Карин Слотър
Триптих (23)

Глава деветнадесета

6 февруари 2006 г.

Джон бе открил новинарската история случайно. Чистеше с прахосмукачката опръскания с кал багажник на едно субару „Форестър“. Взе купчина вестници, за да ги изхвърли в боклука и цялата купчина се разпиля от ръката му като карти за игра, пръснати по масата. Наведе се да ги събере и видя две думи, които не бе забелязвал никога преди: „Местно издание“.

Собственикът на субаруто беше от окръг Клейтън, но Джон знаеше, че ако има специална притурка за един град, трябваше да има и за другите.

Бе казал на Арт, че има стомашни проблеми, за да може да си тръгне по-рано от работа и се насочи право към центъра, към централния клон на Обществена библиотека на окръг Фултън. Онлайн архивът на вестника изискваше кредитна карта за достъп, така че вместо това, той поиска микрофилм на местните издания на окръг Гуинет за последните три месеца. Два часа по-късно бе открил търсеното. Историята беше с дата от 4 декември 2005 г.

МОМИЧЕ ОТ СНЕЛВИЛ ОТВЛЕЧЕНО ОТ СОБСТВЕНИЯ СИ КВАРТАЛ

Нямаше много подробности. Не беше споменато име, само възрастта — четиринадесет — и че отивала от дома си на път към леля си на същата улица. Очевидно семейството не искаше да говори с пресата и нямаше споменати заподозрени или следи, които полицията да следва. Джон прегледа броевете от следващите няколко седмици и откри само още една история. В тази се добавяше, че момичето било открито да се крие в канавка на следващия ден.

Сърцето на Джон се бе качило в гърлото в мига, в който откри статията. Бавно, той постави частите от пъзела на мястото им. Играта на Бен „за какво… ако“ продължаваше да се връща в ума му. Какво… ако Уди бе използвал самоличността на Джон, за да прикрива следите си през последните шест години? Какво… ако Уди приемаше, че Джон никога няма да излезе от затвора? Какво… ако Уди откриеше, че Джон се разхождаше на свобода, и бе решил да направи нещо по въпроса?

Колата отзад наду клаксон и Джон настъпи газта, хвана първата странична уличка и спря зад един паркиран камион. Сърцето му биеше толкова силно, че се почувства замаян. В дъното на гърлото му се надигаше и напираше стомашното съдържание, заплашваше да излезе в горещ пристъп на паника и страх.

Той положи глава върху волана, връщайки се към предната вечер. Неделя. Неделята на Суперкупата. Шибаните „Соколи“ играеха тази вечер и Джон не искаше да гледа по телевизията, не искаше да слуша играта по радиото. Искаше да види какво прави Уди, искаше да го наблюдава, сякаш можеше да спре случилото се и това да се случи отново. И отново.

Съпругата на братовчед му бе отишла на работа и Уди беше изчакал тридесет минути преди да излезе. Беше поел по обичайния си маршрут в Атланта, но този път бе завил към Грейди. Джон го беше проследил, толкова напрегнат, че забрави да се придържа назад, на два пъти реши, че Уди със сигурност го е видял, че го е хванал.

Един бял, шофиращ форд „Феърлейн“ през квартала в късния неделен следобед, бе прекалено подозрителен, но Джон въпреки това го последва. Когато Уди спря пред редица проститутки, Джон отмина покрай него, мислейки си, че ще му е по-добре да наблюдава братовчед си в огледалото за обратно виждане. Но нищо никога не се развиваше според плана и когато Уди потегли с проститутката назад към комплекса, Джон се измъкна от колата си и ги последва пеш.

Сега Джон се обля в студена пот, като се замисли за случилото се след това, за видяното. Все още чуваше всичко, онези пронизителни писъци, първичната борба за живот.

Джон излезе от колата, кимна на човека в камиона. Небрежно. Готино. Той принадлежеше на това място. Тикна ръце в джобовете, докато вървеше надолу по осеяната с дървета улица на Уди, опитвайки се да си придаде вид просто на човек, тръгнал на разходка, при все че от ръцете в джобовете се чувстваше неудобно; в затвора джобовете не бяха позволени.

Жената, за която Джон предположи, че е бабата, водеше детето на училище в понеделник сутрин. След това пазаруваше малко, понякога пиеше кафе с приятелки. Оставаше вън от къщата поне час и Джон се нуждаеше единствено от това.

Той пое по същия маршрут зад къщите, с вдигната глава, подсвиркващ си, сякаш нямаше нито една грижа на този свят. Мъкнеше се сред задните дворове, приковал внимателно очи върху къщите, преценявайки, че в един квартал на работническата класа като този, хората или бяха на работа, или бяха прекалено заети да гледат през задните си прозорци.

Оградата все още бе счупена. Джон я прескочи и се насочи право към задната врата, намъквайки чифт латексови ръкавици, които бе откраднал от магазина. Уди нямаше куче, но в долната част на задната врата имаше изрязана вратичка за куче. Джон бе прекалено едър, за да мине през нея, но протегна ръка през нея и на сляпо опипа за ключалката. Пръстите му сграбчиха ключалката и той врътна резето.

Отдръпна се назад, оглеждайки се, за да се увери, че не го наблюдаваха, после отвори вратата. Джон се напрегна, докато очакваше да се включи аларма. Той не беше опитен крадец, но приемаше, че Уди е прекалено арогантен, за да харчи пари за алармена система.

Той беше ченге, за бога.

Джон подмина кухнята и отиде право във всекидневната. Отиде до бюрото в ъгъла, пренебрегвайки огромния телевизор, цифровото оборудване, пръснато из къщата, което буквално крещеше, че Уди изкарва добри пари, че може да си позволи да си купи чифт скъпи обувки и добро ядене, когато му се прииска. По дяволите, той можеше да си позволи много неща, нали? Две самоличности като начало. Какво друго бе намислил?

Уди беше прекалено умен, за да остави нещо уличаващо на видно място. Чековата му книжка със съвместната сметка, която споделяше с жена си, беше извадена навън, сметките им бяха прилежно подредени в едно чекмедже. Дължаха много, но изкарваха толкова, че на Джон му се виждаше истинско състояние. Хиляди долари месечно влизаха и излизаха от къщата, чисто нова кола за съпругата, скъпо училище за детето. Едва ли не беше прекалено много да го схване.

В гаража имаше всеки възможен инструмент, въпреки че от това, което Джон бе наблюдавал, Уди прекарваше повечето си време на дивана. Имаше едно хлапе, което от време на време идваше да коси двора, така че защо на Уди му трябваше огромната косачка за трева със скапаната поставка за чаша бе истинска загадка. Това, което ядоса Джон най-много, беше масата за билярд по средата на гаража. Мисълта за Уди тук с детето си или може би с някои съседи и колеги от работата, пиещи бира и играещи билярд, вбеси Джон повече от всичко друго, което бе открил.

Той прерови чекмеджетата на работната маса, внимавайки да не премести нищо от мястото му. Намери чувал порносписания под кутията за инструменти, чиито заглавия обещаваха „почти нелегален екшън“ и „изобилие от изхвърляния“. Прелисти страниците една по една в търсене на улики, опитвайки се да не зяпа младите момичета — някои от тях деца — разкрачени, за да ги види светът. Може би нещо вътре в Джон се бе изключило в затвора, но всичко, за което можеше да мисли, като гледаше празните им погледи, бе Джойс и колко несигурна и уязвима беше тя на тази възраст. Постави списанията обратно под кутията и му се искаше да не ги бе виждал.

На ред бе спалнята на Уди, огромна стая с гигантско легло, където шибанякът вероятно правеше любов с жена си всяка нощ. Банята беше голяма, по-голяма от стаята на Джон в коптора. Дори стаята на детето бе голяма, с легло под формата на спортна кола и куп играчки, преливащи от сандъка под прозореца. Джон се почувства странно в стаята на детето. Скоро малкото легло щеше да бъде подменено с голямо. Детето щеше да започне да расте, да си иска личното пространство. Щеше да ходи на училище, да срещне момиче, да го заведе на бала. Тук просто беше прекалено депресиращо, затова Джон отстъпи назад в коридора.

Върна се в огромната спалня, сигурен, че е пропуснал нещо. Опита се да разсъждава като надзорника си, госпожа Лам, когато търсеше нелегални стоки. Провери под матрака, опипа възглавниците за твърди бучки. Претършува обувките в килера и ризите в чекмеджето. Ризи. Всичките с маркови етикети. Мек памук, някои копринени. Бельото на Уди беше „Калвин Клайн“, пижамите му — „Нотика“.

— Боже — прошепна Джон, толкова намразил Уди, че не можеше да диша. — Мисли — рече си той, сякаш това щеше да го накара да се случи. — Мисли.

На нощното шкафче имаше две бутилки афтършейв. Джон не се интересуваше от марките, а от това, което бе сложено пред тях. Голям сгъваем нож. Уди носеше същия този нож и когато бяха тийнейджъри. Казваше, че му трябва, защото се занимава с някои лоши копелета при сделките с наркотици, и Джон му бе повярвал, представяйки си напрегнати ситуации и рисковани сделки с дрога, докато братовчед му размахваше острото назъбено острие.

Уди носеше нож. Как го беше забравил?

— Кой си ти?

Джон се извърна, шокиран да види съседката, застанала на прага на спалнята. Носеше копринена нощница и наметало. Дрешките висяха на детското й тяло като мокър чувал на вила. Гласът й беше като на малко момиченце — тънък, почти писклив.

— Какво правиш тук? — поиска да знае тя, но си личеше, че е уплашена.

— Мога да те попитам същото — рече той, докосвайки ножа, опитвайки се да си придаде авторитетния тон, който използваха възрастните, когато говореха с деца.

— Това не е твоята къща.

— Не е и твоята — изтъкна Джон. — Ти живееш в съседната.

— Откъде знаеш това?

— Уди ми каза.

Тя погледна надолу към ръцете му, ръкавиците, ножа.

— Кой е Уди?

Въпросът го свари неподготвен и тя явно усети колебанието му, защото се втурна надолу в коридора.

— Ей! — извика Джон, преследвайки я през всекидневната и кухнята. — Чакай — изкрещя, но тя вече бе излетяла през отворената врата в двора.

Тя си позволи да хвърли един поглед през рамо, докато се насочваше към оградата. Той се сети, че още държи ножа на Уди в ръка, осъзна как тя вижда това и спря. Тя отново се поколеба, но тялото й още се движеше. Движеше се напред.

Видя я как пада на забавен каданс, голият й крак закачи счупената ограда, главата се тресна в земята. Джон изчака. Тя не се изправи. Изчака още малко. Все още не помръдваше. Бавно пристъпи в двора, тревата бе мека под краката му. Спомни си усещането да върви по трева за пръв път от двадесет години, когато излезе от „Коустъл“. Краката му бяха свикнали с твърдата настилка от червена глина, отъпкана и станала твърда като тухли от краката на хилядите мъже, крачещи по нея всеки ден. Тревата в гробището бе толкова мека, сякаш пристъпваше върху облаци, докато следваше ковчега на майка си към гроба.

Двадесет години, и бе забравил каква е тревата. Двадесет години самота, изолация. Двадесет години страдания за Емили и унизителните месечни посещения при сина й. Двадесет години вътрешни терзания за Джойс, съзнавайки какво чудовище е брат й.

Двадесет години свобода за Уди, който си бе намерил работа, бе се оженил и създал дете, беше изградил своя живот.

Джон пристъпи внимателно над оградата. Осъзна, че все още държеше сгъваемия нож на Уди в ръка и го постави на земята до себе си, като коленичи до момичето. Беше се научил как да проверява пулса в затворническата болница. Сърцето й не биеше. Дори и без това свидетелство, той виждаше от начина, по който се бе счупил черепът й, че вероятно беше умряла в мига, в който главата й се бе ударила в големия камък от другата страна на оградата. Кръвта се бе разляла по земята и в нея имаше залепнали кичурчета дълга руса коса.

Той клекна, замисли се за последния път, когато видя Мери Алис. Очите й. Никога нямаше да забрави очите й и начина, по който тя се взираше в нищото. Но тялото й издаваше истината. Бе претърпяла ужасни неща, които не можеха да бъдат изказани. В главата си все още виждаше уголемените снимки от процеса, снимките, изобразяващи насиленото тяло на Мери Алис, разпростряно така, че да го види целият свят. Спомни си леля си, крачеща напред-назад пред съдебните заседатели, и как си бе помислил, че движението на Лидия е лош ход, защото привличаше вниманието им единствено към снимките точно зад нея.

— Няма нищо — беше казал Джон на Лидия, когато бе дошла в „Коустъл“ да му обясни, че не можеха да обжалват повече, че повече от вероятно е да си умре в затвора. — Знам, че си направила всичко възможно.

Лидия му бе казала да не говори за наркотици с полицията, да не споменава Уди, защото изкарването на сина й на бял свят щеше да разкрие миналите злоупотреби с наркотици на Джон, а те не искаха това, нали така? Ако поставеха Уди на свидетелската скамейка, той щеше да каже истината.

Те не искаха Уди да казва истината, нали така?

Онази нощ, на партито, Уди беше казал:

— Без лоши чувства — хвърляйки торбичката. Тогава ли бе решил да нарани Мери Алис?

„Без лоши чувства.“ На Джон изобщо не му бяха останали никакви чувства — само ярост, която гореше сякаш бе погълнал бензин и драснал клечката.

Той погледна надолу към момичето. Тя бе дете, но бе също и вестоносец.

Стомахът на Джон се сви, когато мушна пръстите с ръкавицата в устата й и хвана езика с палец и показалец. Уди му бе докарал всичко това. Джон щеше да му го върне. Най-важното нещо, което бе научил в затвора, беше, че никога не трябва да докосваш собствеността на друг мъж, освен ако не си готов да умреш за нея.

— Уди — беше го назовал той, но това бе момчешко име, а Уди вече не беше момче. Както Джон, той беше мъж. Трябваше да бъде наричан с мъжко име.

Майкъл Ормуд.

Джон взе ножа.