме част от тях за паша, а останалото лежи на угар. Истината е, че по-голямата част от земята ми е изоставена. Не съм правил инвестиции в машини, в напоителни системи. Не съм построил дори най-скромен път, за да улесня превоза на реколтата, ако изобщо има реколта.

Със сигурност му е трудно да стигне до главното. Паша, изоставени, напоителни са три думи, които звучат по-високо от останалото, но все пак аз не мога да намеря мястото си в онова, което той говори. Гледам го напрегнато, сякаш напълно го разбирам. С мъдър вид и присвити устни кимам от време на време. Той продължава.

— Много latifondisti са против реформите, започнати от държавата в отговор на мизерията, в която толкова много сицилианци се опитват да оцелеят. Опустошенията на войната няма да се преодолеят без реформи, но Рим е ужасно бавен. Ще минат години, преди да бъдат създадени закони, и после ще минат още години, преди някой да започне да ги спазва. Ако изобщо някой започне да ги спазва. Няма държава, няма италианско правителство, което да се грижи за изхранването на бедните. Ние, които имаме, трябва да променим нещата.

Сега е спечелил вниманието ми. Гласът му е тих, почти шепот.

— Селяни от всички части на острова, от всички части на mezzogiorno, на юга, се бунтуват. Умират от глад, гледат как децата им умират от глад, но ние — me — са обкръжени само от земя. Необработвана земя. Богата необработвана земя, на която може да се произвежда повече храна, отколкото селяните някога са сънували. Но гладът на този остров е исторически, Тоска. Столетия глад понякога са били прекъсвани само от гладна смърт. А така наречените щастливци, изполичарите — като моите изполичари — едва оцеляват. Mezzadria, изполичарството, е средновековно бедствие. Повече роби, отколкото селяни, изполичарите рядко получават половината, което всъщност обещава mezzadria със самото си значение. Повечето собственици на земи, повечето latifondisti позволяват на селяните си да задържат само толкова, колкото да не умрат от глад. Достатъчно, за да могат да работят. Благородниците пируват, селяните доставят. Искам това да свърши. Поне на моите собствени земи. Съпругата ми казва, че съм фанатик. Мисля, че Козимо е съгласен с нея.

Изненадана съм от фамилиарността, с която говори за Симона. Не казва, че тя чака в параклиса или че ще закъснее на масата, а казва нещо, което двамата са обсъждали помежду си.

— Не желая залез на благородничеството, а само да залезе моята собствена експлоатация — макар и неволна — на моите собствени селяни. Какво ще направят или няма да направят други от моята безстрастна класа, това си остава тяхна работа. Ако абсолютизмът и потискането са им удобни, така да бъде.

Повтаря така да бъде. Отново и отново.

— Tosca, tu ricordi quel ragazzo che suonava il mandolino durante la festa vicino al flume? Тоска, спомняш ли си онова момче, което свиреше на мандолина на festa-та край реката?

— Да, спомням си и двамата — отвръщам, сещайки се за крадените им панталони от смокинг.

— Онова момче на име Филиберто, знаеш ли кого имам предвид?

— Да — повтарям по-въодушевено.

— Е, преди известно време, не знам, може би две или три седмици някой — не знам кой — обикалял боргетото и говорил с няколко момчета. Търсел доброволци. Търсел такива селяни, които изглеждали най-отчаяни. Тези вербовчици познават признаците. Спрял се на Филиберто. Филиберто, чиито родители са болни, чиито братя и сестри — петима — са винаги гладни. Да, вербовчикът се спрял на него. Нали разбираш, отчаянието създава добри „отчаяни хора“. Предложил на Филиберто храна и лекарства — храна и лекарства, които би трябвало аз да осигурявам, храна и лекарства, които момчето е било твърде гордо, за да поиска от мен, да проси от мен — в замяна на нещо просто. Малко работа. Но най-напред поканил Филиберто да дойде при него и неговите приятели на някакво място сред хълмовете, настанил го на масата, където всички заедно ядели и пиели, смеели се и пушели цигари. Съвършено изкушавали отчаяния Филиберто. Поискали от него да влезе в някакъв клуб, поискали му да стане част от нещо. Той трябвало да върши мъжка работа. Това му се сторило добро, сторило му се правилно. В края на краищата щял да работи за семейството си, нали?

Чувам ги, Тоска, чувам какво казват. Легни тихо под маслиновото дърво, чийто дънер е разцепен на две, казали му те, и когато мъжът със зелената риза мине наблизо, прицели се в лицето му. Да, да унищожиш лицето на един мъж, е най-голямата проява на неуважение. Цели се в лицето. Луната ще блести ярко, Филиберто. Ще виждаш ясно мишената. Ще бъдеш точно на пътя му. Цели се в лицето му. Знаеш как да стреляш, нали, Филиберто? Всеки добър селянин може да стреля. Ето ти тук твоята lupara, твоята пушка. И когато мъжът със зелената риза пресече пътеката, която води към гората, това е моментът. Дръпни спусъка. Изчакай пет секунди. Вслушай се. Дръпни го отново. Изчезни в гората. Избягай у дома си. Легни да спиш. Утре чувалите ще бъдат пред вратата ти. Боб, ориз, картофи, захар, кафе. Цигари. Лекарство в бяла кутийка. Преди зори.

 

 

Беше станал от стола си и се разхождаше. Викаше, когато не шепнеше. Когато поглежда към мен, вижда, че седя със сведена глава. Мисли, че плача. Аз плача. Почти безмълвно преглъщам хлиповете.

— Тоска, прости ми. Не исках да ти казвам всичко това. Исках само да поговоря с теб за… за теб. За теб и боргетото.

— Няма нищо, добре е, че ми го казахте — изхлипвам вече без задръжки. — Ами Филиберто, какво стана с него?

— Ще го погребат утре. Нямало чували пред вратата му вчера призори и когато отишъл да се опита да намери пътя към мястото сред хълмовете, някой го застрелял. Хвърлил го пред вратата на майка му. Като гротеска — купчина без лице.

А сега принцът плаче.

— Господ да ми е на помощ, защо ти казах? Никой от двореца не знае или никой все още не знае, или може би знаят, но това е работа на боргетото. Ще се справят сами, не искат нищо от мен, от нас. Болката е прекалено голяма. Трагедията си е само тяхна.

— Защо?

— Питаш за причината, за мотива? Може би лекотата, с която са убедили Филиберто да извърши това деяние, може би това, че тези мъже са го сметнали за слабак. Че би могъл да бъде купен с ориз и с цигари, но все пак те може би са го помислили за слабак. Така че са го използвали и са го изхвърлили. Не е бил подходящ.

— Но ако тези мъже са убийци, защо те самите не са убили мъжа със зелената риза? Защо е трябвало да намерят някой като Филиберто да го свърши вместо тях?

— Това е израз на факта, че са сицилианци. Стоят настрана, следователно са безразлични към всяка форма или причина, или закон, с изключение на техните собствени. Няма държава в Сицилия. Некадърното управление, пращано от Рим, никога не е успявало да прехвърли мост над тясната морска пропаст, която дели Сицилия от полуострова. Селяните в Сицилия живеят като разбойници, когато са гладни. Няма държава, която да пази сицилианците. Мъжете са направили собствена държава. Може би самата Сцила^[1] държи главите на държавата под водата, докато пее омайната си песен. Удря ги в скалите за собствено удоволствие. Да, може би Сцила е попречила на държавата да пристигне в Сицилия. Мъжете, убили Филиберто — а може би не са същите, с които е сключил договорката, — са решили, че той някак си е извор на неприятности. Не е хитър. Не е смел. Възможно е човекът, заповядал смъртта на Филиберто, да мисли, че не го е бивало. Нали разбираш, тези кланове, тези бандити вярват, че тях самите ги бива, че са праведни.

Приближава се към стола ми и обгръща лицето ми с длани.

— Аз и моята жалка революцийка сме много закъснели. Прекалено съм закъснял, нали? Нали, Тоска!

— Не. Дори един принц не би могъл да промени съдбата на Филиберто. И мисля, че не можете да промените и моята съдба. Ако мислите, че заради това, заради тази случка вече няма да искам да живея там, помислете отново. Това още повече ме кара да искам да се върна там.

— Да. Sempre di più. Още повече. Дори сега въздействието на festa-та още влияе върху чувството ти за романтика. Странно, дори след всичко случило се това влияе и върху мен. Но след като историята на Филиберто ни удари като гръм, festa-та вече не беше видение на всекидневния живот на боргетото. Откакто баща ми беше жив, не е имало такива събития.

Вместо да ги оставяме да скърпват средства за някакво скромно празнуване, подчертано от това, че аз ще съм пратил малко сладкиши или нещо друго, което мога да убедя готвачите да доставят, този път пратих шофьора да докара пресни сардини от Трапани. С Козимо отидохме на пазарите в Ена и донесохме всички хубави зеленчуци и плодове, които успяхме да намерим. Извадих бъчви от зимника на двореца, накарах да се донесат дърва за горене. Направих това, което трябваше да правя през всичките тези петнадесет или двадесет години, след като си отиде баща ми. Но не последвах примера му. Неговият великодушен, изпълнен с любов пример. Реших да следвам културата на имащите и нямащите. Приех я като обществена истина, казвах на гладните хора, работещи за мен, да ядат онези прословути пасти. Седях, наслаждавайки се на страстите си, на моето седло или на моя стол за четене, или на масата, а от време на време отивах да се разходя из боргетото, за да се престоря, че им съчувствам, или да почета с присъствието си тайнството на някое кръщене или сватба. Да сложа някое цвете върху някой ковчег. И да, понякога отивах там да пийна вино с бащата на някое току-що разцъфнало момиче, да го огледам, както бих огледал кон, който искам да купя, и най-често си отивах с получено съгласие за още една jus primae noctis, право на първата нощ. Не ти казвам, че съм зъл или дори, че не изпитвам съчувствие. Казвам ти, че постъпвах долно, а признаването на това поведение може да бъде най-добрият начин човек да се самопрокълне. Бях самодоволен, пълен с претенции и баналност. Бях покварен в своята пасивност. Трябваше да дойде войната, Тоска, за да ме пробуди. Видях някои неща в боргетото в тези няколко години, неща, които виждахме с Козимо и които никога не мога да забравя. Макар че може би не съм бил пряката причина за това страдание, аз нося вина за него. Аз съм причината за случилото се с Филиберто. И ще трябва да живея с това, доколкото мога.

— Филиберто е направил избора си.

— Филиберто направи отчаян избор.

— Може би. Но моят избор не е отчаян. Не festa-та събуди у мен желание да живея в боргетото. А хората, господарю. Самите селяни. Аз съм една от тях и искам да бъда сред моя собствен народ.

Той мълчи, може би много дълго. Сякаш зелено-черната писалка изцяло го е погълнала.

— Това е интересно заключение. Всъщност казваш, че искаш да си идеш у дома. Това е, нали?

— Не го мислех точно така, но да. Сега, щом го казвате, аз се връщам у дома. Боргетото е моят дом.

Изричам това бавно, изпробвайки думите, питайки се дали са верни.

— Не мислиш ли, че ако имаше шанс, всяка от младите жени на твоята възраст или по-млада, или по-стара, почти всяка от боргетото би разменила мястото си с теб?

— Може би всяка би го направила. Поне за малко. Докато не надделее кръвната връзка. Нуждата да бъдеш сред собственото си племе. Онова, без което вие не можете да живеете, е много по-различно от онова, без което не можем да живеем ние. Сестричката ми разбра това много преди мен.

— Но ти го разбираш сега? Разбирам. Отново си романтична. Но нека да продължим. Знаеш, че селяните не пеят и не танцуват всеки ден. Добре. И сигурно знаеш, че работят много повече, отколкото почиват. Знаеш го, нали? Но знаеш ли, че често пъти няма достатъчно храна на масите им? Собствените ми селяни гладуват, Тоска. Докато ние седим тук заситени, чакайки да ни бъде поднесена някаква трепереща, извисяваща се купчина паста, която дъвчем така, сякаш е направена от отровно желе.

— Но аз знам, че готвачите пращат в боргетото кошници и кутии, пълни с храна.

— Да, остатъците от нашата маса се дават на селяните. С тях се хранят животните. Разделянето с онова, което не искаме, не означава даване. Мога да направя нещо по-добро. Ще направя нещо по-добро, Тоска. Никога вече няма да държа за себе си неща, които мога да давам. Не съм толкова романтичен да мисля, че мога да компенсирам тези хора за собствените им страдания или заради историческата бедност, която е тяхно наследство. Беше. Беше тяхно наследство. Но мога да им помогна сега. Злоупотребата може да свърши заедно с мен. Ще ми помогнеш ли?

— Това ще означава ли, че няма да живея там долу? Ако ви помагам, това означава ли, че ще ми забраните това желание? Моля ви, не се дръжте с мен като с дете. Не съм дете, господарю. Мисля, че никога не съм била. А и какво бих могла да правя, за да ви помагам?

— Ще ти кажа какво можеш да правиш. Когато му дойде времето, ще ти го кажа, но най-напред се опитай да разбереш, че нежеланието ми да живееш в боргетото е заради теб. Повече, отколкото заради мен. Ако трябваше да си отидеш, всичко, което си спечелила чрез ученето и четенето, ще стане част от твоето минало. Свободата на любопитството ти ще свърши. Няма да имаш време да четеш, Тоска. Можеш ли да си представиш живот, в който няма да имаш време за четене? Ако искаш да бъдеш в боргетото, можеш да бъдеш там, но без да се откъсваш окончателно от живота си тук. Можеш да имаш и двете.

— Господарю, не искам двете. Искам да си отида у дома. И тъй като това не е възможно, мисля, че мога да намеря дом там долу.

— Сигурно би могла. Каквато си енергична, можеш да го направиш, Тоска, но аз отказвам да бъда част от това.

— Да не би да казвате, че няма да ми позволите да живея в боргетото?

Той ме поглежда и изрича с едва чут шепот:

— Не. Разбира се, не казвам това. — После се засмива. — Ти не си моя затворничка.

— Тогава коя съм? Коя съм за вас!

Лео замълчава. Взема зелено-черната писалка, погалва я с палеца си. Искам да погали мен…

— Мисля, че си изключителна млада жена, към която много се привързах. Много бих искал винаги да бъдеш до мен.

Изрича бавно последните думи.

Защо не ме пита кой е той за мен? Защото знае ли? Все така мълчи, погълнат от зелено-черната писалка. После продължава:

— Дори ако не бях такъв егоист да искам да те държа при себе си, все пак щях да те убеждавам да не отиваш да живееш там. Макар да си въобразяваш, че си от племето на селяните — според твоите думи, — те не те разпознават като една от тях. За повечето от тях ти си още една моя дъщеря. За някои други си белязана по друг начин. Una bella puttanina. Красива курвичка. Знам, че си чула какво се шепне в приемната. Те са искали ти да го чуеш. Да го чуя и аз. Ужасно много искат да го отрека или, още по-добре, да го призная, но аз говоря само за жътварски машини и за цената на въглищата, гъделичкам ги с резервираност. Но навсякъде ще има кой да шепне. И в боргетото ще има кой да шепне. Като моя дъщеря или като моя любовница, така или иначе, селяните ще се пазят дори от възможността да се сближават с теб. И все пак, ако трябва да бъдеш поставена — ако аз трябваше да те поставя — ако би ти харесало да бъдеш поставена на някаква авторитетна позиция, селяните ще те приветстват. Ще бъдеш достатъчно отделна и това ще ги успокоява. Те ще бъдат свободни да си взаимодействат с теб в границите на твоята позиция.

— Но каква позиция!

— Като учителка на техните деца. Тяхна maestra. Всички знаят, че си получила солидно образование. Всички знаят, че си прекрасна ученичка. Там, където няма да те приемат като равна, ще те приемат много повече като човек с по-висок ранг, дошъл да обучава децата им.

— А какво ще стане с моето положение като la bella puttanina? Да не би да казвате, че ако стана la maestra, вече никой няма да шепне?

— Не. Истината е, че ще си останеш тема за шепнене, каквото и да правиш. И мисля, че ще е така, където и да отидеш. Просто защото отдавна те взех като своя възпитаница. Въпреки намеренията си и въпреки следващите си действия аз затвърдих това.

— Значи съм белязана. Дамгосана. В двореца, както и в боргетото.

— Белязана — да. Дамгосана — не. Но това е прекалено много за теб, за да го чуеш наведнъж. Онова, което ми отне месеци, за да го реша, ти го изложих за един следобед. Нека да спрем сега. Ще говорим по малко всеки ден. За идеите. За всичко.

За пръв път, откакто е започнал да говори, се усмихва. В библиотеката е почти тъмно и той става, за да запали два от абажурите, но дори меката им светлина изглежда груба. Неочакван край. Той сигурно също го чувства, защото се отвръща от лампите, запалва свещ и цигара с една и съща кибритена клечка. Извинява се, че не ми предлага цигара.

— Знаете, че не пуша — казвам му аз; харесва ми, че говорим за такива неща за възрастни, като цигарите.

— Може да поискаш да започнеш, когато ти кажа какво ще направим.

Изрича това, сядайки обратно на стола си, протяга крака върху масата на библиотеката, държейки цигарата между устните си. Повече, отколкото лулата, ми харесва да го гледам как пуши цигари. Тази вечер пушеше цигара. И тогава я държеше между зъбите си. Видях я, когато отворих вратата. Той я извади измежду устните си и я хвърли в огъня. Приближи се бързо, почти изтича към мен. „Тоска, какво има?“ Виждах голото му тяло над панталоните за езда. Сега гласът му прониква през мислите ми. Разказва къде са яздили допреди малко двамата с Козимо. Би искал някой ден всички да отидем с коне дотам, може би в неделя. Дълга езда, казва той. До ловната хижа. Хубаво старо местенце, разказва ми. Сега там са отседнали едни братовчеди. Диви птици. Диви зайци. Potremo pranzare la con loro. Можем да обядваме там с тях. Да видим какво ще ни донесе неделята, казва той. Камбаната на параклиса звъни. Петнадесет минути до вечерня.

— Вярно е, нали разбираш, Тоска?

Казала съм a dopo, до скоро. Направила съм реверанс. Обърнала съм се, за да си тръгна. Поглеждам към него, за да науча кое е това, което било вярно.

— Това, че много искам винаги да бъдеш близо до мен.