Карин Слотър
Триптих (16)

Глава дванадесета

Джон не помнеше ареста си — не защото бе в шок по онова време, а защото бе наполовина в безсъзнание. Онази сутрин Уди бе наминал да го види и му бе дал малко валиум. Джон взе количество, достатъчно да успокои кон.

Очевидно ченгетата бяха дошли в къщата му със заповед за арест. Баща му ги бе пуснал горе в стаята на Джон и те го бяха открили припаднал на леглото. Джон помнеше как се свести, с лице пламнало там, където баща му му беше ударил шамар. Ченгетата го извлякоха от къщата с белезници, врязани в кожата на китките му. На поляната вън отново припадна.

Събуди се в болницата с познатия вкус на активен въглен в устата. Само че този път, когато понечи да раздвижи ръка да си избърше лицето, нещо изтрака по леглото. Погледна надолу към китката си и видя, че е прикован с белезници за леглото.

До вратата седеше едно ченге и четеше вестник. Намръщи се на Джон.

— Събуди ли се?

— Аха. — Джон отново заспа.

Майка му бе в стаята, когато се свести. Боже, изглеждаше ужасно. Зачуди се колко ли дълго бе спал, защото Емили изглеждаше така, сякаш бяха минали двадесет години, откакто той се бе качил по стъпалата до стаята си, бе намалил звука на стереоуредбата и бе взел шепа от малките бели хапчета, които взе от братовчед си.

— Скъпи — рече тя, разтривайки предмишницата му. — Добре ли си?

Езикът му бе натикан в дъното на устата. Гърдите го боляха, като че беше ударен по гръдната кост с парен чук. Как бе успявал да диша през цялото това време?

— Ще се оправиш — каза тя. — Всичко това е грешка.

Но не беше — поне що се отнасяше до полицията.

Прокурорът дойде около час по-късно, Пол Фини стоеше зад него, гледаше яростно Джон, сякаш бе готов да скочи на леглото и да го удуши на място. Ченгето явно бе усетило това, защото стоеше близо до господин Фини, внимавайки нещо да не излезе от контрол. Прокурорът ги представи.

— Аз съм Лайл Андърс. Това е началник Харолд Уолър. — Ченгето до господин Фини държеше лист хартия. Той прочисти гърлото си, гледайки към листа, сякаш четеше от него.

Джон погледна към майка си. Тя каза:

— Всичко е наред, скъпи.

— Джонатан Уинстън Шели — започна Уолър. — Арестувам те за изнасилването и убийството на Мери Алис Фини.

Ушите на Джон придобиха усещането, както когато човек е под вода. Устните на Уолър се движеха, той определено казваше нещо, но Джон не го разбираше.

Накрая Лайл Андърс се протегна и щракна с пръсти пред лицето на Джон.

— Разбираш ли какво се случва, синко?

— Не — рече Джон. — Аз не…

— Не казвай нищо — изшътка майка му и постави пръсти върху устните му. Емили Шели, спонсор на АРУ, важна майка в скаутската организация, майстор на курабийките и костюмите за Хелоуин, поизправи гръб и се обърна към тримата мъже в стаята. — Ако това е всичко?

Те бяха надвиснали над дребната му майка, особено Пол Фини. Той и без това бе едър мъж, но яростта му го правеше още по-огромен.

Андърс рече:

— Той трябва да направи изявление.

— Не — каза тя, тази жена, която бе негова майка. — Всъщност не трябва.

— Това ще е в негов интерес.

— Синът ми премина през ужасно премеждие — отвърна Емили. — Необходима му е почивка.

Андърс се опита да говори директно на Джон и дори когато Емили му препречи пътя, той все пак пробва.

— Синко, трябва да превъзмогнеш това и да ни разкажеш какво се случи. Сигурен съм, че има причина ти да…

— Той няма какво да ви каже — настоя Емили с твърд глас.

Джон я беше чувал да говори по този начин само веднъж, когато Джойс бе на десет и се беше опитала да ходи по парапета на горния етаж на къщата.

Един по един Емили ги изгледа всичките в очите.

— Моля напуснете.

Пол Фини подскочи към Джон, но ченгето го хвана.

— Ти, кучи сине — изрева господин Фини срещу Джон. — Ще се пържиш заради това!

Господин Фини беше борец от националния отбор. Андърс и Уолър трябваше да положат усилия, за да го задържат далеч от Джон. Накрая се наложи направо да го вдигнат и да го изнесат от стаята. При затварянето на вратата той извика:

— Ще си платиш за това, шибаняк такъв!

Когато се обърна обратно към Джон, долната устна на майка му трепереше. Хрумна му странната мисъл, че се е разстроила от езика на господин Фини.

Той попита:

— Къде е татко? — Ричард беше този, който се грижеше за подобни неща, разчистваше бъркотиите. — Мамо? — попита Джон. — Къде е той?

Гласът й се върна, тя се протегна и хвана ръката му.

— Слушай ме — каза тя напрегнато. — Всеки момент ще се върнат и ще те отведат в затвора. Имаме само няколко секунди.

— Мамо…

— Не говори — каза тя и стисна ръката му. — Слушай.

Той кимна.

— Не казвай нищо на полицията. Дори не им казвай името си. Не им казвай къде си бил онази нощ, не им казвай какво си ял за вечеря.

— Мамо…

— Шшт, Джонатан — нареди му тя, притискайки пръсти към устните му, — не разговаряй с никого в затвора. Там никой не ти е приятел. Те всички се грижат само за себе си и ти трябва да правиш същото. Не казвай нищо по телефона, защото записват разговорите. Навсякъде има къртици^[1].

Къртици, помисли си Джон. Откъде майка му бе чула тази дума? Как така знаеше всичко това? Тя не гледаше дори Коджак, защото считаше, че в него има прекалено много насилие.

— Искам да ми обещаеш, Джон — настоя тя. — Обещай ми да не говориш с никого, докато не се появи леля ти Лидия.

Леля Лидия. Съпругата на Бари. Тя беше адвокат.

— Джон? — продължаваше тя. — Обещаваш ли? Нито дума? Недей да говориш дори за времето. Разбираш ли ме? Това е най-важното нещо, което някога съм ти казвала да направиш и ти трябва да ми се подчиниш. Не разговаряй с никого. Чу ли ме?

Той се разплака, защото и тя плачеше.

— Да, мамо.

Вратата се отвори и Уолър се върна. Той хвърли бърз поглед на сцената майка и дете, и Джон видя как една част от него омекна. Звучеше почти любезен, когато се обърна към Емили:

— Госпожо Шели, ще трябва да излезете.

Ръката й стисна тази на Джон. Тя погледна надолу към него, от очите й се лееха сълзи. Поради някаква причина той очакваше тя да каже, че го обича, но вместо това, тя оформи с устни „с никого“. Не разговаряй с никого.

Андърс изчака Емили да излезе, преди да бръкне в джоба си и да извади ключовете за белезниците. Мигът на размекване изчезна толкова бързо, колкото се беше и появил. Той рече на Джон:

— Чуй ме, малко копеле. Ще се измъкнеш от леглото, ще си облечеш дрехите и ще сложиш ръце зад гърба си. Ако ме ядосаш само за миг, ще те смачкам като тон тухли. Разбра ли ме, престъпно малко лайно такова?

— Да — каза Джон, останал без дъх от страх. — Да, сър.