Карин Слотър
Триптих (41)

Глава тридесет и шеста

По някое Време Анджи бе повърнала, но превръзката бе задържала повечето в устата й. Съдейки по острата миризма в багажника, тя бе успяла и да се напикае. Главата я цепеше, а тялото я болеше толкова лошо, че не можеше да помръдне, без да изстене от болка. Ръцете и краката й бяха вързани зад гърба. Дори и да можеше да мърда, нямаше къде да отиде, нямаше как да си помогне. Беше напълно безсилна.

Опита се да се концентрира в дишането, да се ориентира, така че да не повърне отново. Това не беше първата й контузия, нито пък беше най-лошата, но заради тъмнината в багажника й беше трудно да не се паникьосва и при всяко спиране на колата на светофар или знак „Стоп“, тя не можеше да успокои страха, който гореше в гърдите й като киселина.

Колата отново намали и тя се напрегна, слушайки как гумите трополят по път, покрит с чакъл. Вече не бяха на асфалта. Анджи нямаше представа от колко време се намираше в багажника. Тя не бе видяла кой я удари по тила, но знаеше, че е Майкъл. Смехът му още кънтеше в ушите й. Беше същият смях, който бе чула в нощта на партито на Кен, когато я натика на задната седалка на колата й.

Момичето.

Имаше момиче, вързано за маса за билярд. Малкото й тяло бе осеяно с кръв и синини. Джасмин. Това трябваше да е Джасмин.

Колата бавно спря. Анджи броеше секундите. На дванадесет се отвори врата. Колата се раздвижи при вдигането на тежестта от предната седалка. По чакъла проскърцаха стъпки. Отвори се вратата на мястото до шофьора, после се затвори рязко, сякаш бе ритната.

Двадесет секунди. Петдесет. Сто. Когато Анджи чу стърженето на ключа по ключалката на багажника, вече се бе отказала да брои.

Слънцето я заслепи. Анджи присви плътно очи от болка. Свежият въздух беше като рай и тя отвори уста широко около парцала, разтвори ноздри, отчаяна да вдишва.

Една сянка препречи слънцето. Тя бавно отвори очи. Майкъл й се усмихваше отгоре, а назъбеният белег, който Джасмин му бе оставила по бузата преди три дни, изглеждаше като белег от войната.

— Добре ли поспа?

Тя се напрегна под въжетата.

— Успокой се — предупреди той.

Анджи излая едно „майната ти“ иззад превръзката в устата.

Той извади дълъг ловен нож, предупреждавайки я:

— Не опитвай нищо — докато прерязваше въжетата на гърба й.

Тя изстена облекчено, като протегна крака колкото можа. Ръцете й все още бяха вързани на гърба, но поне можеше да се движи.

— Излизай от колата.

Анджи направи усилие да седне. Майкъл плъзна ножа обратно в ножницата и измъкна служебното оръжие. Насочи го към главата й и тя спря да мърда.

— Бавно — нареди й той. — И за миг не си помисляй, че няма да те гръмна.

Въжето се вряза в китките й, като притисна длани в пода на багажника. След няколко опита тя успя да се изправи. Прехвърли крака през страната на отворения багажник. Изпъшка и се напъна да излезе, залитайки на краката си, но някак запази равновесие.

Изправи се, огледа се, опитвайки се да запомни околността.

— Това беше доста впечатляващо — каза той. — Бях забравил колко си гъвкава.

Прииска й се да му изтръгне очите с голи ръце.

— Огледай се — рече й той.

Тя видя високи хълмове и планини със снежни върхове, извисяващи се над неугледна колиба.

— Можеш да пищиш колкото си искаш, но никой няма да те чуе.

Той дръпна парцала от устата и й тя вдиша въздух. Усещаше носа си като счупен и когато се изплю на земята, видя съсирена кръв и парченца храна от закуската си.

Изпищя като сирена за тревога.

Майкъл си стоеше там, а тя се преви на две от напъване, дробовете й се тресяха в гърдите. Пищя, докато в дробовете й не остана въздух, а в съзнанието й беше единствено звукът от собствените й писъци.

Той попита:

— Свърши ли?

Тя се хвърли върху него и той вдигна коляно, пресрещайки я в гърдите. Тя рухна на земята, чакълът се впи болезнено в краката й.

Той притисна „Глок“-а^[1] отстрани на главата й, приближи лице на няколко сантиметра от нейното.

— Запомни това, Анджи: тук си никоя.

— Джасмин. Къде е тя?

Той я вдигна за косата, завлачи я към колибата. Анджи се дърпаше от него, опъна въжетата, когато се блъсна в стълбите.

— Пусни ме! — изпищя тя. — Пусни ме, шибаняк!

Той отвори предната врата и я бутна вътре.

— Влизай тук. — Сграбчи я за ръката и я блъсна в банята.

Тя падна във ваната, главата й се блъсна в стената. Майкъл все още държеше пистолета в едната ръка. С другата пусна душа. Анджи се опита да се изправи, краката й се плъзнаха под нея и студената вода я заблъска по лицето.

— Свали си панталоните — нареди Майкъл. Изстиска малко шампоан отгоре й, докато тя се опитваше да се изправи. — Свали ги.

Дори и да искаше, Анджи не можеше да направи нищо с вързаните на гърба си ръце. Майкъл явно осъзна това. Той се протегна и скъса горното копче на дънковите панталони, после дръпна ципа надолу.

— Бельото също — рече той. — Веднага.

Пръстите й бяха изтръпнали, кръвообращението бе спряло. Все пак успя да тикне палци в ластика и да дръпне гащите надолу. Изрита ги с крака.

— Какво направи с малкото момиче? — поиска да знае тя, бутайки надолу бикините си. — Какво направи с Джасмин?

— Не се тревожи — усмихна се Майкъл, сякаш се радваше на забавна шега. — Тя няма да проговори.

Анджи отново се хвърли, главата й се блъсна в стомаха му. Майкъл падна назад в коридора, а пистолетът се плъзна по мокрия под. С едно бързо движение той вдигна Анджи и я запрати през стаята. Тя падна непохватно, протегнала се към празното пространство зад себе си, за да омекоти падането. Дясната й ръка се огъна, защото цялата тежест падна на китката, тя чу едно изпукване и в същия миг внезапна остра болка пламна в ръката й.

— Ставай — нареди Майкъл.

Ръката й пулсираше, сякаш по цялото й протежение се забиваха игли. Тя се търкулна на една страна, хлипайки. О, боже, беше си счупила китката. Какво щеше да прави сега? Как щеше да се измъкне оттук?

Чу шум в съседната стая. Майкъл го нямаше. Къде беше момичето? Какво правеше с Джасмин?

Анджи притисна лице в пода, напрягайки се да се изправи на колене, после на крака, облегна се на стената, защото започна да й се вие свят и зрението й се замъгли. Пое дъх, съвзе се, после се отдръпна от стената. Мокрото й бельо се бе обвило около глезена й и тя го изрита, докато закуцука към другата стая.

Майкъл седеше на дивана с кръстосани крака, едното му ходило се движеше нагоре-надолу. Глокът лежеше на възглавничката до него. Той знаеше, че тя не може да се добере до него достатъчно бързо.

— Седни — рече той, посочвайки един люлеещ се стол до камината.

Тя седна внимателно на края на стола, опитвайки се да не падне назад.

— Какво правеше в къщата ми?

Анджи се огледа из стаята, която беше около три на шест метра, всекидневна с малка кухничка в дъното. Спомни си планините отвън, пълната изолация на колибата. Той бе прав: никой нямаше да чуе писъците й.

Тя попита:

— Какво смяташ да правиш?

Имаше същата усмивка на лицето си, онази усмивка, която бе видяла в нощта на партито на Кен и бе възприела като опит за флиртуване.

— Ти какво мислиш, че ще правя?

Анджи не можа да спре долната си устна да не трепери. Ръката й изтръпваше, в китката й пулсираше тъпа болка. Въжето бе мокро от душа, станало някак по-плътно и тежко от водата. Кожата си чувстваше така, сякаш бе изгорена.

Тя погледна пистолета на дивана.

— Не ставай глупава.

Анджи прочисти гърлото си, усещайки го сякаш бе погълнала памук.

— Джон ми разказа всичко — рече тя, чудейки се докъде може да стигне, преди Майкъл да я пречупи. Никой не знаеше къде се намира тя. Уил вероятно още разпитваше Джон Шели, опитвайки се да стигне до истината. Ако Джон бе научил едно нещо в затвора, той щеше да си затваря устата. Щяха да минат часове, може би дни, преди Уил изобщо да се сети да я потърси, а когато накрая го направеше, той нямаше как да разбере за тази малка колиба сред хълмовете.

Майкъл попита:

— Какво ти каза Джон?

— За Мери Алис — рече Анджи, молейки се да е запомнила името на момичето правилно. — Каза ми какво наистина се е случило.

Майкъл се изсмя, но не му беше смешно.

— Джон не знае какво всъщност се случи.

— Сетил се е.

— Джон е прекалено тъп да се сети за каквото и да е.

— Аз разказах на всички.

— Не ме лъжи — предупреди я той. — Сега съм добричък, но и двамата знаем на какво съм способен.

— Уил. Разказах на Уил.

Страхуваше се от Уил. Тя го видя в очите му.

Той попита:

— Трент?

— Той ми е гадже.

Майкъл продължаваше да я гледа, очевидно се опитваше да реши дали му казва истината. Накрая той поклати глава.

— А, не. — Не й вярваше.

Той остави погледът му да се плъзне по тялото й. От кръста надолу беше гола, краката разкрачени, така че да не падне. Той й каза:

— Трябва да помниш, че има много различни начини, по които можеш да умреш.

— Белегът на лицето на Уил — опита тя. — Върви от челюстта до врата.

Майкъл сви рамене.

— Всеки може да види това.

— Ръката му — рече тя. — Беше прострелян с пистолет за пирони. Аз го откарах до болницата.

В очите му проблесна гняв. Изправи се бавно от дивана и отиде до нея. Анджи се опита да се облегне назад, когато той постави ръце от двете й страни, подпирайки се на облегалките за ръце на люлеещия се стол. Гласът му представляваше ниско ръмжене, когато попита:

— Какво си му казала?

Страхът се впи като каишка около врата й.

— Всичко… — Тя чу ужаса в гласа си, знаеше, че и той ще го чуе, но устата й не спираше да се движи, думите не спираха да се леят. — Джон ми разказа… а аз разказах… разказах на Уил…

Стискаше облегалките толкова силно, че сякаш целия стол вибрираше.

— Казал ти е какво?

— Че си познавал Алиша!

— Мамицата му! — Майкъл се отблъсна от стола толкова силно, че той почти се преобърна. Краката на Анджи се размахаха при опита й да не падне. — Шибана история! — вдигна крак да ритне масичката за кафе, но се спря в последния миг. Бавно, кракът му се върна обратно на пода, но юмруците още бяха свити от двете му страни и той се тресеше от ярост.

Анджи го зяпаше в гръб, останала без дъх от страх. Тя внимателно спря люлеещия се стол, придърпа се още малко към ръба. Подът изскърца, когато се премести.

Майкъл се обърна и я удари с опакото на ръката си толкова силно, че тя падна на пода.

Анджи лежеше там. Не можеше да се движи. Главата й все още кънтеше от удара.

— Ставай.

Не беше нужно да я заплашва. Анджи се опита да седне, но не можа. Притисна лице към пода и затвори очи в очакване на наказанието.

Не последва нищо.

— Баща ми ме остави, като бях на десет.

Анджи отвори очи. Сигурно беше припаднала, бе пропуснала нещо. Майкъл се намираше на кухненската мивка. Извади метална кутия от един от шкафовете.

Каза:

— Знаеш ли какво е?

Анджи не отговори. Гледаше го как отваря кутията и проверява съдържанието.

— Джон си мислеше, че на него му е тежко. Той не знаеше какво е да ти е тежко. — Майкъл размаха торбичка бял прах във въздуха. Отново се бе върнал към нормалното си състояние, към онзи нормален тип, който представяше пред света, така че никой да не разбере какво чудовище е отвътре.

Той каза:

— Това е добро. Искаш ли малко?

Тя се опита да поклати глава.

— Не искаше и онова последно питие. — Той се усмихна, сякаш беше смешно. — Помниш ли го, Анджи — голямото парти на Кен? Донесох ти питие.

Не помнеше, но кимна.

— Руфи, скъпа. — Той седна на дивана, поставяйки кутията на масичката между тях. — Глътна цяла шепа руфи.

Рохипнол. Той я беше дрогирал.

Майкъл се изсмя на изражението й. Извади бръснач и малко огледало от кутията и изсипа малко прашец върху стъклото. Анджи го наблюдава как разпределя кокаина с бръснача.

— Някога имала ли си дете? — попита той, без да я поглежда. — Обзалагам се, че си направила около шестдесет аборта досега. — Продължаваше да се занимава с коката, като бизнесмен. — Синът ми има проблеми. Знаеш го.

Анджи насили тялото си да се раздвижи. Задъхваше се от болка, докато успя да се поизправи. Но поне успя да го направи. Поне вече не лежеше безпомощна на пода.

— Той е умствено изостанал — каза й Майкъл, разпределяйки прашеца на четири ленти. Взе една навита банкнота от кутията и вдиша една от лентите. Издаде звук „аах“, после каза на Анджи: — Това е добра стока. Сигурна ли си, че не искаш малко?

Тя отново поклати глава.

— Не обичаш да губиш контрол? Така каза на партито на Кен, когато ти подадох онова питие. — Той се изсмя. — Но все пак го изпи, нали? Можеше да го оставиш, но го погълна като риба. — Подаде й огледалото и предложи: — Сигурна ли си?

— Ти ми счупи носа.

— Ти губиш. — Той остави огледалото обратно на масата.

— Просто ме пусни. — Трепереше толкова силно, че едва можеше да говори. — Няма да кажа на никого.

— Не може сериозно да си мислиш, че ще се измъкнеш оттук.

— Къде е Джасмин?

— Ще разбереш съвсем скоро. — Той облегна глава обратно на дивана, изучавайки я. — Не искаш ли да знаеш за Джон?

— Какво за него?

— Половината затвор му скъса задника. Басирам се, че има СПИН.

Анджи дишаше дълбоко, закашля се от усилието. Китката й пулсираше при всеки удар на сърцето. Въжето се впиваше в кожата й, докато съхнеше от топлината в колибата.

— Та за Тим значи — той въздъхна леко, — получихме диагнозата преди шест месеца.

Анджи пробва въжетата около китките си, дръпна леко да види дали ще поддаде.

— Трябва да ви е било… трудно.

— Винаги е въпрос на пари, нали така? — Той посочи огледалото на масата, лентите кокаин. — Така платих за това. Давах на момичетата малко, оставях ги да помогнат с плащането, за да може момчето ми да се научи как да си връзва шибаните обувки. Осигуровката не покрива и половината от нещата, които са му нужни. Какво да направя, да оставя детето си да умира в някой дом?

Анджи не отговори. Съзнанието й обработваше думите му, опитваше се да ги разбере. Беше ли продавал Майкъл дрога на момичетата, вземайки секс, когато му се искаше? Той бе работил в Нравствения поне десет години. Синът му не можеше да е на повече от осем. Тим нямаше нищо общо.

— После пък имах всичките тези пари, а нямаше къде да ги сложа. Не мога да ги внеса по сметката си, защото държавата ще стане любопитна. Не мога да ги оставя в къщата, защото Джина може да започне да задава въпроси — посочи с пръст към Анджи. — Тогава се сетих. Защо да не отворя малко сметки на моя добър стар братовчед Джони? Вече имах номера на социалната му осигуровка от всички онези съдебни глупости, с които се занимаваше майка ми.

Братовчед. Анджи не знаеше дали Майкъл искаше да каже, че наистина са свързани, или просто използваше уличен жаргон.

Майкъл каза:

— Не че трябваше да се притеснявам, че ще излезе.

Тя усети как й се затварят очите и се напъна да остане будна.

— Къде са ти въпросите, Анджи? — Кокаинът го бе направил по-внимателен, по-разговорлив. — Хайде, момиче. Задай си въпросите.

Главата на Анджи се въртеше. Не можа да измисли нищо освен:

— Познавал си Алиша Монро.

— Да, имаме дълга история с нея.

Анджи го изчакваше да се сети, че е излъгала преди това, но беше прекалено потънал в собствената си история, за да обърне внимание.

Той каза:

— Първия ми ден в униформа, получих обаждане от Грейди — заседнах в шибания асансьор. Всички стари кучета се пукаха от смях, докато ме извадят и там беше Лиша, смееше се с тях. Смееше се, докато не ме разпозна. — Той размаха пръст: — Никой не се присмива на Майкъл Ормуд, Анджи. Никой не му се присмива и определено никой не може да го отблъсква.

Анджи усети как струйка кръв се процежда в гърлото й. Задави се от вкуса й.

Майкъл каза:

— Беше си курва в гимназията и беше курва петнадесет години по-късно. Кучката би духала на псе за една лъжица хероин. — Той отново се усмихваше, с онази усмивка, която показваше, че той командва. — Те не разбират, че трябва да го контролираш. Да го вземаш, когато искаш, а не когато имаш нужда от него. — Имаше предвид наркотика. — Не го пуши, не го инжектирай, не ставай твърде ненаситен.

Майкъл беше по-глупав, отколкото тя смяташе, ако си мислеше, че може да контролира зависимостта. Тя попита:

— Защо уби Алиша?

— Тя ме ядоса. Опита се да промени правилата.

— Не си искал да й плащаш. — Анджи бе прекарала достатъчно време покрай проститутките, за да знае причината. — Джасмин също ли те ядоса?

— Джасмин… — Той се усмихна. — Чудя се какво ли щеше да каже гаджето ти, ако разбере, че съм я скрил в апартамента на Алиша, докато го откарам до управлението? — Наблюдаваше я внимателно, сякаш се подхранваше от реакциите й. — Помниш ли, като преглеждахме досиетата ми? Носеше онази тясна пола, къса до катеричката ти, показваше си циците всеки път, като се наведеше? Тя беше в багажника ми през цялото време, Анджи. През цялото време, докато се търкаше в мен, тя беше в багажника на колата ми, опикаваше се и се чудеше какво ще й се случи.

Анджи отвори устните си и остави малко кръв да прокапе навън. Един от кътниците й пулсираше. Вероятно беше счупен.

Той бе спрял да говори и тя се зачуди дали ефектът от кокаина не започваше да отминава. Не знаеше колко време бе минало, откакто изсмърка лентата. Може би беше от онези хора, които имаха противоположна реакция на стимуланта. Може би така се контролираше, че нямаше значение.

Мълча толкова дълго, че Анджи усети как й се затварят очите, усети как тялото й се отпуска в някакъв вид сън. Майкъл отново започна да говори и тя се стресна.

— Всички се държат, сякаш са толкова добри, но е нужна една доза, едно смъркане, и се пристрастяват. Продължават да се връщат, да просят в краката ти. Всички. Особено Джон.

Анджи трябваше да прочисти гърлото си няколко пъти, преди да може да проговори.

— Затова ли го накисна?

— Това беше идея на мама, но той си получи заслуженото. Всички те си получиха заслуженото. — Той погледна надолу към нея. — Точно като теб.

Анджи усети как очите й отново искат да се затворят, мускулите започнаха да се отпускат. Тя започна да се бори с това, прехапа сцепената си устна, докато не усети още кръв, използвайки болката да я държи будна.

— След като веднъж ти хареса — казваше Майкъл, с нисък замислен глас, — вече не можеш другояче. Нужен ти е онзи страх, начинът, по който се натискат в теб, паниката в очите им.

Анджи отново пробва въжето. Костите в натрошената й китка се разместиха една спрямо друга, издадоха щракащ звук, който отекна в главата й.

— Изкарах на Джони малко кредитни карти — продължи Майкъл. — Купих това място. — Имаше предвид колибата. — Мислиш ме за тъп, но не съм. — Той почука по едната страна на главата си. — Трябва да се мисли, нали? Какво е първото нещо, което правиш, когато се опитваш да свържеш заподозрения с местопрестъплението? Проверяваш квитанциите от кредитните им карти: сметки за газ, сметки от хотели, всички тия глупости. Постави заподозрения в близост до местопрестъплението в правилния ден, правилния час и, бинго, пипнал си го. — Той поклати глава. — Няма да открият нищо за Майкъл Ормуд, това е сигурно. Не в Алабама, не и в Тенеси и определено не в Атланта. Аз съм просто семеен човек, който се грижи за бедното си умствено изостанало момче, грижи се за жена си, всяка вечер си е вкъщи пред телевизора.

— Ти си им продавал наркотици — каза Анджи, мислейки си за всички онези момичета, които бе срещнала на улицата, всички онези пристрастени, които биха направили всичко, за да задоволят пристрастяването си. Едно ченге им беше доставяло. Едно ченге бе експлоатирало техните нужди и задоволявало своите собствени. Колко ли беше изнасилил? Колко беше убил?

— Би трябвало да съм ти бесен, но не съм. — Той потърка челюст, спря поглед на нея. — Глупавите хора оставят емоциите им да ги управляват; тогава правят грешки. Тук управлявам аз, Анджи. Аз ще реша как да умреш.

Той се изправи от дивана и тя се подготви за още болка, но той отиде до камината и постави ръка на перваза й. Анджи си спомни как беше с Уил преди три нощи. Той стоеше до камината и тя му гледаше гърба, силните рамене и искаше единствено да го обгърне с ръце. Никога повече нямаше да има такъв миг с него. Той никога нямаше да разбере как се е чувствала.

Майкъл каза:

— Не знаеш какво е да имаш тази мечта в съзнанието си — че ще имаш идеален живот, идеално семейство и после се случва нещо като Тим и се чувстваш като един скапан провал.

Вдиша въздух, доколкото можеше, опита се да запази мисълта си ясна.

— Как започна всичко?

— Знаеш за Мери Алис.

— Другите. Трябва да има други.

— Колко далеч назад искаш да се върна? Осемдесет и пета? Деветдесет и пета? Миналата година? — Усмивката отново бе на лицето му. — Боже, дори не помня в кои щати бяха. Гаджето ти се занимава с тия глупости с психологическите профили, нали? Предполагам, той би казал, че съм ескалирал, откакто старият Джони излезе. Свалих меките ръкавици, когато нещата станаха напечени, трябваше единствено отново да го посоча с пръст.

— Те са били просто деца.

— Повярвай ми, много по-опитни са, отколкото признават. Наистина зрели за възрастта си. — Той поклати глава, сякаш не можеше да проумее иронията. — Вие просто гоните пишки, това сте всички вие.

От нищото, Анджи усети как вътре в нея се надига вина. Колко от гаджетата на майка й бяха казали същото нещо за Анджи? Колко пъти бе приемала плюшените им играчки или хубавите вечери навън, или красивите дрешки, а после й се казваше, че трябва да плати за това с уста?

Майкъл й каза:

— Повечето от тези момичета бяха чукани толкова пъти, че дори не го усещат, ако не им го начукаш здраво. — Той отново я гледаше, преценяваше я. — Ти си била точно като Мери Алис. Знаеш ли? Дразниш ме, оставяш ме да те целуна, да те докосна за миг, а после ме отблъскваш, сякаш не съм достатъчно добър за теб. — Той изсумтя отвратено. — Правиш се на невинна, но после, когато вляза в теб, чувствам сякаш пишката ми е в някакъв шибан вакуум.

Анджи гледаше пистолета на дивана.

— Курвите са добри за това. Можеш да правиш всичко с тях, нали? Искам да кажа, за това си плащаш. — Той й беше обърнал гръб, с ръце впити в перваза на камината. Анджи не откъсваше поглед от „Глок“-а, надявайки се, че оръжието не е някаква шега на въображението й. — Исках единствено малко да разпусна с Алиша преди мача. А тя изведнъж става нахална с мен, преследва ме от апартамента си и по стълбището, сякаш съм някакъв скапаняк. Аз не плащам за тия глупости. Тя не спираше да ме блъска и блъска, а после й дадох да разбере. Майкъл Ормуд не плаща.

Анджи притисна лице към пода, насилвайки се да издържи на това.

— Да, оставих я да ме ядоса. — Тя чу стъпките му, усети, че стои на сантиметри от лицето й. — Но на никого всъщност не му пука, когато умре някоя проститутка, нали така? На никого не му пука за теб.

Тя стисна очи. Беше го оставила да поеме контрола точно както той искаше.

Анджи каза:

— Джон е трябвало единствено да им каже — тя рискува, добавяйки: — че ти си му братовчед.

— О, скъпа — изцъка с език Майкъл. — Наистина ли мислиш, че Джон би имал шанса да си отвори устата в съдебната зала? — Той поклати глава и й каза: — Играех си с него през цялото време, просто му дърпах конците, когато пожелаех. — Той се засмя на себе си. — Естествено, едва не се насрах в гащите, като отидох при кутията с инструменти и видях какво е подхвърлил там, но това е нищо в сравнение с шока, който му бях подготвил. Щях да се позабавлявам с онова малко момиче, а после да подхвърля всичко на прага на Джони — или, по-точно, на прага на онази дупка, където живее.

— Нямаше да се получи — каза тя, знаейки, че вероятно щеше да се получи.

— „Ченге герой хваща сериен убиец на местопрестъплението.“ Моето ДНК е из цялата стая, защото съм държал бедното малко мъртво създание в ръцете си. Ченгетата нахлуват, виждат Джони мъртъв, аз ридая от скръб. Щях да получа скапано повишение, задето съм убил копелето. Знаеш ли колко струва да изпълниш смъртната присъда на човек? Щях да спестя на града двадесет милиона долара.

— Щяха да разберат.

— От кого? От всичките му приятели? От любящото му семейство? От отдадената му, мъртва майка?

— Хората щяха да си спомнят за теб.

— Никой не ме помни — рече бързо Майкъл и тя видя, че е бръкнала в раната. — Джон е този, който винаги се открояваше. Аз бях на заден план — винаги назад. Никой никога не ме забелязваше и знаеш ли какво? Единственото нещо, с което ще помнят скъпия си Джони, е с това, че е убиец.

— Но Джон не е убиец, нали? — Когато той не отговори, тя вдигна очи.

Майкъл стоеше пред една затворена врата и тя реши, че води към килера. Той се протегна, опипа перваза отгоре и издърпа един ключ.

Видя ключалката. Сърцето й спря.

— Какво правиш?

— Стига приказки — рече той и пъхна ключа.

Мускулите на краката на Анджи потрепериха от усилието й да стане. Тя се отдръпна от него, пристъпвайки към дивана. Майкъл прочете мислите й. Грабна пистолета.

— Мърдай — използва дулото да я сръчка към килера. — Хайде.

Анджи тръгна с малки крачки, а килерът се откри пред нея. Изобщо не беше килер. Стъпала водеха надолу към нещо, което трябва да беше мазе.

Стъпалата се приближаваха. Ако я тикнеше в мазето, Анджи знаеше, че ще умре.

— Мърдай.

Тя спря и той се блъсна отзад в нея.

— Не го прави.

Дъхът му пареше в ухото й.

— Ще те чукам, Анджи. Ще те чукам във всяка дупка, която имаш. — Продължи да я тика към мазето. — Седни там долу и ме чакай. Мисли за това, което ще ти направя.

— Не! — Тя притисна голите си крака към пода и се блъсна назад в него. Ходилата й се плъзнаха по дървото. Тя се опита да се извърти, но той я хвана за кръста, вдигна я, преминавайки последните две крачки. Тя изпищя: — Не! — запъна крака в касата на вратата, бореше се, колкото можеше.

— Престани! — извика той, вдигайки я отново.

Краката й се размахаха неудържимо, когато я хвърли надолу по стъпалата. Анджи прелетя срещу стената и падна. Падна върху някаква купчина в основата на стъпалата, разплакана от болка.

Лампата отгоре се включи, единствената крушка освети мазето. Джасмин беше в един ъгъл, свита на безжизнена топка. Анджи се опита да стигне до момичето, но нещо я задържа. Погледна надолу, видя парче стъкло, проболо предмишницата й. Още стъкла стърчаха като зъби на акула отдолу, където бяха циментирани натрошени стъклени бутилки.

Стъклото издаде засмукващ звук, когато тя се опита да помръдне.

— Мисли си за това — извика Майкъл от отворената врата горе. — Мисли си какво ще ти се случи.

Светлината изгасна. Вратата се затвори. Ключалката щракна.

Тя щеше да умре.