Карин Слотър
Триптих (30)

Глава двадесет и пета

09:30 ч.

Уил гледаше ръцете на Пит Хансън, докато съдебният лекар сръчно зашиваше гърдите и корема на Синтия Барет. Кожата й се опъна, когато докторът издърпа конеца от разреза, направен за аутопсията. По време на процедурата Уил се бе концентрирал по-скоро на частите от тялото, отколкото на цялото, но сега нямаше как да се избегне фактът, че Синтия Барет беше човешко същество, малко по-голяма от дете. Със слабото си телосложение и нежни черти имаше нещо почти приказно в себе си. Как можеше човек да нарани това момиче, беше неразбираемо.

— Тъжно нещо — рече Пит, сякаш четеше мислите на Уил.

— Да. — Уил стискаше зъби, откакто бе влязъл в моргата. По време на кариерата си Уил бе виждал всякакви видове наранявания на хора, но все още се шокираше, когато видеше дете жертва. Винаги се сещаше за Анджи, за ужасните неща, които й бяха сторени, когато бе само малко момиченце. От това го присвиваше стомахът.

Вратите се отвориха и вътре влезе Майкъл Ормуд. Под очите си имаше тъмни кръгове и все още лепнато на брадичката си парченце тоалетна хартия, където очевидно се бе порязал при бръсненето.

— Съжалявам, че закъснях — извини се Майкъл.

Уил си погледна часовника; движението бе инстинктивно, но когато вдигна очи, видя раздразнението на Майкъл.

— Няма нищо — рече Уил, осъзнавайки прекалено късно, че е казал погрешните думи. После добави: — Доктор Хансън точно приключваше. Не си изпуснал нищо.

Майкъл продължаваше да мълчи и Пит разчупи напрежението, като каза:

— Съжалявам за загубата ви, детектив.

След няколко секунди Майкъл кимна с глава. Избърса си устата, смъквайки хартията от брадичката си. Изгледа изненадано кървавата хартийка между пръстите си и я хвърли в кошчето за боклук.

— Вкъщи бе малко напрегнато.

— Мога да си представя. — Пит го потупа по рамото. — Моите съболезнования.

— Да — съгласи се Уил, без да знае какво друго да каже.

— Тя беше само съседка, но все пак… — Усмивката на лицето на Майкъл изглеждаше пресилена, сякаш не успяваше да прикрие емоциите си. — Изяжда те отвътре, когато нещо лошо се случи на невинно дете като това.

Уил видя как погледът му се спира на тялото, видя проблясъка на отчаяние в очите на другия мъж.

Майкъл посегна, сякаш за да докосне русата коса, после си отдръпна ръката. Уил си спомни как Майкъл бе реагирал по същия този начин предния ден, когато бяха видели тялото за пръв път. Сякаш Синтия беше собствено дете на този мъж, а не на съседа.

— Горкото дете — прошепна Майкъл.

— Да — съгласи се Пит.

— Съжалявам, момчета — извини се Майкъл. Прочисти си гърлото няколко пъти, изглежда се опитваше да се окопити. — Какво имаме, Пит?

— Тъкмо щях да докладвам на агент Трент. — Пит започна да вдига чаршафа, покриващ долната половина на тялото.

Майкъл видимо трепна.

— Просто ми дай основното, става ли?

Пит върна чаршафа обратно и спря точно до шията на момичето, казвайки им:

— Смятам, че се е препънала и си е ударила главата. Силата на удара е раздробила черепа над левия темпорален лоб. При удара вратът й се е извил, строшавайки гръбначния стълб при С-2. Смъртта е била моментална. Нещастен случай, като изключим липсващия език.

Майкъл попита:

— Намериха ли го вече?

— Не — отвърна Уил, после попита Пит: — Може ли да опишете разликите между двете престъпления?

— Разбира се — отговори Пит. — За разлика от проститутката, езикът на това момиче не е бил отхапан, а отрязан. Най-вероятно е бил използван назъбен нож. Някой по-неопитен може и да не забележи, но аз съм сигурен в тази разлика.

Майкъл попита:

— Как разбра?

— Разрезът не е чист като при вашето отхапване. — Докторът щракна със зъби да покаже, звукът прокънтя в покритата с плочки стая. — Освен това се очаква сърповиден модел, защото зъбите в устата не са под права линия, а извити. Ако погледнете… — Той щеше да отвори устата на момичето, но явно си промени намерението. — Има няколко белега, защото който и да е отрязал езика, очевидно е имал затруднения да го задържи. Езикът се е изплъзвал, а острието е порязвало плътта. Обаче вашият тип е бил твърдо решен. Успял е да го свърши на третия или четвъртия опит.

— Бил е хлъзгав? — попита Уил. — От кръв? Слюнка?

— Имало е малко кръв, защото вече е била мъртва, когато е станало осакатяването. Бих приел, че захватът му е бил затруднен, защото езикът е толкова малък. Освен това, на един възрастен би му било трудно да бръкне с ръка в устата й. Прекалено тясна е.

Майкъл кимаше, но явно не слушаше Пит. Очите му все още бяха приковани в момичето и една-единствена сълза се изтърколи по бузата му. Извърна се за секунда, използвайки опакото на ръката си да избърше сълзата, преструвайки се, че си търка носа.

— И разбира се, липсващият език също е интересен — изказа мнение Пит. — При другите случаи езикът винаги е бил оставян при жертвата. Може би вашият извършител се е научил да взема сувенири?

— Това е често срещано при серийните убийци — каза им Уил, опитвайки се да измъкне Майкъл навън. Може би човекът се бе върнал твърде скоро. Анджи беше казала, че обожавал децата. Може би, както на Уил, така и на него му бе по-тежко заради възрастта на момичето. А и Барет му беше съседка, така че Майкъл вероятно я бе гледал как расте. Такова нещо би било трудно за всеки, дори без посещението в моргата, където да я види разрязана.

Майкъл прочисти гърлото си два пъти, накрая попита:

— Била ли е изнасилена?

Пит не отговори направо и Уил изчака да види как ще отговори и как този отговор щеше да засегне Майкъл.

— Определено има следи от насилствено проникване, но е трудно да се каже дали актът е бил по взаимно съгласие, или не. — Пит сви рамене. — Естествено, ако изнасилването е било след смъртта, тогава нямаше да има следи от вагинална травма, защото рефлексът на мускулите го няма.

На лицето на Майкъл имаше слаба усмивка, от онзи тип, когато човек е определено доволен.

Уил припомни:

— Казахте, че има сексуален опит. Може би трябва да разберем дали има гадже в живота й.

— Попитах Джина за това снощи — подхвърли Майкъл и обясни: — Джина е жена ми. — Уил кимна и той продължи: — Синтия не е излизала с никого. Тя беше наистина добро дете. Фил никога не е имал проблеми с нея дори за миг.

Уил знаеше, че бащата е пътуващ търговец, който беше на другия край на страната, когато дъщеря му бе убита.

— Той кога се връща?

— Най-късно този следобед — отговори Майкъл. — Искам да си тръгна по-рано, така че мога да отида да се срещна с него — обърна се към Уил. — Ще те уведомя, ако знае нещо, което да е от полза.

Уил кимна, разбрал съобщението: Майкъл щеше да говори с баща й насаме. Част от Уил бе доволна, че му спестяват тази задача.

Майкъл попита Пит:

— Взета ли е ДНК?

— Малко.

— Ще я кача горе вместо теб.

— Благодаря — рече Пит и отиде до масата край вратата. Той подаде на Майкъл запечатан плик, съдържащ пробите за изнасилване на Синтия Барет.

Уил попита Майкъл:

— Мислиш ли, че има връзка между тези случаи и онези, които ти показах вчера?

Погледът на другия мъж отново се намираше обратно на лицето на Синтия.

— Без съмнение — отвърна той. — Той очевидно ескалира.

Уил попита:

— Има ли някой, на когото да си се натъквал от убийството на Монро, който може да го е извършил?

Детективът поклати глава.

— Само за това мислих снощи. Не мога да се сетя за никой, който би направил това. — Млъкна за миг, преди да изкаже предположенията си. — Смятам, че е някой, който е наблюдавал местопрестъплението, когато съм се появил. Отидох си право вкъщи след това. Вероятно са ме проследили. Боже! — Той сложи ръка на челото си. — Можеха да пипнат Тим. Жена ми… — отпусна ръка. — Изведох семейството си от къщата. Не са в безопасност при този маниак на свобода.

— Така вероятно е най-добре — каза Пит. Той положи ръка върху тази на Майкъл. — Много съжалявам, детектив. Много съжалявам, че това се случи на вас.

Майкъл кимна и Уил видя, че той отново имаше сълзи в очите си.

— Тя беше добро хлапе — успя да изрече Майкъл. — Никой не заслужава подобно нещо, а Синтия… — Той разтърси глава. — Трябва да хванем този тип. Няма да се почувствам в безопасност, докато надзирателят не забоде иглата в ръката на този шибаняк. — Погледна право в Уил и повтори на себе си. — Няма да се почувствам в безопасност.

 

 

Уил се облегна на колата на Майкъл Ормуд, изчаквайки детективът да дойде при него. Той отвори капака на мобилния си телефон и погледна екрана с желание да се обади на Анджи. Имаше нещо, което не му казваше. Познаваше я достатъчно отдавна, за да знае, когато криеше нещо. Може би можеше да й звънне и да я попита дали не се е сетила нещо друго за Майкъл. Анджи бе работила с детектива. Знаеше за страничните му занимания. Трябваше да знае повече, отколкото казваше.

— Мамка му — прошепна Уил и затвори капака на телефона. Какъв идиот. Вероятно си бе легнала с него. Той беше точно неин тип: женен, зает задник, който със сигурност щеше да я използва и изостави.

Уил пое въздух и издиша продължително, усещайки как собствената му глупост го смазва. Тревожеше се за Джон Шели, докато последният скапаняк в живота й беше Майкъл Ормуд. Уил се зачуди дали все още се вижда с него. Бяха стояли доста близо един до друг, когато ги откри в коридора вчера. Но пък снощи Анджи беше брутална относно Ормуд, когато Уил я попита за него. Ако все още спеше с него, Уил бе убеден, че тя щеше да му каже. Или може би не. Бяха изминали две години. Най-дългият период, през който той и Анджи не са говорили един с друг. Нещата може би се бяха променили.

Не, никога нищо не се променяше.

— Мамка му — повтори Уил. Той постави ръце на покрива на колата и притисна чело върху тях. Какво можеше да направи? Да се конфронтира с нея? Да поиска от нея да му каже какво е правила през последните две години?

Уил свали ръце и се обърна при трясъка от отварянето на външната врата. Ормуд вървеше през паркинга, с една ръка в джоба, наполовина усмихнат. Вече не изглеждаше изморен. Човекът всъщност изглеждаше доволен. Сигурно се бе отбил покрай бюрото на Анджи пътьом, докато отиваше да остави пробите за изнасилване в лабораторията. Можеше дори да е взел нещо бързо за хапване.

— Съжалявам, че се забавих толкова — рече Майкъл, докато отключваше вратите на колата. — Трябваше да видя един човек във връзка с едно куче.

— Добре — измърмори Уил и се намести на предната седалка. Загледа се през прозореца в очакване Майкъл да влезе и да запали колата. Ако стиснеше челюсти още малко, задните му зъби щяха да се счупят.

Майкъл постави ръка на гърба на седалката на Уил, докато обръщаше на паркинга. Тръгна и се насочи навън от гаража, поздравявайки пазача на портата на излизане.

— Какъв скапан ден — каза той и нахлузи чифт тъмни слънчеви очила. — Имаш ли деца?

— Не — рече Уил, мислейки си, че Майкъл Ормуд му задаваше този въпрос за втори път. Може би Анджи му бе казала, че Уил не желае да има деца. Представи си във въображението нея и Ормуд, проснати в леглото, блажени след съвкуплението, разказващи си тайни. Би ли го направила Анджи? Би ли предала Уил по този начин?

— Не мога и да си представя какво мисли Фил сега — каза Майкъл. — Ако някога нещо се случи с Тим, бих се чувствал все едно са ми изтръгнали сърцето. Той е част от мен, нали се сещаш?

— Мога да го разбера.

— Ами съпруга? — попита Майкъл. — Женен ли си?

Уил се обърна да го изгледа, опитвайки се да разбере какво цели с тези въпроси.

— Не — отвърна.

— Виждаш ли се с някоя?

Уил настръхна, но се опита да го овладее.

— Не.

— Джина — каза Майкъл, без да забележи — работи в Пидмонт в Спешното. Какво казват обикновено за ченгетата? Или се женят за медицински сестри, или за проститутки.

Замисляйки се, че Майкъл бе напуснал последното си назначение при такава заплаха, Уил реши, че е доста опасно той да се шегува с проститутките.

Уил започна:

— Тази жена, Поласки… — опита се да измисли нещо, което би казал някой задник по адрес на жена. Всичко, което му хрумна беше — тя е доста привлекателна.

Майкъл изглеждаше изненадан, сякаш не смяташе, че Уил има пенис.

— Да — каза. — Слушай — като мъж на мъж — бих стоял далеч от тази.

— Защо така?

— Има кофти характер. Нали знаеш какво имам предвид? Изглежда наистина сладка, но отвътре е първокласна разбивачка на топки.

Уил облегна лакът на вратата и се загледа през прозореца.

Значи, той беше спал с нея.

Майкъл смени темата.

— Съжалявам, че малко изгубих самообладание вчера, като видях Синтия. В „Убийства“ съм от известно време, но никога не очакваш нещо такова де се случи на някого, който всъщност познаваш.

Уил броеше телефонните стълбове, виждаше билбордовете и уличните табели като размазани букви, които никога нямаше да имат смисъл при тази скорост.

— Аха.

— Трябва да ти кажа, никога вече няма да мога да върша тази работа по същия начин. Да уведомявам хората, имам предвид. Нещата са в съвсем нова светлина, когато познаваш замесения човек, познаваш жертвата и родителя и така нататък.

— Предполагам, че е така.

— Успя ли да прегледаш онова досие на Монро?

— Прегледах го отчасти — излъга Уил, разчитайки на казаното от Анджи за проститутката. — Арестувал си я няколко пъти, докато си бил в Нравствения.

Майкъл най-после явно усети напрежението във въздуха. Изгледа Уил с крайчеца на окото.

— Да — призна. — Поласки ми го каза вчера. Бях ги забравил всичките тия неща. Онези акции. Някога работил ли си в Нравствения?

Уил успя да поклати глава.

— Може да минеш през сто от тях за седмица. Всичкото е като да си гониш опашката, без майтап. Затваряш ги и са обратно на улицата час по-късно.

— Никога ли преди не си имал работа със сводника й? Бейби Джи?

Майкъл сви рамене.

— Не и доколкото помня. Тези типове порастват толкова бързо. В един момент е момче, бягащо от училище, в следващия влачи деветмилиметров и се занимава с всичко от жени до метамфетамини — отново сви рамене. Може би оттук Анджи бе възприела жеста. — Бейби Джи може и да ме знае отпреди, но не го показа, ако е така. Мислиш, че има нещо общо с убийствата? Не съм му проверявал алибито за неделя вечер.

— Той беше с нас, когато убиха Синтия — напомни му Уил.

— Сигурен съм, че си има много подчинени да му вършат мръсната работа.

Уил кимна.

— Трябва да си прегледам документите от Нравствения. Ще ги взема вкъщи тази вечер.

Уил почувства необходимост да му предложи:

— Мога да ти помогна, ако искаш.

— Не. — Тонът беше остър, но го омекоти при обяснението. — Знаеш как е. В докладите пишеш само половината информация. Останалата част си задържаш в главата, за да не могат да те заковат на свидетелската скамейка, например като да напишеш едно нещо, а да си имал предвид друго.

— Така е. — Уил отново погледна крадешком Майкъл Ормуд. Не беше толкова висок, колкото Уил, но беше мургав и добре изглеждащ, със здраво телосложение, обичайното, което винаги привличаше Анджи. Очевидно не тренираше колкото Уил, но и не се беше изоставил. Може би беше играл футбол в училище. Уил обожаваше футбола, но се срамуваше твърде много, за да се включи в който и да било отборен спорт, където се изискваше да се съблича в съблекалнята. Ормуд вероятно е бил някаква звезда, капитан на футболния отбор, най-уважаваният от всички момчета.

Уил отново си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна.

Наистина страхотно. Една случайна мисъл за това, че Анджи спи с Ормуд, и изведнъж Уил отново преживяваше провалените си спортни мечти от училище. Уил знаеше, че Анджи никога няма да каже много на никой мъж. Новите завоевания бяха нейна игра, игра, в която трябваше да се преструва на някого. Да им каже истината за миналото си би развалило забавлението. Ако искаше да бъде с някого на сериозно, с мъж, който я познаваше и отвън, и отвътре, щеше да остане с Уил.

Майкъл забарабани с пръсти по волана.

— Гриър ми каза, че мога да си взема малко почивка. Не знам. Не съм много добър в това просто да седя. Никога не бих си простил, ако изпусна нещо и този тип приеме нов живот. Може точно в този момент да е там, навън, в търсене на нова жертва.

— Да — съгласи се Уил, осъзнавайки, че при личните си опити да се обезсили като мъж, не бе забелязал, че Майкъл му говори по-скоро като равен, отколкото като съперник.

Майкъл караше през домовете, минаваше покрай същите тийнейджъри, които Уил бе забелязал предния ден.

— Би трябвало да ги задържим — рече Майкъл. — Би трябвало да са на училище.

— Защо Синтия не беше на училище? — попита Уил.

— Де да знам. Може да не се е чувствала добре.

— Как е с присъствията в училище?

— Това какво общо има?

— Баща й е бил извън града през повечето време. Доста време е оставала сама, без родителски надзор.

— Джина и аз правехме всичко възможно да я наглеждаме — бе приел думите на Уил като укор.

— Тъща ти често ли я виждаше вкъщи през деня?

— За това ще трябва да питаш Барбара — рече Майкъл, паркирайки колата.

— Имаш ли нещо против да го направя?

— Барбара и аз сме доста близки, а тя никога не е споменавала нищо за това, че Синтия си е вкъщи. Аз ще я питам, става ли? Но мисля, че нищо няма да излезе. Син беше добро дете. Има добри оценки в училище, никога не се забъркваше в неприятности. Фил постоянно казваше, че е ангел.

— Явно знаеш доста за нея.

Майкъл погледна ръцете си на волана. Когато проговори, сякаш се доверяваше на Уил.

— Опитвахме се да я наглеждаме. Фил все го нямаше вкъщи. Жена му избяга с някакъв загубеняк преди около шест години, така и не се обади. Той даваше най-доброто от себе си, но не знам… — обърна се към Уил. — Много е сложно, когато имаш дете — трябва да се справяш повече от добре. Променяш си приоритетите, не караш нова кола на всеки две години, не носиш скъпи костюми и не излизаш на вечеря и на кино през цялото време. Жертваш се.

— Фил не го ли правеше?

— Мисля, че казах достатъчно — каза му Майкъл и извади ключа от стартера. — Сега той си има много сериозни проблеми и без приятелите да говорят зад гърба му.

Майкъл отвори вратата на колата. Каза:

— Беемвето го няма — имайки предвид, че сводникът вероятно не беше вкъщи.

Уил го последва до апартамента на бабата, който се намираше на приземния етаж. Почукаха няколко пъти, но при все че чуваха шума от телевизора вътре и как старата жена се смее с публиката на предаването, никой не отвори.

Уил попита:

— Апартаментът на Монро е на най-горния етаж, нали?

— Да — каза Майкъл. — Не бих ползвал асансьора на твое място.

Уил последва Майкъл нагоре по стълбите. С изключение на апартамента на бабата, сградата бе тиха. Хората или бяха на работа, или спяха и единственият шум идваше от техните стъпки по стъпалата.

Близо до най-горния етаж Уил забави крачка, спря на мястото, където бе открито тялото на Алиша Монро. По стъпалата имаше петна от кръв, въпреки факта, че някой очевидно се беше опитал да почисти следите.

— Умряла е тук — каза му Майкъл, спирайки на площадката да си поеме дъх.

Уил коленичи да погледне следите — кървавият призрак, катерещ се по стълбите. Снимките от местопрестъплението бяха достатъчно зле, но имаше нещо неестествено в това да се намира на мястото, където бе умряла жената.

— Не мисля, че е искал тя да умре — рече Майкъл.

Уил вдигна поглед и се замисли, че мъжът бе казал това поне два пъти вече.

— Защо?

— Извъртяла се е по гръб. — Той посочи очертанието, където бе лежала Монро. — Кръвта трябва да се е насъбрала и е умряла от задушаване. — Той спря за секунда, загледан надолу в кървавите стъпала. — Тъжно е, но се случва.

Уил не смяташе, че някога бе имал случай, при който това е ставало, но кимна, сякаш хората си умираха така изневиделица през цялото време. Попита:

— Какво мислиш, че се е случило?

Майкъл замижа нагоре към стълбището, сякаш можеше да види как всичко му се разкрива.

— Предполагам, че са били в апартамента, когато е избухнал някакъв спор. Клиентът си е тръгнал, а тя може би не е искала това. Сборичкали са се тук — той посочи към стъпалата, — после нещата са тръгнали на зле.

— Вратата отключена или заключена е била, когато тук е пристигнало първото ченге?

— Отключена.

Уил разигра ситуацията наум и реши, че сценарият на Майкъл е толкова вероятен, колкото и всеки друг.

— Имаш ли ключ?

— Аха. — Майкъл измъкна найлонова торбичка от джоба си. Разгъна я и показа на Уил ключ с червен етикет. — Беше в чантата й.

— Открихте ли нещо друго?

— Грим, няколко долара и малко марля.

— Да вървим — каза Уил и продължи нагоре по стълбището. Усещаше как косъмчетата на тила му настръхват с приближаването. Уил никога не бе вярвал в призраци и привидения, но нямаше как да се отрече — местопрестъплението имаше особено излъчване, енергия, породена от насилието и смъртта.

— Ето ни и нас — рече Майкъл, откъсвайки жълтата полицейска лента с ръба на ключа. Отключи вратата. — След теб.

Алиша Монро очевидно не беше богата, но от вида на апартамента й се виждаше, че доста се е потрудила за няколкото си хубави неща. Освен малката баня, в апартамента имаше само още две стаи; едната бе спалня, а другата кухня и всекидневна. Това, което изненада Уил, бе, че мястото е учудващо чисто. В мивката нямаше мръсни чинии, а миризмата, носеща се в коридора, явно не се просмукваше през стените. Уил попита Майкъл:

— Така ли изглеждаше, когато дойдохте?

— Аха.

Екипът на Майкъл вече бе претърсил мястото преди две вечери. Фактът, че сега стоеше отзад до вратата, облегнат на касата, ясно показваше, че считаше това за загуба на време.

Уил пренебрегна това, пристъпвайки внимателно из стаята, оглеждайки се за нещо необикновено. Кухнята беше функционална — с един-единствен шкаф и само две чекмеджета. Едното бе за прибори за хранене, другото съдържаше обичайните домакински предмети, които обикновено се озоваваха в чекмеджето за непотребни вещи: няколко химикалки, един куп разписки и връзка ключове, които вероятно бяха надживели вратите си.

Той спря до едно растение на прозореца. Почвата беше суха и твърда, растението бе мъртво. Стъклената масичка до дивана блестеше от чистота, масичката за кафе, също стъклена, бе също толкова чиста. Имаше подредена купчина списания до един пепелник, който очевидно беше избърсан. По пода нямаше никакъв прах и по тази причина никакви знаци, че тук е живяла наркоманка. Уил бе влизал в много домове на наркомани и знаеше как живеят. При хероина положението бе особено зле. Пристрастените бяха като болни животни, които са спрели да се чистят, и обкръжаващата ги среда обикновено отразяваше това. Уил видя издайнически остатъци от тъмен прашец за вземане на отпечатъци по касите на вратите и первазите на прозорците, но все пак попита:

— Открихте ли много отпечатъци?

— Около шестдесет хиляди — рече Майкъл.

— Не и върху стъклените масички?

Майкъл гледаше навън към коридора, сякаш бе чул шум.

— Сигурно е водила клиентите си тук. Имаше достатъчно ДНК по чаршафите да клонираме цяло едно село.

Уил влезе в спалнята, отбелязвайки си наум да проучи въпроса. Провери чекмеджетата и видя, че дрехите не бяха в безпорядък. Килерът бе пълен с дрехи, имаше една стара прахосмукачка, натикана между кутиите от обувки. Торбичката на прахосмукачката бе празна. Техниците на местопрестъплението я бяха взели за по-внимателно изследване. Вероятно бяха взели и чаршафите от леглото. Матракът на Монро беше гол, в центъра му се виждаше кърваво петно.

Майкъл стоеше на вратата на спалнята. Очевидно реши, че може да предугади следващия въпрос на Уил.

— Менструална кръв, казва Пит. Явно е била неразположена.

Уил мълчеше и продължаваше с претърсването из спалнята, все още мислейки си за чистите стъклени масички. Чуваше как Майкъл се разхожда нетърпеливо в другата стая. Уил огледа черния прашец, където екипът на местопрестъплението бе търсил отпечатъци по всички обичайни повърхности: ръба на нощното шкафче, дръжките на вратите, малкия скрин, в който имаше предимно тениски и дънки. Сигурно бяха огледали и масичките в другата стая. Отсъствието на прашец показваше, че по стъклото не е имало отпечатъци.

Майкъл попита:

— Видя ли историята във вестника тази сутрин?

— Не — призна Уил. По очевидни причини той научаваше повечето новини от телевизията.

— Монро беше втората новина след някакъв скандал в болницата.

Уил застана на четири крака и погледна под леглата.

— Оповестихте ли името й вече?

— Не можем, докато не открием роднините.

Майкъл добави:

— Не им казваме и за историята с езика.

Уил клекна, оглеждайки стаята.

— Не е ли посочила някой роднина при предишните арести?

— Само Бейби Джи.

Той отвори чекмеджето на нощното шкафче. Празно.

— Няма бележник с адреси и телефони?

— Не е имала телефон — нито стационарен, нито мобилен.

— Това е странно.

— Всичко струва пари. Или го имаш, или го нямаш. — Майкъл все още гледаше Уил. — Имаш ли нещо против да попитам какво си мислиш, че ще откриеш?

— Просто искам да почувствам мястото — отвърна Уил, въпреки че научаваше много повече от това. Или Алиша Монро беше най-примерната чистница сред проститутките, или някой сериозно се бе постарал да почисти апартамента й.

Уил стана и се върна в дневната. Майкъл отново се намираше на входната врата с кръстосани на гърдите ръце. Защо той не беше забелязал, че апартаментът е почистван? Дори и домашен детектив, научил се единствено от полицейските сериали, щеше да забележи тази подробност. Уил рече:

— Мивката е била старателно почистена. — Гъбата бе все още мокра и когато я вдигна до носа си, усети силната миризма на белина.

— Имаш ли причина да я миришеш? — попита Майкъл. Наблюдаваше внимателно Уил, вече не беше небрежно облегнат на касата на вратата.

Уил пусна гъбата обратно в мивката.

— Имала ли е някакви пари, скътани тук? — попита, целенасочено избягвайки въпроса на Майкъл.

— Има го в доклада.

Уил не бе намерил време да дешифрира доклада от местопрестъплението, така че каза:

— Кажи ми най-общо.

Майкъл беше очевидно раздразнен от молбата, но все пак рече:

— Имаше малко пари в брой в един чорап зад дивана. Вътре имаше около осем долара. Комплектчето за наркотици беше в метална кутия на кухненския плот. Спринцовки, фолио, запалка, обичайното.

— Без наркотици?

— Остатъци на дъното на кутията, но не открихме нищо.

— Значи налагало й се е да работи.

— Да — рече Майкъл. — Не е имала избор.

Уил се обърна обратно към банята. Завесата за баня беше тъмносиня, както и стелката на пода и покривалото на тоалетната чиния. Вдигна стелката, забелязвайки, че балатумът на пода бе преметен.

Тридесет и две минути до появата на полицията. Убиецът бе разчитал на бавната реакция, възползвал се от нея, за да може да почисти след себе си. Тук нямаше и следа от паника, от бързане да си прикрие следите и да се махне. Човекът е знаел какво прави.

— Е? — попита Майкъл. Стоеше пред банята и наблюдаваше Уил.

— Поддържала е къщата чиста — каза Уил, отваряйки шкафчето за лекарства. Обичайното лекарство за настинка и паста за зъби, точно както и очакваше. Допълни: — Тук няма презервативи.

— Нали уточнихме, че ги е донесъл извършителят.

— Може би — отговори Уил, мислейки си, че вярва повече на Анджи по въпроса. Спря на прага, защото детективът му препречваше пътя. — Нещо не е наред ли?

— Не. — Майкъл отстъпи назад. — Просто имам чувството, че ми проверяваш работата.

— Казах ти, че не го правя — рече Уил, въпреки че в интерес на истината, започваше да поставя под въпрос уменията на Майкъл като детектив. Дори слепец би видял, че апартаментът е бил основно почистен.

Уил попита:

— Повика ли вече екипа по почистването?

— Какво?

— Видях, че стъпалата са търкани — каза му Уил. — Реших, че си повикал екип да почисти.

— Сигурно е бил някой от наемателите — отвърна Майкъл, насочвайки се към вратата. — Лентата не беше срязана и не съм викал никого. Мога да питам Лео.

— Няма значение. Просто бях любопитен. — Уил дръпна вратата след себе си. Точно завърташе ключа в ключалката, когато по стълбището прокънтя силен гръм, последван от детски писък.

Уил подмина Майкъл по стълбите, грабна парапета и зави по площадката. Чуха се още писъци, крясък на второ дете — помощ! — докато тичаше по последните стъпала и отвори вратата със замах.

— Помощ! — пищеше едно малко момче, тичайки през паркинга, гонено от момиче.

— О, мамицата му… — дишаше тежко Майкъл. Беше се задъхал от тичането. — Боже Господи — издиша той, хванал се за гърдите.

Момчето се втурна през малко затревено пространство, където се намираха пощенските кутии на сградата. Направи една обиколка, преди момичето да го хване. Докато Уил стигна до тях, тя му седеше на гърба.

— Върни го! — викаше тя, нанасяйки силен удар с юмрук в бъбрека на пленника си.

— Шибай се! — изпищя момчето.

— Стойте — каза Уил. — Хайде. — Нежно хвана ръката на момичето.

Тя се извъртя към него и изстреля:

— Това не е твоя работа, глупако.

— Добре — каза Уил и коленичи да говори с момчето. — Добре ли си?

Момчето се извъртя по гръб. Уил отгатна, че му е изкаран въздуха. Помогна на момчето да седне, защото знаеше, че това ще помогне. Хлапето бе вероятно на девет или десет, но дрехите му изглеждаха по-подходящи за възрастен мъж. Дори обувките бяха прекалено големи за краката му.

Уил попита момичето:

— Кажи ми какво се случи тук.

— Той ми взе… — Тя спря при появата на Майкъл, с широко отворена уста и ококорени от страх очи, докато зяпаше Майкъл.

— Всичко е наред — каза й Майкъл и вдигна ръце.

Момичето не беше усетило Уил, но Майкъл все едно че носеше на врата си табела с надпис „ченге“. Вероятно още в скута на майка си бе научена, че не бива да се говори с полицията.

Тя отстъпи назад, протегна се към брат си и го дръпна с една ръка:

— Махайте се от нас. Нямаме какво да ви кажем.

Майкъл посочи към момчето.

— Това брат ти ли е? — Той се усмихна на момчето. — Как ти е името, приятелче? Имам син на твоята възраст.

— Не говори с него — предупреди момичето.

— Не сме тук да ви арестуваме — увери я Уил.

Тя изглеждаше на тринадесет или четиринадесет, но юмруците й бяха така свити, че на него не би му се искало да е на земята, ако тя се ядосаше достатъчно и започнеше да удря.

Той й рече:

— Разследваме нещо лошо, което се случи тук в неделя вечерта.

— Лиша — каза момчето точно когато момичето му затвори устата с ръка. Той се изви нетърпеливо. Очевидно момчето имаше нещо за казване, което сестра му не искаше те да чуват.

— Как се казваш? — попита Майкъл.

— Нямаме нищо за казване — повтори момичето. — Не сме видели нищо в неделя вечер. Не сме видели нищо. Нали така, Седрик?

— Ти каза… — понечи момчето, но устата му отново бе покрита, преди да успее да изрече каквото и да е.

Майкъл снижи тон, питайки Уил:

— Кой от двамата искаш?

Уил му предложи:

— Ти избирай.

— Сигурен ли си?

Уил кимна.

— Добре. — Майкъл повиши тон. — Момиче, питам те за последен път. Как се казваш?

Стоеше предизвикателно, но отговори:

— Джасмин.

— Хубаво име — опита Майкъл. Когато тя не се размекна, гласът му отново стана заповеднически. — Ела с мен.

— Да бе, мамка му.

Майкъл си размени един поглед с Уил.

— Голяма уста имаш, момиченце.

— Не съм ти момиченце.

— Скъпа, наистина ли искаш да усложниш нещата? — Майкъл постави ръце върху хълбоците. Жестът щеше да е едва ли не женствен, ако сакото му не се бе разтворило, разкривайки деветмилиметровия пистолет в кобура. Типичният подход при ченгетата: „Заплаши ги отрано и ги заплашвай често“ проработи. В очите й проблесна страх и тя сведе поглед към земята, вече не искаше да се бори.

Майкъл намигна на Уил, сякаш за да каже: „Ей така се прави“. Попита Джасмин:

— Майка ти вкъщи ли е?

— На работа е.

— Кой ви гледа?

Тя промърмори нещо.

— Какво каза?

Тя хвърли бърз поглед към момчето.

— Попитах дали Седрик ще е добре.

— Той ти е брат, нали? — попита Майкъл.

Тя се поколеба, после кимна.

— Той ще бъде добре, след като двамата с теб си изясним кой би трябвало ви наглежда и защо не сте на училище. — Ормуд постави ръка на рамото на момичето и я поведе обратно към сградата. — Не бива да тичаш наоколо и да пищиш така.

Тя отново промърмори нещо, което Уил не можа да чуе. Майкъл се засмя, после й каза:

— Ще я видим тая работа.

Уил ги видя как влизат в сградата, после се обърна назад към момчето.

— Седрик? — попита. — Това ти е името, нали?

Момчето кимна.

— Ела с мен. — Той протегна ръка, но хлапето му се намръщи злобно.

— Не съм дете.

Уил въздъхна. Той се облегна на пощенските кутии, опита се да направи нещата по-лесни.

— Просто искам да те питам няколко неща.

Седрик прозвуча като ехо на сестра си.

— Нямам какво да ти кажа. — Долната му устна изскочи напред в пресилено нацупена физиономия и той кръстоса тънките си като клечки ръце на гърдите, имитирайки гангстер.

Уил би се изсмял, ако не беше фактът, че хлапето сигурно имаше достъп до повече оръжие, отколкото повечето ченгета.

— Ей — започна Уил, опитвайки нова тактика. — Какво е казала нулата на осмицата?

Седрик сви рамене, но Уил виждаше, че е любопитен.

— „Хубав колан.“

Устата на Седрик се изви в усмивка, преди да успее да се овладее.

— Това беше тъпо, човече.

— Знам — призна Уил. — Просто се опитвам да те накарам да говориш с мен.

— Няма за к’во да говорим.

— Познаваше ли Алиша?

Кокалестите му рамене отново се вдигнаха нагоре, но все още беше дете и не бе усвоил способността да си крие емоциите.

— Алиша ти беше приятелка? — налучка Уил. — Може би се грижеше за теб?

Раменете отново се вдигнаха.

— Разпитвам наоколо за нея, нали се сещаш? Попитах разни приятели за нея. Изглежда е била наистина добра дама.

Седрик заби пръстите на крака си в асфалта.

— Може би.

— Тя ли те наглеждаше?

— Баба ми каза да стоя далеч от нея заради това, което правеше Лиша.

— Да — каза Уил. — Предполагам, Алиша не е имала много хубава работа. Но е била мила с теб, нали?

Този път той кимна.

— Тежко е да изгубиш приятел.

— Братовчед ми Али умря миналата година. Застреляха го в леглото му.

Уил коленичи на земята пред момчето.

— Ти видя ли нещо онази нощ, Седрик?

Очите му бяха зачервени от сълзите, които очевидно не искаше да покаже.

— Можеш да ми кажеш, Седрик. Аз няма да те нараня. Няма да те забъркам в някакви неприятности. Искам единствено да открия кой е убил Алиша, защото тя беше добра дама. Тя се грижеше за теб и сега е време ти да се погрижиш за нея.

— Не мога да ти кажа нищо.

Уил промени изречението.

— Не можеш или не искаш? — Хрумна му нещо. — Някой заплаши ли те? Може би Бейби Джи?

Седрик поклати глава.

— Аз просто се опитвам да открия кой нарани приятелката ти. — Уил добави: — Можеш да ми имаш доверие.

Погледът на момчето стана твърд и отново си върна гангстерското лице.

— „Доверие“ е дума, която не знам.

Уил не беше израснал тук, но като дете се бе доверил на множество възрастни, които не искаха — или не можеха — да му помогнат. Нямаше как да се разбере кой е добър и кой лош. Лъскавата значка не означаваше задължително, че отговорът е известен.

— Виждаш ли това? — попита Уил и сложи пръст върху едната страна на лицето си, докосвайки белега, който се извиваше надолу към врата. — Това получих веднъж, задето казах нещо на някого. Не бях много по-голям от теб.

Седрик наклони глава, огледа белега.

— Болеше ли?

— В началото — призна Уил. — Но после вече не чувствах, а когато се събудих, бях в болница.

— Прилоша ли ти.

— Изгубих много кръв.

— Щеше ли да умреш?

На Уил му се бе искало, но той разказваше историята, за да предразположи Седрик, а не да изповядва най-тъмните си тайни.

— Докторите се погрижиха за мен.

Момчето изгледа белега само още миг преди да кимне одобрително. На улицата преживяването близо до смъртта беше като почетна значка, особено ако е свързано с опасности.

Уил бръкна в джоба и извади визитката си.

— Това е номерът на мобилния ми телефон. Ако се сетиш за нещо или просто искаш да поговорим, звънни ми. Става ли? Дори не е нужно да е за Алиша.

Седрик отново погледна белега на Уил, после бързо покри с длан визитката, в случай че някой гледаше.

— Сега може ли да си ходя?

— Да — каза Уил. — Но ми се обади, нали? Обади ми се, независимо дали през деня, или през нощта.

— Добре. — Той се втурна, ръката му докосваше пощенските кутии, докато се насочваше към улицата.

Уил се изправи, обърна се и видя отново Майкъл, който вървеше през паркинга, този път без Джасмин. Когато мъжът се приближи, Уил видя драскотина на лицето му. По яката му капеше кръв.

Уил погледна назад към сградата, после към Майкъл.

— Добре ли си?

— Тя ме удари. Можеш ли да го повярваш? На колко трябва да е, на дванадесет? — Той поклати глава повече шокиран, отколкото ядосан. — Следвах я по стълбите и преди да се усетя, тя хукна. Тръгнах след нея, хванах я за крака, а малкото нещо се извъртя и ме цапардоса по лицето с юмрук. — Той замахна със собствения си юмрук, за да демонстрира. — Добре че ме фрасна като момиче, а?

Уил никога не бе разбирал тази фраза. Него го беше удряла само една жена, а Анджи винаги вкарваше и рамото си в удара.

Майкъл гледаше обратно към сградата. Помръдна завеса и той рече:

— Там живее. На третия етаж.

— Майка й вкъщи ли е?

— Да бе — каза той с тон, който питаше дали Уил е толкова глупав наистина. Майкъл докосна резката на бузата си и погледна кръвта на върха на пръстите си. — Предполагам ноктите й са ме закачили. Зле ли изглежда?

— Не много — излъга Уил. Той извади носната си кърпа и я предложи на Майкъл. — Искаш ли да я приберем или нещо такова?

— Какво? Да й сложим белезниците и да си видя снимката във вечерните новини за тормоз над дете? Не, благодаря. Освен това, сега не би говорила с нас за нищо на света. — Той седна на бордюра с изохкване.

Уил не знаеше какво друго да направи освен да се присъедини.

Майкъл се засмя отново.

— Боже, спипа ме. — Той погледна капките кръв на кърпичката. — Трябваше да оставя на теб да се оправяш с нея. Може би щеше да отговори на по-мек подход. — Той осъзна какво каза. — Ей, не се обиждай…

— Не се безпокой за това.

— Все пак… — каза Майкъл, сгъна кърпата на две и отново я притисна към бузата си. — Не знаех, че хората все още носят от тези.

— Стар навик — призна Уил. Госпожа Фланъри караше всички момчета в дома да носят кърпички в джоба си. Уил никога не се бе учудвал на това, просто приемаше, че така правят обикновените момчета.

Майкъл попита:

— Измъкна ли нещо от брат й?

— Седрик не иска да говори.

— Мислиш ли, че знае нещо?

Уил мислеше, но по някаква причина усети, че трябва да излъже.

— Не. Не знае нищо.

— Сигурен ли си?

— Напълно — каза Уил. — Той има голяма уста. Щеше да си каже.

— Имаш късмет, че не те е сритал в топките или нещо подобно. — Майкъл сгъна кърпичката отново и понечи да я върне на Уил. — Съжалявам — каза, дръпвайки я. — Ще накарам жена ми да ти я почисти.

— Няма нищо. — Уил взе кърпата, чувствайки се неудобно пред перспективата да я пере жената на Майкъл Ормуд.

— Човече — каза Майкъл, облягайки лакти на коленете си и отпускайки глава. — Трябва да кажа, че момичето много ми напомня на Синтия. Има същия онзи плам в очите, нали се сещаш?

— Така ли? — попита Уил, мислейки си, че Майкъл рисува много различна картинка на съседката от другата по-рано.

— Синтия беше добро хлапе, не ме разбирай погрешно. Просто тя имаше и бунтарска жилка. Родителите ти разведени ли са?

Уил бе сварен неподготвен по този въпрос. Явно лицето му го показа.

— Не е моя работа, нали? — Майкъл си разтърка врата и отново погледна нагоре към сградата. — Баща ми почина, когато бях на нейната възраст. Може би затова се заех с нея.

Сега Уил не беше сигурен за кое момиче говори мъжът.

— Мислех, че ставаш донякъде бунтар, когато си тийнейджър и става още по-лошо, когато родителите ти се разделят точно тогава. Започваш да стигаш до крайности, нали? Опитваш се да провериш къде са границите, да видиш докъде можеш да стигнеш, преди да те върнат. Майка ми ме издърпа обратно за яката — говорим за грубо издърпване. Тя винаги ме наглеждаше, винаги пипаше твърдо. Родителите на днешните деца не правят така. Не искат те да са лошите.

Уил се досети:

— Синтия е била малко по-дива, отколкото Фил е знаел?

— Може би по-дива, отколкото аз знаех — призна той. — Или отколкото исках да знам.

— Това звучи като откровена грешка.

Майкъл се усмихна на Уил.

— Имаше едно момиче, което познавах от училище. Боже, тя беше великолепна. Не ме поглеждаше. Братовчед ми я свали. Той беше просто едно кльощаво хлапе, нямаше косми никъде по тялото освен на главата. — Майкъл го погледна. — Нали знаеш за кой тип говоря?

Уил кимна, защото явно това се очакваше.

— Пълен смотаняк — продължи Майкъл. — А накрая е с това красиво момиче. И не само това, ами тя му позволява да я докосва, още малко и ще го остави да я оправи. — Този път смехът му беше различен. — Обикновено аз бях този, който се уреждаше, нали знаеш? Не той — обърна се с лице към Уил. — Мисля си, че не трябваше да я преследвам.

Уил се обърка.

— Джасмин?

Майкъл се обърна обратно, гледайки сградата.

— Трябваше просто да я оставя, но имаше миг, в който… нали знаеш как е, когато мозъкът ти мисли за милион неща едновременно? Не спирах да си мисля за бягащата Синтия и как се е препънала в оградата. Трябваше да поправя тази ограда миналата година. Трябвате да поправя шибаната ограда. — Той притисна юмруци към очите си. — О, боже.

Уил беше в безизходица. Преди час му се искаше да свали този човек с юмруци на земята, задето е спал с Анджи. Сега просто го съжаляваше.

Майкъл продължи:

— Това си мислех, когато Джасмин побягна — за бягащата Синтия през нашия двор. И без дори да мисля, сграбчих крака й да я спра. Нали се сещаш — за да не се нарани като Синтия. — Той се обърна към Уил. — Мисля, че ми трябва отпуската, за която говореше Гриър. Това ме засяга повече, отколкото предполагах. Имаш ли нещо против?

Уил се изненада от въпроса, но с готовност се съгласи.

— Всичко е наред.

— Съжалявам, че те изоставям така. Звуча като някаква луда жена. Леле, държа се като такава. Всичките тези несвързани приказки; сигурно ме мислиш за някакъв психопат или нещо такова. — Той отново разтърси глава. — Мисля, че ми трябват два дни. Само малко време да го преодолея, да приема случилото се.

— Добре — рече Уил, мислейки, че е доволен, задето Майкъл сам бе стигнал до това заключение. Сега беше ясно, че другият мъж се е борил да се сдържи цяла сутрин. — Направи каквото е необходимо.

— Просто трябва да съм в течение. Трябва да знам какво става. Ще имаш ли нещо против? Не искам да те притискам, приятелю. Просто не мога да съм там някъде, отрязан отвсякъде. Знам, че ще хванеш този шибаняк, но трябва да знам какво става със случая.

Уил не беше доволен от това, но предложи:

— Обаждай се, когато искаш.

— Благодаря — каза Майкъл.

Уил усети облекчението в гласа на другия мъж, видя благодарността в очите му.

— Благодаря.