Карин Слотър
Триптих (31)

Глава двадесет и шеста

19:22 ч.

Джон беше толкова изтощен, че без малко не си пропусна спирката. Скочи от седалката и извика:

— Чакайте! — когато шофьорът понечи да затвори вратата.

Буквално падна на тротоара, усещаше тялото си, сякаш всичките му мускули бяха смазани. Арт бе попитал за доброволец да работи до късно и Джон с радост вдигна ръка, смятайки, че ще е по-добре мозъкът му да бъде зает с нещо друго, а не с Джойс и бъркотията, в която се намираше. Не можеше дори да затвори очи, без да мисли за онова малко русо момиче в задния двор на Майкъл. Снощи трепереше толкова силно, че се събуди. Пот покриваше тялото му и бе започнал да плаче като дете, клатейки тялото си напред-назад, докато не заспа неспокойно.

Допълнителната работа на Арт беше от типа лайняна работа, която не би пожелал и на най-лошия си враг: почистване на задръстването в главния контейнер на системата за почистване. Цистерната бе заровена под земята и направена да събира нещо, което изглеждаше като огромно количество мъх от стелки, зърнени закуски и нещо, което миришеше вкиснато на развалено сладко — всичко изсмуквано с прахосмукачките от колите, преди да ги минат през водата. Джон едва мина през отвора, а когато се вмъкна вътре, видя, че цистерната е може би 3 метра широка и 5 метра дълга, приличаща на ковчег повече, отколкото на Джон му се искаше.

Арт му бе дал фенерче и чифт гумени ръкавици. Батерията на фенерчето издържа около тридесет минути. Ръкавиците залепнаха една за друга, преди да отвори тръбата. Джон бе наврял голата си ръка в мръсната тръба и извади някаква буца, която на пипане приличаше на човешка коса. Помисли си за парченцата кожа и сополи, които обикновено тялото отделяше ежедневно и си повърна банановия сандвич, преди да успее да излезе на свеж въздух.

— Ти си истински войник — беше му казал Арт. Човекът бе погледнал пепелявото лице на Джон, видя повръщаното на ризата и му тикна петдесетачка в ръката. Петдесет долара за по-малко от два часа работа. Джон би скочил обратно в собственото си повръщано, ако Арт му предложеше да ги удвои.

Свежият въздух му беше приятен, докато вървеше обратно към стаята си в коптора. На улицата винаги имаше миризма, независимо от времето или часа. Джон бе свързал миризмата с бедността. Дробовете му сигурно я поемаха, карциномите се полепваха отвътре като косата, залепнала в цистерната.

— Ей, каубой.

Джон вдигна очи и видя Марта Лам, седнала на предната веранда на къщата. От главата до петите беше в черна кожа, а гримът й бе по-тежък от обикновено. Прииска му се да я попита нещо нахално, като например дали ще се съгласи на среща, но вместо това, каза:

— Здравейте, госпожо Лам.

Тя стана, разпери ръце настрани и леко се завъртя.

— Издокарала съм се за изненадващата ти проверка.

Не знаеше какво да каже. „Добре изглеждате“, му се стори прекалено, нещо, което щеше да бъде разбрано като флиртуване. Спря се на: „Да, госпожо“, отвори вратата и застана отстрани, за да може тя да влезе първа.

— Върнахме господин Джордж обратно в Бостикс тази сутрин — каза му тя.

— Кой?

— Приятелчето ти от горния етаж.

Джон не знаеше за кого говори. После се сети.

— Той не ми е приятелче — рече й и тя го изгледа с поглед, който показваше, че е по-добре да промени тона. — Съжалявам — извини се той. — Беше дълъг ден. Не очаквах да сте тук.

— Затова ги наричат „изненадващи“.

Имаше тринадесет стъпала до първия етаж и Джон се чувстваше така, сякаш буквално трябваше да се влачи по всяко едно от тях. Истината беше, че не бе спал както трябва, откакто бе проследил Майкъл до Грейди преди два дни и бе открил какви ги вършеше братовчед му. Ужасените писъци на чернокожата жена все още кънтяха в главата му. Джон си спомни собствените си писъци, когато Зебра му се беше нахвърлил през първата нощ в „Коустъл“. Бяха почти абсолютно същите.

Джон отключи и бутна вратата. Първото нещо, което забеляза, беше, че прозорецът е отворен с около петнадесет сантиметра, хартията бе откъсната в долния край. Другото, което забеляза, беше миризмата. Отне му няколко секунди да осъзнае, че ароматът се носи от неговото собствено тяло. Беше мирис на страх.

— Променил си мястото. — Госпожа Лам окачи чантата си на дръжката на вратата, за да освободи ръцете си. — Харесва ми какво си направил. — Започна да му претърсва дрехите, но Джон бе способен единствено да зяпа леглото си, как бе поставено под ъгъл, вместо да бъде плътно до стената, както той винаги го държеше.

Който и да бе влязъл, искаше Джон да знае, че е бил тук.

Госпожа Лам отвори хладилника, провери вътре. Каза:

— Тестът на урината ти пристигна чист.

Джон не можеше да отговори. Снимката на майка му бе променена. Някой я беше скъсал през средата, бе извадил Джон от нея.

— Джон?

Главата му се извърна рязко към нея.

— Беше чиста — каза тя, после посочи към леглото. — Ще вдигнеш ли това?

Той се наведе да вдигне матрака си. Пръстите му докоснаха нещо твърдо, нещо студено.

Джон замръзна с едната ръка под матрака, другата отгоре.

— Джон? — попита госпожа Лам. Плесна ръце да го пришпори. — Хайде, скъпи. Нямам цяла нощ.

От отворената му уста потече слюнка. Гръдният му кош се стегна. Започна да се тресе.

— Джон? — Госпожа Лам се озова до него, сложи ръка на рамото му. — Хайде, каубой. Какво става?

— З-з-зле ми е — заекна той, тялото му се тресеше. Усети как червата му се отпускат и се ужаси, че ще се изпусне.

— Нека те сложим да седнеш — успокои го тя и му помогна да седне на леглото. Притисна опакото на ръката си към челото му. — Наистина си студен. Няма да ми се разболееш, нали, момче?

— Аз… — Джон не можеше да формулира изречение. — Аз… — погледна към отворения прозорец, петнадесетте сантиметра.

— Искаш ли малко вода?

Той кимна с бързо разтрисане на главата нагоре-надолу.

— Имам малко бутилирана в чантата.

Тя му обърна гръб, за да си вземе чантата от вратата и, с едно отчаяно движение, той издърпа ножа изпод матрака и го запрати към петнадесетте сантиметра отворено пространство.

Госпожа Лам се обърна обратно към него като на забавен каданс. Той затаи дъх, улавяйки с периферното си зрение проблясъка на метала, докато ножът летеше към прозореца.

Инстинктивно се закашля и се сви, надявайки се да заглуши звука, когато ножът удареше прозореца и паднеше обратно в стаята.

— Ето ти — рече госпожа Лам, отваряйки бутилката. — Пийни няколко глътки.

Джон направи както му бе казано, после си позволи да погледне надолу, докато изтриваше веждите си и да огледа килима под прозореца. Празен. Мястото бе празно.

— Така вече е по-добре — рече госпожа Лам, потупвайки го по гърба. — Просто имаше лош пристъп, нали?

Той кимна, неспособен да отговори.

— Нека сега погледнем под матрака. — Тя поклати глава като й връщаше водата. — Задръж я. Имам още много в колата.

Джон се изправи, краката му все още трепереха. Отново погледна към прозореца, към празното пространство под него. Ножът трябва да беше минал през прозореца. Нямаше друго обяснение.

Когато Джон подпря матрака на стената, госпожа Лам поиска:

— Рамката също.

Този път под леглото нямаше хлебарка, но килимът все още беше омазан с мръсотия. Джон бе толкова нервен заради ножа, че би могъл да рухне на пода.

— Хайде, върни го обратно. — Тя прегледа книгите на масата до леглото. Дори и да бе видяла откъснатата снимка на майка му, не го каза. — Изчете ли си книгата? Тес от рода Д’Ърбървил?

— Ъ? — рече Джон, изненадан от въпроса. — Да, госпожо.

— Кажи ми, Джон, кой кръсти детето на Тес?

Той зяпаше изкусно гримираните й очи.

Тя примигна.

— Джон?

Беше подвеждащ въпрос. Опитваше се да го подведе.

— Тес — каза той накрая и въпреки че знаеше, че е прав, се ужасяваше да не би да греши. — Свещеникът не искаше да го направи, така че го направи самата тя.

— Добре. — Тя се усмихна, после отново се огледа из стаята. — Нямаше ли късмет да си намериш друго жилище?

Беше питала това още веднъж преди време.

— Трябва ли да си търся?

Госпожа Лам сложи ръце на тесния си ханш.

— Не знам, Джон. Изглежда ми сякаш не си вече за тук.

— Ами аз…

— Има една къща в Дъгдейл. Държи я господин Апълбаум. Ще му звънна за теб тази вечер, ако искаш.

— Да — рече той. Не бе предлагала да му помогне досега и той се притесняваше, че го прави. Все пак каза: — Благодаря — и, — би било хубаво.

— Ще се преместиш много скоро, чу ли? Например утре.

Не разбираше бързането, но каза:

— Добре.

Тя окачи чантата на рамото си, бръкна вътре за ключовете.

— И Джон?

— Да, госпожо?

— Какво хвърли през прозореца, докато бях с гръб? — Тя вдигна очи от чантата си и му се усмихна като котка. — Гледай да не те последва в новото ти жилище.

Той отвори уста, но тя разтърси глава да го спре.

— Не обичам, когато някой се опитва да накисне някой от подопечните ми — каза му тя. — Когато се върнеш на топло — а, повярвай ми, шестдесетте и пет процента при останалите като теб ми казват, че ще стане — то ще е, защото ти си се издънил, а не защото някакво си надуто ченге от Атланта ти има зъб.

Сърцето му се намираше в гърлото. Майкъл й се беше обадил. Беше открил оставеното от Джон на дъното на кутията за инструменти и бе решил да направи нещо по въпроса. Единствената причина Джон да не бъде в затвора сега беше, че госпожа Лам играеше по правилата.

— Пази се, Джон. — Тя посочи към него с ключовете от колата си. — И помни, скъпи, ще те наблюдавам.