Карин Слотър
Триптих (15)

Глава единадесета

11 октомври 2005 г.

Джон лежеше в леглото си в евтиния хотел, полузаспал, когато на вратата се почука. Обърна се и погледна часовника, присви очи, за да види дребните цифри. Шест и половина. Имаше още един час да поспи, преди да дойде време да става.

— Чук-чук — каза една жена и той изсумтя и се отпусна обратно в леглото. — Стани и се усмихни, праведнико — изпя Марта Лам. Първото нещо, което бе разбрал за надзорника си, беше, че тя обожаваше изненадващите проверки.

— Само секунда — извика той в отговор, седна в леглото и разтърка очи.

— Никаква секунда, каубой — настоя госпожа Лам с учтив, но твърд глас. — Отваряй тази врата веднага, чуваш ли?

Направи каквото му се каза — бързо, защото знаеше, че ако си науми, тя щеше да го хвърли обратно в затвора още преди края на деня.

Тя стоеше на вратата, с ръка на касата, усмихваше се весело, сякаш се радваше да го види. Беше облечена както обикновено: изгладена черна риза, златисто елече от ламе^[1] и тесен черен кожен панталон. Като изключим обувките и „Глок“-а^[2], който носеше на кръста, тя можеше да стане за плакат в някое фетишистко списание.

Тя погледна палатката в боксерките му, после посочи към банята в коридора.

— Върви и кажи „здрасти“ на малкия си шеф. Аз просто ще огледам наоколо.

Джон сложи ръце на чатала си, чувствайки се на петнадесет.

— Просто трябва да отида до тоалетната — обясни той.

Тя отново му се усмихна весело. От южняшкия й провлачен акцент думите звучаха учтиво.

— Напълни ми една от тия чаши, ако обичаш.

Джон отиде до общата тоалетна възможно най-пъргаво, изпика се колкото може по-бързо, разливайки в чашата за проби достатъчно за проверката за наркотици, после побърза обратно в стаята си. Сега госпожа Лам му ровеше из нещата и при все че Джон знаеше, че тя нямаше какво да открие, той се чувстваше виновен, ужасѐн, че тя ще го хвърли обратно в затвора. Момчетата в затвора говореха за надзорниците — как ти подхвърляха наркотици, ако не те харесваха, как били особено сурови със сексуалните престъпници, търсейки каквото и да е извинение да те пратят обратно вътре.

Когато се върна обратно, тя държеше снимка на майка му, поставена в рамка.

— Тази бе направена миналата година — каза той, чувствайки буца в гърлото си. Емили стоеше в залата за свиждания в затвора. Джон бе прегърнал майка си, а мръсната бяла тухлена стена зад тях служеше като фон. Беше на рождения му ден. Джойс бе направила снимката, защото майка му настояваше.

— Хубаво — рече госпожа Лам. Джон винаги я наричаше госпожа Лам, никога Марта, защото тя го плашеше и искаше да й покаже, че е способен да прояви уважение.

Тя отвори рамката отзад и провери за… какво? Той не знаеше, но усети как се поти, докато тя не сложи снимката обратно на кашона, служещ за нощно шкафче. След това тя прегледа книгите, които той бе заел от библиотеката, като прелистваше страниците и коментираше заглавията.

— Тес от рода Д’Ърбървил? — попита тя, спирайки се на последната книга.

Той сви рамене:

— Никога не съм я чел. — Бяха го арестували на следващия ден, след като госпожа Рибък, учителката му по английски, бе обявила в час, че Тес ще е следващата им книга.

— Хм — каза тя и прегледа книгата за втори път, още по-внимателно.

Накрая тя върна книгата обратно и сложи ръце на хълбоците, оглеждайки стаята. Джон нямаше гардероб, така че дрехите му бяха сгънати на спретнати купчинки върху червената хладилна чанта, където си държеше храната. Знаеше, че вече е прегледала дрехите, защото ризата най-отгоре бе сгъната по различен начин, и предположи, че е огледала бананите, хляба и буркана с фъстъчено масло в хладилната чанта. В стаята имаше един прозорец, но той бе залепил хартия върху него, за да изолира сутрешното слънце. Госпожа Лам бе отлепила ъглите да се увери, че отзад нямаше скрито нещо нелегално. Стаята се осветяваше от една гола крушка на тавана и той забеляза, че беше включила лампата на пода край леглото. Абажурът бе накриво. Беше прегледала и това.

Тя каза:

— Вдигни си матрака, моля. — После, сякаш бяха стари приятели, обясни: — Току-що ми направиха маникюра.

Джон направи две крачки в малката стая и се озова до матрака. Вдигна го и го облегна на стената, така че тя да може да види мръсотията на рамката отдолу. И двамата едновременно видяха долната част на матрака. Петната от кръв и някакъв сив кръг от нечистотия по средата я накараха да се намръщи отвратено.

— Това също — каза тя, посочвайки рамката на пода. Той я вдигна и двамата отскочиха назад като две малки изплашени момиченца, когато една хлебарка изприпка по навлажнения кафяв килим.

— Ъх — рече тя, — не можа ли да си намериш друга стая?

Той поклати глава и пусна рамката и матрака обратно на мястото им. Имаше късмет, че си намери тази. Както и в затвора, дори евтините хотели си имаха стандарти и много от тях не приемаха сексуални престъпници особено ако жертвите им бяха млади. Джон трябваше да съжителства в една къща с шестима други мъже, които до един бяха престъпници. Единият имаше досие за преследване на осемгодишно момиче. Друг обичаше да изнасилва стари жени.

— Е — госпожа Лам отново се усмихна весело, — предполагам засега това е достатъчно. — Тя посочи кашона до леглото му. — Отвори това, моля.

— Няма нищо… — отказа се, понеже знаеше, че е безсмислено. Свали купчината книги от кашона и ги постави на леглото, после сложи снимката на майка си върху тях, защото не искаше рамката да се докосва до мръсните чаршафи. Отвори кашона и й показа, че е празен.

Тя прегледа списъка си.

— Не криеш нещо като виагра, нали? — Джон разтърси глава. — Нелегални лекарства? Порно? Някакви оръжия?

— Не, госпожо — увери я той.

— Още ли работиш в „Горилата“?

— Да, госпожо.

— Ако нещо се промени, ти първи ще ми кажеш, нали?

— Да, госпожо.

— Добре. — Отново бе поставила ръце на хълбоците си. — Добре тогава. Всичко е окей за днес.

— Благодаря — рече той.

Тя размаха пръст с маникюр към него.

— Наблюдавам те, Джон. Не го забравяй.

— Няма, госпожо Лам. Няма.

Изгледа го още за миг, после поклати глава, сякаш изобщо не можеше да го разбере.

— Стой далеч от неприятности, и няма да си имаме никакви проблеми, ясно?

— Ясно — съгласи се той. И добави глупаво: — Благодаря.

— Ще се виждаме — рече тя, насочвайки се към вратата. — Дръж носа си чист.

— Да, госпожо — съгласи се той.

Затвори вратата след нея, постави ръка върху дървото и облегна глава върху ръката си, опитвайки се просто да диша.

— Чук-чук — чу отгоре. Госпожа Лам отговаряше и за изнасилвача на стари дами. Джон не знаеше името на човека, защото всеки път когато го видеше във фоайето, му трябваше цялата сила на волята, за да не го повали на земята.

Обърна се обратно към стаята си и се изолира от гласа на госпожа Лам, която отправяше весели забележки горе. Джон мразеше хората да се ровят в нещата му. Най-важното нещо, което научи в затвора бе, че никога не се докосва собствеността на друг мъж, освен ако не искаш да умреш заради нея.

Той взе тениската си, една от шестте, които имаше, и я сгъна отново. Имаше чифт памучни панталони, два чифта дънки, три чифта чорапи и осем чифта боксерки, защото, поради неизвестна причина, майка му постоянно му носеше бельо в затвора.

Джон изправи едната от маратонките си с крак. Госпожа Лам бе претърсила и тях. Езиците им бяха издърпани, стелките разкривени. Тридесет долара за чифт обувки, помисли си Джон. Не можеше да повярва колко скъпи бяха станали дрехите и обувките, докато бе вътре.

На горния етаж чу как госпожа Лам казва:

— О-хооо! — Джон замръзна, знаейки, че е открила нещо. Чу как изнасилвача измърмори някакъв отговор, после гласа на госпожа Лам висок и ясен: — Кажи го на съдията.

Боричкането не беше дълго. Тя си имаше „Глок“ все пак, а и нямаше кой знае къде да се бяга в порутената къща, която всички те наричаха дом.

Джон не можа да устои да не си подаде главата през вратата като ги чу, че тръгват надолу по стълбището. Едната ръка на госпожа Лам беше на рамото на изнасилвача, другата на белезниците, които заключваха ръцете му зад гърба. Онзи все още беше по бельо, без риза, без чорапи, без обувки. Щяха наистина да се позабавляват с него в ареста, както и госпожа Лам добре знаеше.

Тя го видя как наднича иззад вратата.

— Той се издъни, Джон — рече тя, сякаш това не беше очевидно. — Нека да ти е за урок.

Джон не отвърна. Той затвори вратата, изчака, докато чуе как вратата на колата се затръшна долу на улицата, двигателят заработи, колата потегли.

Все пак погледна през прозореца, издърпвайки хартията точно навреме, за да види червения джип на госпожа Лам, спрял на светофара в края на улицата.

Джон се свлече на колене и повдигна крайчеца на мръсния кафяв килим. Опита се да не мисли за хлебарката, която бяха видели, или за мишите изпражнения между килима и пода. Откри кредитното извлечение точно където го беше оставил. Не беше нещо нелегално, но какво щеше да каже госпожа Лам, ако го откриеше? „О-хооо!“, и щеше да го отведе.

Джон нахлузи дънките и намъкна крака в маратонките. Вземаше стълбите по две наведнъж. Във фоайето имаше телефон, който можеха да ползват за градски разговори. Той вдигна слушалката и набра номера, който знаеше наизуст.

— Кийнън, Роуз и Шели — каза секретарката на другия край на линията. — С кого да ви свържа?

Джон сдържа гласа си ниско.

— Джойс Шели, моля.

— За кого да предам, че се обажда?

Едва не й даде различно име, но размисли.

— Джон Шели.

Последва пауза, колебание, което го накара да изчака.

— Един момент.

Моментът се превърна в минути и Джон си представи как сестра му се мръщи, когато секретарката й казва кой е на телефона. Животът на Джойс бе доста улегнал и тя явно се справяше добре. Тя се беше разбунтувала срещу баща им по свой собствен начин: вместо да стане лекар, тя напусна медицината през втората си година в „Еймъри“^[3] и се прехвърли да учи право. Сега се занимаваше със сделки с недвижими имоти, вземаше твърда такса за това, че караше хората да се подпишат на пунктираната линия. Не можеше да си я представи да върши нещо толкова отегчително, но пък, от друга страна, Джойс вероятно доста му се присмиваше, че бърше сапунена вода от колите по цял ден.

— Какво искаш? — прошепна сестра му, без дори да каже „здрасти“.

— Трябва да те попитам нещо.

— На среща съм.

— Няма да отнеме много — каза той, после продължи да говори, защото знаеше, че в противен случай ще му затвори. — Какво е кредитен бал?

Проговори с нормален глас.

— Ти да не си идиот?

— Да, Джойс. Знаеш, че съм.

Тя въздъхна тежко, по-тежко от обикновено. Той се зачуди дали не беше настинала, или отново беше започнала да пуши.

— Всички компании за кредитни карти, банките, всички, които ти позволяват да купуваш нещо на кредит, докладват на кредитните агенции за това как си плащаш сметките — дали го правиш навреме, дали ги забавяш, дали внасяш минималното плащане или покриваш пълната вноска всеки месец и т.н. Тези агенции обединяват плащанията ти в миналото и дават бал, който показва на другите компании какъв е кредитният риск при теб.

— Седемстотин и десет добър бал ли е?

— Джон — каза тя. — Наистина нямам време за това. Каква измама въртиш?

— Никаква — рече той. — Аз не въртя измами, Джойс. Не за това ме пратиха в затвора.

Тя замълча и той разбра, че беше прекалил с нея.

— Не съм забравила защо те пратиха в затвора — каза тя, а тонът на гласа й му показа, че й е трудно да се контролира.

— А какво ако някой ми е взел данните и ги е използвал да си извади кредитни карти и други неща?

— Тогава това ще ти съсипе бала.

— Не — поясни той, — какво ако този някой изплащаше кредитните карти и всичко останало всеки месец?

Тя се поколеба за миг.

— Защо да го прави?

— Не знам, Джойс. Затова питам теб.

— Ти сериозно ли? — поиска да знае тя. — За какво става дума, Джон? Просто ме попитай каквото искаш да знаеш. Имам си работа за вършене.

— Аз те питам — каза той. — Просто някой… — остави гласа си да заглъхне. Дали това щеше да замеси Джойс в ставащото? Можеше ли тя по някакъв начин да си има неприятности, че знае това? Той не знаеше как работи закона. Боже, миналата седмица дори не знаеше, че съществува такова нещо като кредитен бал.

Не знаеше също и дали госпожа Лам подслушва телефона.

Накрая каза:

— Просто някои момчета в затвора въртяха такива измами.

— Боже. — Тя отново шепнеше. — По-добре не се замесвай в това.

— Не — рече той. — Пазя се чист.

— Най-добре да е така, Джон. Ще ти хвърлят задника обратно в затвора толкова бързо, че няма да имаш време и да помислиш за това.

— Звучиш като татко.

— Това ли е начинът да ме попиташ как е той?

Джон осъзна, че сдържа дъх.

— Не.

— Добре, защото той така или иначе не би искал да казвам.

— Знам.

— Господи, Джон. — Тя отново въздъхна.

Той я разстройваше. Защо й се беше обадил? Защо му трябваше да я занимава с това?

Усети сълзи в очите си и притисна с пръсти ъгълчетата в опит да ги спре. Спомни си, когато бяха малки, как тя си играеше с него, обличаше го в дрехите на Ричард, правеше се на майка му. Правеха си чаени партита, готвеха си тарталети^[4] в нейната малка фурна.

Попита я:

— Помниш ли оня път, когато стопихме подаръка на мама? — тогава Джон беше на шест, Джойс беше на девет. Бяха спестили от джобните и бяха купили гривна за рождения ден на майка си. Джойс предложи да я опекат в кексче, за да я изненадат, нещо, за което бе прочела в една книга. Те не осъзнаваха, че гривната е от изкуствен материал и когато я сложиха в малката фурна и включиха стоватовия нагревател, за да приготвят кексчето, гривната се стопи. Димът бе задействал противопожарната аларма.

— Помниш ли? — попита той.

Джойс подсмръкна, без да отвърне.

— Добре ли си? — попита той. Искаше да чуе за живота й. Дали излизаше с някого? Не се бе омъжвала, а бе адски хубава и умна. Трябваше да има някой в живота й, някой, който да иска да се грижи за нея.

— Настинала съм — рече тя.

— Така и звучиш.

— Трябва да вървя.

Той чу мекото щракване на телефона при затварянето.

 

 

Следващите три дни бяха осеяни с бури — облаците изливаха дъжд за миг, в следващия се отдръпваха пред слънцето — и Джон, като цяло, нямаше работа, докато не се разчистиха. Установи, че му се искаше да не беше профуквал петдесет долара по онази проститутка. Но от друга страна, понякога се хващаше, че му се иска да има да й даде още петдесет. Какъв въпрос щеше да й зададе този път? Може би какво е усещането да си влюбен? Какво е усещането да прегърнеш някого, който също иска да те прегърне? Той искаше отново да говори с нея. Искаше да научи за живота й.

За нещастие не можеше да си го позволи.

Докато растеше, Джон не се бе притеснявал за това как да сложи храна на масата или дрехи на гърба си. Родителите му се грижеха за всичко. На леглото винаги имаше чисти чаршафи, тоалетната винаги се чистеше по един магически начин и винаги когато отвореше хладилника, той беше пълен с всичко, което обичаше да яде. Дори и в затвора всичко му бе осигурено. Там имаха стриктна програма и твърди правила, но щом правиш каквото ти се казва, нямаше защо да се притесняваш от нищо.

При добър месец в автомивката Джон изкарваше около хиляда долара след плащане на данъците. Наемът за стаята му три на три метра, пълна с хлебарки, беше четиристотин и петдесет долара — доста висока цена със сигурност, но никой друг не искаше да го вземе, така че хазаинът му се чувстваше в правото си. Наемането на апартамент би направило нещата по-евтини, но Джон не можеше да си позволи сериозния депозит, да не говорим за разните други такси и комисиони, изисквани от компаниите. Услугите на MARTA^[5] също не бяха евтини. Градът предлагаше месечна карта за пътуване Транскарт за неограничено пътуване с автобусите и метрото, но това струваше около петдесет и два долара на месец. Понякога Джон не можеше да си позволи да плати всичко това наведнъж и се оказваше, че плаща по долар и седемдесет и пет във всяка посока до и от работа.

Храната, която се състоеше основно от зърнени храни, сандвичи с банан и фъстъчено масло, и от време на време някакви плодове, струваше около сто и двадесет долара на месец. Джон трябваше да си купува мляко в малки опаковки, които можеше да изпива на момента и да се придържа към храни, които не се развалят бързо. Хладилната чанта в стаята му се използваше да държи хлебарките далеч от яденето; Джон не можеше да си купува торба лед всеки ден, особено през лятото, когато жегата го превръщаше във вода, преди да успее да го домъкне вкъщи с автобуса.

За привилегията да бъде под надзор плащаше на щата двеста и тридесет долара месечно. Изнасилването и убийството не бяха евтини неща и ако не успееше да направи вноската си, задникът му отиваше обратно право в затвора. Първите получени пари всеки месец се отправяха за щата.

Така обикновено оставаше с малко по-малко от седемдесет и пет долара всяка седмица за неща, от които се нуждаеше. Все пак това беше при добра седмица, а понякога изкарваше значително по-малко. Джон се насилваше да спестява, като от време на време пропускаше да яде, от което така се замайваше, че вечер буквално падаше в леглото. Веднъж, в отчаянието си, бе влязъл в един офис на Заем до заплата^[6], каквито имаше в изобилие в по-бедните части на града, но Джон не можеше да плаща лихва от 480 процента за едноседмичен заем. А дори и да можеше, от него се изискваше да има текуща сметка^[7], за да могат да му преведат парите направо в банката. Никоя банка на света не би дала на Джон Шели текуща сметка.

Здравната осигуровка представляваше един фантастичен сън. Джон живееше в ужас да не се разболее.

След злощастния разговор със сестра си Джон вървеше под дъжда, риташе локвичките и му се искаше да може да ритне себе си, задето се бе обадил на Джойс. Тя си имаше достатъчно проблеми и без той да добавя още. Истината беше, че той просто искаше да поговори с нея, искаше да чуе как е. Джон й се обаждаше може би веднъж месечно и тя винаги бе толкова щастлива да го чуе, колкото тази сутрин.

Един автобус на MARTA спря със скърцане пред него и Джон погледна номера, преди да се качи. Месецът беше добър, така че той постави своята Транскарт пред четеца и кимна на шофьора.

— Става студено — каза шофьорът.

— Определено — съгласи се Джон, радвайки се на дребния разговор, докато не осъзна, че ще трябва да си купува зимно яке. Боже, колко ли щеше да му струва?

Автобусът се разтресе с ускоряването и Джон се хвана за една седалка, за да запази равновесие, докато вървеше по пътеката. Автобусът бе пълен и той си намери място до една възрастна чернокожа жена, която четеше Библията в скута си. Въпреки времето, тя носеше чифт огромни слънчеви очила върху тези с диоптъра. Тя не вдигна поглед, когато седна, но той знаеше, че го е огледала с крайчеца на окото си.

Съществуваха измами за изкарване на пари. Винаги имаше измама, винаги имаше начин. Затворът бе пълен с мъже, които си мислеха, че са открили перфектната схема. Джон знаеше, че някои от мъжете в „Горилата“ крадяха квитанции от колите и ги осребряваха. Най-добри бяха големите вериги магазини. Трябваше само да влезеш вътре, да намериш същия номер на стоката, който бе напечатан на квитанцията, после да я дадеш на момичето зад касата и да си вземеш парите. Лесни пари, казваха всички. Рей-Рей го казваше два пъти.

Той смени автобуса на гара Линдберг, като пътьом мина покрай затворената автомивка. Разбра, че е тръгнал за зелен хайвер, и пое по дългия път към „Чешър Бридж Роуд“, знаейки, че ще мине покрай магазина за алкохол, където бе срещнал Робин. През цялата тази седмица той си бе мислил за нея, чудеше се какво ли прави.

Някак си той си бе представял точно такъв тип живот за нея, такъв, който бе като огледало на неговия собствен. Може би е била малко разглезена като Джойс, момичето на татко. Зачуди се за по-малкия й брат, приятеля на Стюи целувача. Какъв ли беше той? Дали му се обаждаше понякога, когато й беше особено зле? Дали той бе толкова разстроен да я чуе, колкото Джойс, когато й се обаждаше Джон? Джон не можеше да си представи какво би било да има сестра, която е курва. Би му се искало да убие всеки шибан мъж, който дори я погледнеше.

Автобусът мина покрай магазина за алкохол и той видя три работещи жени, застанали на сухо под навеса. Едната от тях бе устатата, която се бе сбила с Рей-Рей. Никоя от тях не беше Робин.

Джон се облегна в седалката си, гледайки отминаващите лъскави ресторанти. Автобусът спря на ъгъла, където бе киното и той се изправи, така че старата чернокожа жена да може да слезе. Прочете плакатите, но не разпозна никой от филмите. Бе отишъл на кино, след като получи първия си чек, и се шокира, когато отиде на касата и видя цените. Десет долара! Не можеше да повярва колко струва едно кино. Дори и дневните представления бяха скъпи.

Автобусът зави надясно на кръстовището и гледката се промени, стана по-изискана. Джон гледаше през прозореца как къщите ставаха по-големи, дворовете по-хубави. Морнингсайд, Вирджиния, Хайленд, Понси Хайлендс. През „Литъл Файв Пойнтс“, покрай новия „Барнс“ и „Нобъл“, „Таргет“, „Бест Бай“. Стана лошо чак когато тръгнаха по „Морлънд авеню“. Магазини за алкохол, бакалии по ъглите и магазини за авточасти навсякъде по мръсната улица. Табели рекламираха евтино осребряване на чекове, евтини застраховки; а една гордо заявяваше: „Единственото място в града, продаващо дрехи на половин килограм“.

На спирката стояха мъже с мръсни тениски, метнати на голите им рамене. Обличаха ризите си в последния миг преди да се качат. Автобусът прие нова миризма с изсипването на строителните работници вътре. Мексиканци, азиатци, черни. Съвсем скоро Джон бе единственият бял човек в автобуса.

Той слезе от автобуса, когато улицата стана почти хубава. Тази част на „Морлънд“ граничеше с „Браунуд“ и Грант Парк. Бяха започнали да се нанасят семейства, претендирайки, че тази част от града е тяхна. Те се грижеха за къщите си, косяха си дворовете и изискваха по-добро отношение, по-добри ресторанти, по-безопасни улици, отколкото предишните обитатели. Джон отдавна се беше научил, че причината средната класа да живее толкова добре е, че те очакваха нещата да са по-добри. Не се примиряваха с по-малко, отколкото заслужаваха. Те просто биха се качили в лъскавите си коли и биха отишли там, където ще ги оценят. Бедните хора, от друга страна, бяха свикнали просто да вземат каквото им се дадеше и да са благодарни за това.

Засега дъждът бе спрял, слънцето надничаше иззад тъмните облаци. Джон не искаше да се връща обратно по „Морлънд“, така че слезе от автобуса, навлезе в парка „Браунуд“ и тръгна през гората. Беше прегледал този район в картата и остана доволен да види, че пътищата са така, както се очакваше. Навсякъде около него се извършваха нови строителни дейности, над къщурките от петдесетте години се извисяваха триетажни къщи. „Колко ли струваше нещо такова“, зачуди се Джон. „Каква работа трябваше да имаш, за да можеш да си купиш собствена къща, да си отглеждаш децата и може би да караш кола втора ръка?“, не можеше да проумее колко пари бяха необходими.

Тръгна по улица „Тоблиб“ и навлезе в Ийст Атланта Вилидж^[8], изненадан да открие няколко хубави ресторанта и кафене там, където очакваше да види изоставени постройки и автосервизи. Имаше няколко бутика, пекарна и магазин за домашни любимци. Погледна през прозореца към котката, която се печеше на слънце върху торба с храна за кучета. Котката би бил добър вариант, някакво животно да му прави компания. Хлебарката, която госпожа Лам откри, не се броеше. Но това би бил лукс за един ден. Джон едва успяваше да изхрани себе си.

На „Метрополитън авеню“ сви надясно, повървя няколко пресечки и се озова пред пощенски клон Ийст Атланта. Джон погледа ниската сграда на институцията. На табелата отпред пишеше същия пощенски код като на кредитното извлечение: 30316.

Мястото бе претъпкано, предният и страничен паркинг бяха пълни с коли, които спираха и по улицата, въпреки че имаше забранителни табели. Алеята пред голямата викторианска къща до пощата бе препречена от огромен товарен камион.

Отново бе започнало да вали, слаб дъждец, който затъмни небето. Джон повървя по „Метрополитън“ около петнадесет метра, после се обърна и тръгна обратно. Гледаше как хората влизат и излизат от пощата, чудейки се защо, по дяволите, бе дошъл тук.

След тридесет минути ходене нагоре-надолу по улицата, Джон осъзна, че всъщност нищо не го спираше да влезе в сградата. Неговата пощенска станция беше мрачна и миришеше на бекон и мазнина, без да има очевидна причина за това. Оттам си плащаше наема и глобата на щата, защото се намираше само на десет минути пеш от мястото, където живееше. Имаше много имигранти в квартала и понякога хората носеха пилета и други малки животни, които изпращаха само един господ знае къде. Често, докато чакаше на опашката, чуваше да кукурига петел.

Клонът на Ийст Атланта беше добре осветен, чист и явно просто имаше добра атмосфера. Точно срещу входната врата имаше редици с пощенски кутии, малките отгоре, големите отдолу. От лявата му страна се намираше офисът, където две жени помагаха на клиентите да се справят колкото можеха по-бързо. От фоайето чак до автоматичната машина за пощенски марки при входната врата се точеше опашка от хора. Джон извади непопълнен плик от джоба си и застана на опашката, правейки се, че наистина чака там. Сантиметър по сантиметър опашката се придвижваше напред и той повече не погледна обратно към кутиите, докато не стигна наблизо до стъклените врати, водещи в офиса.

Кутия осемстотин и петдесет беше на първата редица на нивото на очите. На кутията до нея имаше залепен оранжев стикер, чиито думи бяха прекалено избледнели, за да могат да се разчетат.

— Приятен ден — извика една от дамите зад бюрото, докато клиентката се промуши покрай Джон на излизане. Той пъргаво отстъпи назад да направи път на жената и измърмори някакво извинение, заради капещата от косата му дъждовна вода. Когато погледна назад, видя, че някой се насочваше към кутиите.

Джон спря да диша и стисна плика в ръката си, когато една кльощава чернокожа жена, говореща по мобилния си телефон, тикна ключ в ключалката на кутия осемстотин и петдесет. Смееше се по телефона и казваше нещо пренебрежително за някакъв член на семейството си, когато издърпа ключа обратно и рече:

— Мамка му, момиче, току-що тикнах ключа в грешната кутия.

Тя бутна ключа в кутията под осемстотин и петдесет, подпря телефона с рамо и продължи да говори.

— Сър? — каза жената зад Джон.

Опашката се бе придвижила, но Джон не. Той се усмихна и рече:

— Съжалявам. Забравил съм си портфейла — и се дръпна от опашката.

Каква глупава загуба на време. Нямаше начин да стои пред тази кутия цял ден, а шансовете този, който му беше взел името да се появи, докато Джон е там, бяха смешно малки. По-голям късмет щеше да има, ако си купи билет от лотарията.

Той отвори вратата и хвърли непопълнения плик в кошчето. Небето отново се бе разтворило и запращаше надолу студен порой. Джон потрепери. Сто долара. Едно свястно зимно яке щеше да е поне сто долара. Откъде щеше да вземе толкова пари? Колко щеше да му отнеме да спести за едно скапано палто?

Изгърби рамене, когато застана на спирката и запроклина себе си и дъжда. Трябваше да започне да си търси нова работа. Може би нещо на закрито, нещо с нормално работно време и независещо от времето. Нещо, където не ги бъркаше дали имаш досие и дали в това досие се казва, че си от онзи вид хора, които трябва да бъдат умъртвени като бясно куче, за да се предпази останалата част от света от злото вътре в теб.

Изборът на работа на Джон бе ограничен само до някоя опасна дейност. Половината от момчетата в затвора се намираха там, защото бяха ограбили някой магазин или семейно ресторантче. Повечето от момчетата, очакващи изпълнение на смъртна присъда, бяха започнали с обир на местния универсален магазин и бяха приключили криминалната си кариера като изстрелваха куршум в главата на някой нископлатен работник заради шестдесетте долара в касата. Преди госпожа Лам да го уреди в „Горилата“, Джон бе едва ли не достатъчно отчаян, за да се пробва в някой магазин. Сега знаеше, че не може да продължи да работи в автомивката, не и през зимата. Трябваше му начин да намери пари, и то бързо.

Автобусът закъсня, шофьорът бе вече раздразнен, когато спря. Настроението на Джон беше като на всички останали, когато се изкачи мокър по стъпалата и влезе навътре, маратонките му за тридесет долара буквално се разпадаха от дъжда. Тръсна се на празното място в задната част на автобуса и почти му се прииска светкавицата, прорязваща небето да мине през прозореца и да го удари право в главата. Щеше да свърши с мозъчно увреждане, като лигавещ се зеленчук, заемащ място в някоя болница. Започваше да разбира защо толкова много момчета свършваха обратно в затвора. Той беше на тридесет и пет години. Никога не бе карал кола, никога не бе ходил на истинска среща, никога не бе живял истински. „Какъв, по дяволите, бе смисълът“, помисли си Джон, докато някакъв тип се мъчеше едновременно да затвори чадъра си и да влезе в колата.

Джон стана с тръгването на автобуса, зяпнал през прозореца, без да отделя очи от мъжа. Колко години бяха минали? Мозъкът отказваше да ги сметне, но знаеше, че беше той. Челюстта на Джон бе увиснала, докато наблюдаваше как мъжът се отказа от затварянето на чадъра и го хвърли на паркинга, преди да затръшне вратата на колата си.

Да. Той беше. Определено беше той.

Точно както от небето падаха милиони дъждовни капки, така и съществуваха милиони шансове Джон да отиде в пощата в точния ден и по точното време.

Милион към едно, но бе успял.

Бе открил другия Джон Шели.